„Този стандарт трябва да бъде спрян"

Разговор с проф. Антоний Гълъбов

Преди две седмици Министерство на образованието и науката публикува за обществено консултиране Наредбата, с която се определя държавният образователен стандарт за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование. По този повод потърсихме мнението на проф. Антоний Гълъбов – социолог и политолог, преподавател в Нов български университет. Ето и разговора ни с него за гражданското образование и за образователната ни система въобще.

- Откога и доколко сте въвлечен в държавните процеси, свързани с гражданското образование?

- Станах активист на Българското сдружение за честни избори и граждански права през 1993 г. – значи има-няма двадесет и няколко години. Онова, което винаги е било голям проблем, е некомпетентността на гражданите  да разпознаят гражданските си права и да следват интересите си по законов път. В крайна сметка, стратегическият залог винаги е бил в това да бъдат създадени опори – да има компетентно отношение към позицията на хората в обществото. Това е основно бойно поле, защото при доминиращ поданически тип политическа култура, каквато имаме в българското общество, хората възприемат държавата като враг и заплаха. Основната им амбиция е да я заобиколят, а не да я изграждат и контролират – това е най-големият риск.

- Смятате ли, че образователната ни система е готова да „произвежда" граждани, а не поданици?

- Категорично не. Нещо повече, тя в известен смисъл се върна към производството на поданици, защото самата училищна среда не беше готова за промените, в които попадна. Големият проблем, е състоянието на самия статус на българския учител.  В един момент се оказа, че всъщност статусът на българския учител е ниско платен служител на държавна заплата и нищо повече. Така че училището през всичките му звена, като се тръгне от родители и се стигне до ученици, практически не е готово да създава среда за възприемане и изграждане на някаква по-различна гражданска, в истинския смисъл на думата, култура.

- В този смисъл, колко време ни отне да възприемем идеята за гражданското образование като самостоятелен предмет и имаме ли ясна визия за това какво трябва да включва той?

- Около 15-20 години. Периодично са излизали различни учебници, учебни помагала, разни хора пишеха разни неща през всичките тези години. Доста проекти бяха реализирани за създаване на някакъв корпус от знания. Така че държавните изисквания, които излязоха преди десетина дни, са наследник на един дълъг процес, който обаче не доведе до конкретен резултат.

- Какво е общото Ви впечатление за наредбата, която урежда държавния стандарт за гражданско образование (Наредба за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование)?

- Това, първо, не е стандарт и не може да е стандарт. Не отговаря на каквито и да е изисквания за стандарт освен някаква вътрешноведомствена, административна представа за отчет. Второ, чисто съдържателно изискванията водят до някакво разбиране от времето на реалния социализъм за обща култура. Само че това не е обща култура, защото при нея липсват основни елементи на отношението между гражданина и държавата. Тук дори не се говори за държава, дори не се говори за Конституция, дори не се говори за права на човека. В това отношение той (бел.ред. държавният образователен стандарт) е просто някакъв сбор от цели, които в крайна сметка нямат общ хоризонт. Те са ориентирани към отчитане на резултат, но не и към формиране на гражданска култура.

- До момента гражданските въпроси бяха засягани чрез възпитателната подготовка, а сега се говори за придобиване на граждански и социални компетентности. Какво ново допринася този стандарт  в сравнение с досегашната практика?

- В най-добрия случай, виждам някакъв опит да сглоби от стари неща нещо ново. Само по себе си това образователно усилие, което описва нещата като „Човек и природа“, „Човек и общество“, е много остаряло. Мисленето за създаване на корпус от съзнание е изключително остаряло. В най-добрия случай то отговаря на средата на 20 век. Няма нищо общо със съвременния живот, с живота, който ще живеят децата, които в момента се образоват. Няма нищо общо с информационните технологии, които променят радикално представата им за света. И точно затова, ако има нещо, което е различно, то е, че по различен начин са сглобени стари парчета.

-  Как виждате пътя за обособяване на гражданското образование като самостоятелен предмет не само в единадесети и дванадесети клас?

- Единадесети и дванадесети клас е много късно. Принципът, който би трябвало да бъде следван, но очевидно няма интелектуален и професионален капацитет да бъде направено, е това възпитание да следва цялостния житейски път на децата в българското училище. Защото на 14 години те вече започват да носят наказателна отговорност, на 16 години придобиват документ за самоличност и могат да извършват много други неща и продължават да носят наказателна отговорност – много преди да стигнат 11 и 12 клас. Да не говорим, че самото развитие на средното образование показва, че до 11 и 12 клас ще достигат все по-малко деца. Така че ако оставиш в края на цикъла на средното образование те да разберат нещо за гражданската култура, това означава, че абсолютно си се отказал да правиш нещо.

- Да, една част от тях изобщо няма да достигнат до този етап. А имаме ли специалисти, които да преподават предмета гражданско образование?

-  Би трябвало въвеждането на гражданското образование да е резултат от едно целенасочено, изискващо много упоритост усилие за формиране на учители, които са в състояние да го преподават. Защото, нали си представяте, че учителят, който преподава  „Човек и природа“ няма как да изведе от съдържанието на предмета как се отнасят гражданинът и институцията помежду си. Тези учители трябва по някакъв начин да притежават обща и споделена компетентност за „История и цивилизация“, „Свят и личност“ и пр., за да са в състояние да преведат същото това познание на езика на гражданската култура. Това изисква наистина добре подготвени преподаватели.

- Каква е според Вас ролята на неправителствените организации в целия процес на гражданското образование?

- През годините много от тях се опитваха да подобрят състоянието, като реализират проекти в училище. Самата амбиция да се работи с училищни настоятелства, за да се интегрира в по-голяма степен самата педагогическа общност спрямо местната власт и спрямо граждански проекти и т.н. – всичко това като опит го има натрупан. Лошото е, че той е изключително неустойчив. В края на финансирането на дадения проект всичко се срива и разпилява, защото няма какво да поддържа тези резултати.

- Промените съгласно новия Закон за предучилищното и училищното образование влизат в сила сега за някои от учениците – от тази година за 5 клас, в следващите три учебни години за 1, 5 и 8 клас. Гражданското образование като самостоятелен предмет ще бъде факт за учениците в 11 клас през 2020 година. Как бихме могли да използваме този период, включително гражданските организации?

- Аз не съм привърженик на радикалните действия и на решенията, които тръгват през противопоставяне. В конкретния случай смятам, че първата стъпка е този стандарт да бъде спрян. Този стандарт просто не трябва да бъде въвеждан в този си вид. Самото противопоставяне на тази норма може да бъде отправна точка, което да даде резултат.  Много важно е да мобилизираме самите професионални общности, университетските среди са също много силен партньор в подобно усилие. Имаме сравнително малко време, но то трябва да бъде използвано пълноценно за подготовка на учителите. Обхватът на учителите, с които трябва да се работи, трябва да е много по-широк – не само тези, които пряко ще бъдат ангажирани с тези часове. Политическият въпрос тук е в това, че държавата не желае на има граждани. Тя предпочита да има поданици насреща си, а не граждани.

- Съществува ли някакво противоречие между същността на гражданското образование и методите на преподаване, които са традиционно използвани в нашата образователна система?

- Това е образователна реформа, която би трябвало да засяга всички знания. Не само знанията на гражданите. Големият проблем е в това, че българското училище, респективно българският университет, продължава да формира някакъв корпус от знания, които висят във въздуха. Те нямат връзка помежду си. От гледна точка на житейската перспектива на учениците и студентите тези корпуси от знания изглеждат като непотребни. Липсващите връзки не позволяват реално придобитото знание да бъде използваемо. Така че имаме огромен разход на енергия, на ресурси, който не произвежда знание. Произвежда, в най-добрия случай, чисто техническо отчитане на резултати.

-  А, може би, още по-малко произвежда умения?

-  Аз нямам за себе си категоричен отговор дали гражданското образование трябва да е отделен предмет или буквално всеки урок по история, по литература и т.н. не трябва да води към изграждането на един и същи корпус разбирания. Защото аз не мога да си представя някой да учи история на цивилизациите и да пропусне някак да забележи политическите модели, в които съществуват тези цивилизации. Така че това би трябвало да е естествена част от учебното съдържание.

- Може би като самостоятелен предмет гражданското образование ще даде възможност за навлизане в дълбочина и изясняване на тези връзки. По отношение на уменията, които се очаква да бъдат придобити чрез доброволчески активности на учениците и други извънкласни дейности – те как могат да бъдат критерии при последяващото развитие на учениците?

- Това е много голям проблем. Това е първо дефицит на самата ни гражданска среда, на неправителствения сектор – ние имаме прекалено малко доброволци. Казвал съм и преди, че структурата на неправителствения сектор до голяма степен беше изградена по приоритетите на донорските организации. Никой не финансираше обучение на доброволци. И самият граждански сектор страда от подценяването на проблема за доброволчеството.

-  И заради това е добре да бъде развивано чрез образователната система.

- Именно. Заемането на позиция по определен проблем, готовността за сътрудничество, формирането на усещане за солидарност е много важно. Разбира се, че това е естествена среда, в която трябва да се преподава какво е да си гражданин. Но пак стигаме до кадровия потенциал на средното образование и готовността на самите учители, степента, в която самите учители споделят тези ценности. Това изобщо не е очевидно.

- Може би тук е и ролята на неправителствения сектор?

- Така е. Тъй като самите училищни настоятелства по същество са форми на граждански организации. Те имат потенциал. Училищните настоятелства, църковните настоятелства – това са автентични форми на гражданско общество, които са съществували в България още преди Освобождението.

- Какви могат да са стимулите за учениците да се включват в доброволни дейности?

- Първо трябва да се преборим да имаме закон за доброволчеството. Моята собствена надежда беше, че в Европейската година на доброволчеството (бел.ред. 2011 г.), ще успеем да се преборим. Този закон би трябвало да регламентира не толкова сложни неща като застраховане, осигуряване на условия за доброволците и т.н. Не е сложна материя.

-  Вероятно, заради липса на разбиране относно важността на доброволчеството?

- Тотална. Единственото, което има, е в Закона за младежта от 2012 г. – два-три параграфа за доброволното участие на младите хора, но пак пречупено през младежките организации.

- Какво следва оттук нататък по отношение на гражданското образование?

- За мен първата стъпка е просто да се каже, че това не е това. Това е повратната точка. Но аз не виждам никаква енергия за противопоставяне.

- Ще си позволя да завърша с един въпрос от моя учител по „Свят и личност“. От него запомних едно питане, което той отправи към нас. Кога ставаме личности? Кога едно дете става личност и как се става личност?

-  В момента, в който постепенно започнеш ти да управляваш обществените очаквания към себе си. Всъщност, детето очевидно формира поведението си спрямо очакванията на другите. Аз си го обяснявах навремето с това, че процесът започва с изправянето пред въпроса „Светът ли е луд или аз съм луд?“. Ако си отговориш, че ти си луд, е лошо. Въпросът е да си отговориш, че светът е луд и постепенно да започнеш да открояваш други нормални около себе си. С други думи, винаги има един момент на разграничение, на еманципиране спрямо очакванията на другите, спрямо натиска на другите. Инфантилизмът, с който се е занимавал Фройд и който е изключително масово разпространен, включително политическият инфантилизъм, започва от това, че ти искаш винаги да си харесван, че ти си готов да бъдеш агресивен, агресивно да търсиш одобрението на другите. Така че моментът, в който успяваш да преобразуваш чуждите очаквания в собствена воля. Той какво Ви каза?

- На осемнадесет години.

- Аха, години. А на 16 не ставаш личност, въпреки че имаш документ за самоличност, можеш да сключиш брак и можеш да носиш наказателна отговорност?! Аз познавам и 50 и 60-годишни хора, които така и не са станали личности.

- В крайна сметка, може би, гражданското образование, в истинския му смисъл, би допринесло за това самоосъзнаване?

-  Да. Защото тази външна рамка на отношението между граждани и институции също ти дава възможност да подредиш себе си. Това е вътрешен процес на наслагване и осмисляне на опит. Тази рамка също те поставя в някакви отношения и тези отношения би трябвало да са достатъчно устойчиви, за да не ти пречат да изградиш собствената си представа.