България трябва да подпише и ратифицира Истанбулската конвенция срещу насилието над жените

Мария Габриел, ръководител на българската делегация от Европейската народна партия и заместник-председател на групата й в Европейския парламент, в интервю за предаването „Това е България” на Радио „Фокус”.

Водещ: Конференцията „Насилието над жените: да отворим очи и нарушим мълчанието“ събра в Сливен представители на различни инстититуции и граждански организации. Неин организатор е евродепутатът Мария Габриел. Инициативата се реализира в партньорство с Комисията за защита от дискриминация, Европейското женско лоби, Фондация „Ханс Зайдел”, Фондация „Общество за справедливост”, Фондация „Асоциация Анимус” и Фондация „Български център за джендър изследвания”. Г-жо Габриел, какво променя кампанията „Насилието над жените: да отворим очи и нарушим мълчанието“? Към какво се стремите като неин инициатор?

Мария Габриел: Кампанията цели да промени две основни неща. Едната със сигурност е като общество да се мобилизираме и да дадем доверие на жертвите да проговорят, защото това, което всички знаем, е, че жертвите на насилие много трудно споделят от страх, от срам, от липса на алтернатива. Другата голяма цел на тази кампания е: неправителствен сектор, изпълнителна и законодателна власт, заедно с гражданите да помислим за още по-адекватни законодателни промени и България в последствие да стане една от страните, подписала и ратифицирала Истанбулската конвенция. Голямата цел е това. Истанбулската конвенция – или Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие – е документът, който позволява системна защита на жертвите. Той започва с превенция, минава през преследване и защита на жертвите, преследване на насилниците и стига до даване на реална перспектива на тези жертви, за да могат те да излязат от кръга на насилието. Ето това е целта на тази кампания.

Водещ: Трябва да споменем, че конференции като тази започнаха още през септември и досега са проведени в Бургас, Варна и Русе. Защо избрахте тези градове? Ръководехте ли се, например, от статистика, която да показва повече случаи на насилие в тях?

Мария Габриел: Не, не сме се ръководили от такава статистика. Статистиката е достатъчно черна за цяла Европа и България не може да бъде цитирана като по-добър или по-лош пример. Истината е, че и на ниво Европейски съюз данните са много стряскащи. Истината е, че много трудно се идентифицират жертвите. Говорим за всяка 4-та жена жертва на домашно насилие, всяка 3-та жена в ЕС е претърпяла насилие поне веднъж в живота си. За мен това, което е много важно, е да отидем във всяка област на държавата. Защото до този момент няма първоначално начертан план за това, в кои градове да отидем. Този избор идва спонтанно там, където местните организации, местният неправителствен сектор, там, където има къщи, защитени жилища, там, където има хора, които всеки ден се сблъскват с жертви на насилие и които могат да споделят добри практики. За мен това е водещото. Също така в тези области, освен неправителственият сектор, трябва да кажем, че по време на конференцията винаги в много добро партньорство успяваме да чуем добрите практики на МВР, на прокуратура, на полиция. Това е много важно, защото за жертвите това са хората, които символизират първоначалното намиране на смелост, за да споделят, но после след това те им дават и доверието, че могат да се почувстват защитени. Затова целта на тази кампания е да отидем във всяка област в България. Пак казвам – според мен не бива да имаме пълно доверие на статистиката. Статистиката понякога може да ни подведе до такава степен, че високи цифри всъщност да говорят за по-голямо споделяне на жертвите, а там, където те изглеждат по-ниски всъщност да има страх и жертвите да не съумяват да се идентифицират. За мен по-важното е, че на местно ниво имаме подкрепата на местната власт. Чест им прави на кметовете за това, че се ангажират силно, чест прави и на дейния неправителствен сектор, защото след това вече се вижда много ярко как по веригата успяваме да предизвикваме непримиримост в съзнанието на младите хора, да засилим и ролята на образованието, и ролята на семейството. За мен това е основното – повече информационни кампании, за да може заедно всички, не само хората, които работят с жертвите на насилие, но и мъжете, и младите да се мобилизираме като общество, за да намалим поне драстично размерите на този феномен, за който е недопустимо в рамките на 21 век да бъде в такива размери.

Водещ: С какво помагат фондациите, които изброих в началото, за осъществяването и популяризирането на каузата?

Мария Габриел: Те най-напред споделят добри практики. По-голямата част от фондациите, които са съорганизатори, независимо дали става въпрос за Института за джендър изследвания, за Фондация „Анимус“ или за Фондация „Общество за справедливост“, те са тук, за да споделят опит. Тези фондации работят с жертви на насилие, част от тях от 20 години, те имат много ясен поглед върху домашното насилие в България. Те имат много ясна идея за това, колко ключова е превенцията, превенцията в училища от най-ранна възраст. Свои практики споделят, свои ролеви игри как могат да накарат най-младите да почувстват темата и да се почувстват по-отговорни, когато може всеки един от тях да даде решение. Тези организации много силно въздействат по време на конференциите, когато дойдат заедно с жертви на насилие. Когато всички, които са на тази конференция, чуят разказа на жена, която години напред е търпяла насилие и разберем цялата сложност на различните аспекти в ситуациите, които не са й позволявали на нея да намери смелост и да излезе от порочния кръг на насилието, за нас става ясно, колко е трудна работата. Тези фондации не оказват само първа психологическа помощ, те са тези, които след това биват и основен сподвижник за това жертвата да може да има свои проект за живота, да се проектира в бъдещето си, да мине през някакво обучение, просто да намери смисъл в живота, който е изцяло извън кръга на насилника и зависимостите, които той е създал.

Водещ: Освен подкрепата, за която разказахте, че имате в България за тази кауза, имате ли такава и в Европейския парламент?

Мария Габриел: Най-хубавото е наистина това, че на ниво ЕС подкрепата е много силна, защото имаме две ключови личности, които ясно заявяват на всяка една от конференциите подкрепата си за тази кампания. Най-напред комисарят по правосъдието Вера Юрова и Мирия Василиаду, която е европейският координатор за борба с трафика на хора. Много силна подкрепа имаме и от европейското женско лоби. Над 3 хиляди организации са вътре. Много силна заявка дават за подкрепа и дипломатите. За мен е огромна чест, че по време на конференцията в Русе, посланикът на Израел г-жа Ирит Лилиан се присъедини и разказа за добри практики в собствената й страна. Ето това за мен е начинът, по който България може да се ситуира в тази тема. Не казвайки за жените, че са жертви, а разкривайки потенциала на това, какво може да се случи, ако те не са в затворения и в тъмния кръг на насилието. За мен това е много важно – те да усетят надеждата и вярата. Но докато те набират смелост, важното е институции и гражданско общество да говорим и да им вдъхнем кураж. Затова и мотото на кампанията е да отворим очи, защото всички около нас имаме случаи и познаваме форми на насилие. Друг е въпросът какво правим и да нарушим мълчанието, за да може говорейки и поставяйки темата на дневен ред да вдъхнем доверие и вяра на жертвите.

Водещ: Разкажете ни и за съпътстващото конференциите в България събитие – документалният театър „Премълчаното – разказано“ по ваша идея. Разкажете ни малко повече, какво представлява този театър и защо го правите?

Мария Габриел: Веднага след първата конференция в Бургас се зароди идеята и възникна въпросът как може изкуството да спомогне за това, темата за насилието над жените да достигне до още по-голям кръг от хора. Няма по-добро средство от изкуството, затова и заедно с Възкресия Вихърова седнахме и обмислихме варианта за това да има пиеса, която да представя истински, автентични истории на жени, претърпели насилие. Така и се зароди идеята за пиесата „Премълчаното – разказано“, защото идеята е тези истински истории да бъдат разказани, но в частта от интервютата, която жени жертви на насилие дават, която е премълчана. Може да се разбере многослойността на проблема, на това как насилието е трудно за преборване, защото придобива най-различни форми. Не само физическото, но и вербалното, психологическото, икономическото, ако щете, насилие. Затова пиесата допринася за това да достигне до максимален брой хора посланието, именно чрез изкуството, който е един от най-завладяващите и въздействащите начини. Факт е, че и в Русе, и в Сливен залите са препълнени. Над 600 човека идват и определено се усеща емоцията след приключването на спектакъла. Аз съм сигурна, че по този начин докосваме сърцата и умовете на много хора.