Теодосий Теодосиев: С работа се печелят златни медали, а не с отчаяние

Поканих Теодосий Теодосиев в края на годината на интервю по темата „защо не успяваме като нация?“. Уговорихме се да се срещнем в неговата школа, която се помещава в сградата на бивше училище от времето на соц-а в Казанлък. С нас беше и колега от БГНЕС. Посрещна ни шум от вода. Открихме я – стичаше се от тавана на втория етаж по електрически кабел и пълнеше коридорите. Беше наводнила и една от стаите на Теодосиев, в която бяха складирани нови маси и столове, купени с паричната награда от златните медали. Беше сюрреалистично мрачно като във филм на Тарковски. Наблюдавах физика. Разбира се, не очаквах да го видя в такъв афект, че да започне да ругае майките на виновните за инцидента. Но бях изненадана от спокойствието, с което  започна да организира учениците си във ваканция да спасят базата. Възхитих му се на начина, по който реагира в ситуация на стрес. А интервюто, което направихме в три паузи между спасителните действия, започнах естествено с въпроса алегория на какво  е този случай?

Това е алегория на онова, в което живеем в момента – разруха, изоставеност, покрайнините на Европа, новите европейци и проблемите на новите европейци. Не трябва да се учудваме – това са ни реалностите, при тези условия работим. Но този сюжет изглежда абсурден.

Било е и много по-зле, защото тук преди няколко години нямахме вода, електричество и тоалетна. Но пак сме печелили златни медали. Идеологията е такава, че човек трябва да работи, не трябва да се отчайва. Отчаянието е смъртен грях.

Защо българинът няма отношение към общата собственост?

Това ни е наследство от онази епоха, в която живяхме половин век и когато нямаше свобода на съвестта. Ето сега сме Коледа – празник, който много хора възприемат като време за поредното пиянско мероприятие. Те не могат да разберат, че това е празник на един друг морал. Сега му е моментът да си го кажем, че твърде дълго живяхме в лъжа.

А не продължаваме ли да живеем в лъжа?

Продължаваме, всички проблеми идват оттам, че продължаваме. Аз мога да кажа по-специално за лъжата в училището. Много хора се смеят например като им кажа, че матурите в България са зона на организирана престъпност; че поставянето на оценка на учениците също е зона на организирана престъпност. Мене ме изкараха злодей, че съм написал четири двойки в една гимназия, която има 400 ученика. Фактът, че има училища, в които ученик, стигнал до 9-ти клас не може да чете и да си напише името, говори за много, много лъжа.

Кого заблуждаваме, че имаме все пак някакво базисно образование в България?

Имахме, имали сме някога. Преди дни говорих с един възрастен човек, почти 90 годишен. Той си спомни, че били голямо семейство. Майка му родила 12 деца, от тях три починали, девет останали. Били трима братя, отишли в една мъжка гимназия и само той завършва университет. За останалите учителите казали: „Момче, отивай да ореш нивите на баща си, просто не си за наука“. Така че всеки си е отивал на мястото и никой не го е смятал за някаква голяма трагедия. Сега мислят, че всеки трябва да завърши нещо си, да окачи една диплома на стената и да получава пари срещу нея без да върши работа.

Не е ли престъпление, че вие подготвяте златни медалисти, а получавате заплата на границата на мизерията?

Това е най-малкият проблем. Аз съм готов да си плащам, обаче да заработя в едни честни и почтени условия и да си върша работата без да ми се пречи. Готов съм да си плащам.

А защо ви пречат? Това не е ли от завист, която е сякаш основно чувство на българина?

О, това не е само завист. Който нарушава инерцията, който се опитва да върви напред, става неприятен за останалите.

Казвате, че всеки, който се опитва да наруши статуквото, всеки, който се опитва да разбута блатото, става неудобен.

Бях казал на предишния министър на културата – професор Танев, че който се осмели да направи истинските реформи в образованието, ще загуби следващите избори. Министър Танев загуби още преди да са дошли изборите, махнаха го много бързо. Това са ни реалностите, наистина. Твърде много хора искат да не се нарушава статуквото. Може да живеят в мизерия, ама това си е тяхната мизерия, те са си свикнали с нея и не искат повече. И крайният резултат е, че най-честният народ в цяла Европа са германците, които са локомотивът на икономиката и се опитват да носят на гърба си всички останали. А ние сме най-нечестните и по напълно естествен начин сме на опашката. Та например в Германия, поне преди години беше такава системата, на края на всеки месец в училище идват външни хора да изпитват по всички предмети. Те не знаят кое е детето на кмета, на попа, на даскала, на колежката или на директора на училището. И тогава ученикът работи, щото знае, че ще дойде да го изпита човек, който не го познава; учителят работи, щото знае, че друг ще оценява резултатите от труда му, а при нас никой не иска честно оценяване.

Ние българите обичаме да живеем с митове, ако се върнем назад в историята ще видим колко много имаме. Не си ли създаваме и днес нови, включително може би вече и политическа митология. Например, че един човек – премиерът в оставка носи държавата на гърба си и ако той се откаже, държавата ще рухне?

Въпрос на настройка. Ако сте чели „Малкият принц“, знаете как попаднал на астероид, където имало един малък цар и царят веднага започнал да го командва. Принцът го попитал кого командва?

Така че като наближи залез, той командва слънцето да залезе и то си залязва. Всеки народ получава това, което е поискал. Дава се команда да се направи едно или друго, защото народът иска точно това. Щом ние сме в разруха, значи народът ни е искал точно тази разруха. Много хора са искали да си крадат на дребно, за да оставят едни хипер олигарси  да крадат на едро, за да може и дребният човек да си открадне нещо на дребно.

Да ви върна на митологията. Мит ли е това, че някои ни смятат за богоизбран народ. Казват, че от нас ще произлезе шестата коренна раса на човечеството. Къде е истината и пак ли се лутаме между истина е реалност?

Знаете ли, аз това съм го чувал на много места. В Прибалтийските републики – Латва, Литва навсякъде казват, че от тях щял да излезе не знам си кой и т.н., така че тази митология върви на много места, не само при нас. Моето лично мнение е, че няма богоизбрани народи, има богоизбрани личности. Който си избере Господ, става богоизбран, който си избере Дявола, става дяволо-избран, така че напълно закономерно каквото си избереш, това ставаш. И във всеки народ има всякакви хора. И всяко общество може да понесе известен процент вредни елемент, то е като живият организъм – понася известен процент болестотворни бактерии и се справя с тях. Когато станат твърде много, се разболява и може по малко да умре. Та и с държавите е така – има някакъв процент, който е поносим – навсякъде може да има корупция, навсякъде може да има престъпници, злодеи, но когато станат твърде много това убива обществото като цяло. И ние сме вече на границата на анамнезата за твърде тежко заболяване, и нещата отиват натам, че обществото ни може малко да поумре. И ако нещо се опитвам да правя, това е да спасявам децата.

Оттам трябва да се тръгне – от децата. Ако те не бъдат възпитани в друг дух, ако не научим децата ни, че трябва да оцеляваме като общност, струва ми се вашата прогноза за тежкото заболяване ще се окаже вярна.

Не искам да бъда лош пророк, но това са си исторически закони. Като в законите на физиката и те са неумолими. Римското общество накрая затова е загинало, защото когато едно общество стигне дотам, че да го обърне на консумативизъм, то неизбежно загива. Идват гладните народи и го превземат. Та и нашата съдба може да бъде такава – ще дойдат от Изтока други народи и ще завземат това великолепно място.

Искате да кажете, че тук оставаме една територия с население, а не говорим вече за народ и за държава?

Преди време на едно голямо събиране ме попитаха може ли България да стане Швейцария на Балканите? Може, ако всички швейцарци ги докарат тука, а нас ни изнесат там заедно с цялото население от български граждани с изостанал бит и култура и ни настанят в Швейцария. И след твърде кратък период – няма да минат и няколко години тука ще стане Швейцария, а Швейцария ще стане това, което сме ние в момента. Така че хората правят обществото. Някога дядо Вазов е казал: „Училището не се гради с камъни, учителите правят училището“.

Защо има много ярки индивидуалности, много талантливи българи, които успяват в други общества да се кооперират, да се изявят, да се наложат, да се реализират като професионалисти, а ние като нация не успяваме?

Сбъркана ценностна ориентация на обществото ни, на политиката, това е политически въпрос. Защото има общества, които живеят с идеологията на 21 век – шестата научно-техническа революция, а нас половин век ни учеха, че солта на земята са хората на ниско-производителния труд. Той се ценеше най-много, затова след партийните вождове тези хора получаваха значително повече от интелигенцията. Едно общество, което има шеста научно-техническа революция, а обратна скала на оценяване на труда, няма бъдеще.

Кое е по-страшно-че талантливите млади хора напускат страната или, че тези, които оставаме тук, не желаем да променим начина си на мислене и начина си на живот и правим децата ни себеподобни по морал и ценности?

Младите хора бягат там, където има правилната скала на ценностите, онези работещи общества, които наистина са си сверили часовника с времето, а ние тук живеем по някаква старо време, по някакъв стар часовник, който наистина е със сбъркано време, със сбъркана посока и това се възпроизвежда от едни или други политически сили, които също живеят със старата идеология и макар да се правят на леви или десни, политиката им долу – горе е една и съща. Дотогава, докато цялото общество се грижи за тези, които паразитират на гърба му и не оказва абсолютно никакво внимание на онези, които действително трябва да го хранят и да го извлекат от калта, няма да успее.

Интервю за програма „Хоризонт“ на БНР.

Автор: Венелина Попова е журналист от БНР, кореспондент в Стара Загора. Носител е на наградата „Паница” за гражданска доблест.

Снимка: Фондация "Тео"