Кой успя да осъди Народното събрание за дискриминация?

До 2006 година всички обществени сгради трябваше да станат напълно достъпни за хора с увреждания. Това не се случи. Една от тези сгради е Народното събрание. Журналистът от БНТ Мая Димитрова и Людмил Велчев, който е човек с увреждане, осъдиха администрацията на Народното събрание за дискриминация на хората с увреждания. Решението на Върховния административен съд не подлежи на обжалване.

Всичко започна през 2013 година с един експеримент. И всичко трябваше да приключи тогава, но не стана така. Людмил е експерт в областта на правата на хората с увреждания и често му се налага да ходи в парламента.

Чакаме го пред будката за пропуски, където срещу лична карта ще получи право да влезе. Или пък не. Не просто тротоарът не е скосен, а за по-сигурно пред вратата има още две стъпала. И Людмил остана на улицата. На път към служебния вход ни сочат полегатата рампа, която ще спаси държавната чест. Ние пък сочим 20-сантиметровия бордюр пред нея. След малко обиколки все пак влизаме и стигаме до единствената механизирана платформа в сградата, която води до първия етаж и санитарния възел. Оказва се заключена. Ключът в един чичо. Чичото – в неизвестност. След 10 минути чичото и ключът пристигат. Експериментът започва. Роботът не ще.

Оставихме чичото да дири юнаците. Радваме се, че Людмил не иска да ползва санитарния възел долу. Чудим се какво може да се открадне от робота, за да трябва да го заключват и дали депутатите са наистина толкова опасни, че им нямат доверие? А ние се разхождаме в кулоарите – където на всяко стъпало има поставена рампа по европейски. Окуражаваме Людмил да се спусне надолу. Той обаче не ще.

Людмил Велчев: “Може, може, ама дотука, ако сега се пусна, ще се пребия.”

Като не иска да се пуска, нека се качи. Людмил почва да говори за Попай моряка и как не е ял спанак. И пак не ще нагоре.

Людмил Велчев: “Това в никакъв случай не мога да го изкача.”

Ние спанак ядем всяка седмица и почваме да бутаме. Трудно, страшно, но успяваме.

Людмил Велчев: “Никой не е длъжен да ми помага. В закона е записано, че самостоятелно трябва да се движат хората.”

Вторият етаж за Людмил е тера инкогнита. Тук дори няма робот, който чичото да пази с три катинара от крадливи ръчички. Няма и рампа, която да засрами олимпийския шампион по ски скокове. Просто стълби, които Людмил не може да изкачи.

2013 г. поискахме от администрацията на Народното събрание да реагира. Все пак само година по-рано тук бе ратифицирана Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Не го направиха. От Комисията за защита от дискриминация заявиха, че единственият начин да имат позиция дори под формата на интервю е ако подадем официален сигнал. Това и направихме. Всъщност затова започна всичко – проблемът с достъпността изглеждаше излишен за държавата. Затова и рампите масово се поставят наужким, проформа. С идеята да създадат “впечатление” за грижа и нищо повече. 5% наклон пише в закона. 56% е наклонът на тази рампа.

Людмил Велчев: "Този бордюр ме прави затворник на архитектурна недостъпност. Този бордюр, тези стълби правят моя живот ад."

Година и половина отне на Комисията, избирана от парламента, да отсъди, че сградата на парламента е достъпна за хора в инвалидни колички. Без да обясни как е спазен законът след като нито една рампа не спазва написаното в закона.

Людмил Велчев: "Ами то много, много щеше да е много ако имаше, то няма никаква. Никаква достъпност."

Обжалвахме пред Административния съд. След две експертизи, които категорично доказаха липсата на достъпност, спечелихме делото. Всичко можеше да приключи и тук. Народното събрание обаче обжалва решението на съда с твърдението, че в сградата нищо не трябва и не може да се променя, не бива да се обременяват неоправдано останалите хора.

Това са невидимите деца, които един ден ще се превърнат в невидими за системата възрастни. Деца, които неминуемо ще попаднат в среда, в която всичко им казва, че те не са част от нея, в която нищо няма да им е по мярка, с мисъл за тях, за да не обременяват останалите. От това ще ги боли. Затова осъдихме Народното събрание за дискриминация на хората с увреждания. Не може да лишиш човек от правото да бъде равностоен гражданин и това да е приемливо, не заради липса на средства и техническа възможност, а защото не ти се занимава. Защото на това се гледа като на някаква екстра. Четири години Народното събрание отделяше време и средства, за да докаже, че няма нужда в тази сграда да има достъпна среда за хора с увреждания. Ако това не е нужно тук, кой друг ще си направи труда да осигури достъпност?

Людмил Велчев: “Работя, уча, плащам си данъците наравно с всички здрави и прави. Но здравите и прави могат да си ходят, където си щат. Аз мога само да цъкам как другите се радват на живота.”

Даниела Йорданова, майка на дете с увреждане: "Неврологична болница на 4ти км – там няма асансьор и сме го носили на ръце догоре. Това е болница.”

Те застават пред държавата в знак на протест всяка година. Майките на децата в инвалидни колички. Часове наред обикаляха жълтите павета. Докато не се появи отчаянието. Промени ли се нещо след миналата година след протестите?

Даниела Йорданова, майка на дете с увреждане: “Не абсолютно нищо, даже нещата стават по зле. Затова излизаме пак. Уважаеми чиновници, ние искаме вие да се возите в нови автомобили и много ни е хубаво да пълзим по канцелариите ви, за да заслужим някоя калпава инвалидна количка, гадове! Защо се крийте, бе! ”

В парламента сме, 4 години по-късно. Четири години по-късно ходенето до тоалетна за хора с увреждания в парламента все още е със записване.

Димитър Байрактаров, народен представител: "Безхаберие. Те не са интересни като гласоподаватели и няма нужда да се полагат усилия за тях, защото се знае, че така и така на тях ще им е трудно да отидат до урната да гласуват.”

Бихте ли ползвали тази инвалидна количка тук, ако е безопасно!

Стефан Желев – народен представител: "Не."

Милена Дамянова, народен представител: “Само през пресцентъра, съжалявам.”

Цвета Караянчева, народен представител: “Съжалявам наистина, че понякога тези неща, които касаят хората с увреждания, ние така не забелязваме достатъчно техните нужди и като европейска държава трябва да откликнеме на това.”

Николай Алексадров, народен представител: “В момента и министъра е вътре социалният, може да види, че тя задира.”

Ивайло Калфин, министър на труда и социалната политика към този момент: "А дали аз съм най точният, който трябва да питате. В държавата има институции, има правила има ред. Най-хубавото ще е когато се спазват тези правила и институциите и сътоветния ред, а не когато всеки съдейства за всичко. Приети са правилата, човек, който не може да ползва тези рампи ви казах, че трябва да се обърне към МРРБ, което е отговорно достъпната среда да бъде осъществена.”

Цвета Караянчева, народен представител: “Това е тема, която може лесно да се разреши. Особено тук.”

Склонни сме да не се съгласим с това. Разбира се, послушахме Ивайло Калфин и се обърнахме към МРРБ. Повече от месец очаквахме от тях да ни отговорят на няколко основни въпроса за достъпната среда в публичните сгради. Това не се случи.

Людмил Велчев: “Заедно изминахме този път, който не знам защо го изминахме, защото няма абсолютно никаква промяна.”

Четири години Народното събрание отделяше време и средства, за да докаже, че няма нужда в тази сграда да има достъпна среда за хора с увреждания.  А можеше да не става така. Въпрос на морал или липса на такъв.

Видео материал по темата можете да видите на сайта на БНТ.

Снимката е дарение на НПО Портала от студентката Изабел Костадинова - любител фотограф.