Съдбата на самотните деца-бежанци

"За нас живот няма – нито в Багдад, нито никъде. Ислямска държава изнасилват момичетата и ги карат да приемат исляма. Взели са вече над 500 момичета. Не се търпеше вече. Напуснах пети клас и тръгнах".

Така започва историята на 17-годишната Асма* от Ирак, която принадлежи към кюрдското малцинство йезиди, подложени на системно преследване и терор от бойците на ИДИЛ в Ирак и Сирия.

Продължението прилича повече на екшън филм – момичето, заедно с малолетната си сестра, многократно преминава нелегално турската, българската, сръбската граници. Държана е четири дни под ключ от каналджии заедно с други млади момичета близо до българо-турската граница, страхувайки се от сексуални посегателства. Връщана е от Сърбия в България, от България в Турция. Всичко завършва в началото на 2016 г., в център за задържане на чужденци у нас.

Асма е една от десетките непридружени непълнолетни, с които екип на неправителствените организация "Център за правна помощ – Глас в България" и Български адвокати за правата на човека се срещат, изследвайки причините за задържане на мигранти в центровете от затворен тип на МВР, каквито са тези от Любимец и Бусманци.

Коректно е да се спомене, че младата иракчанка не е типичното дете-бежанец, което попада в България. Основно непридружените непълнолетни са тийнейджъри от Афганистан - тенденция, характерна за цяла Европа. Това, което обединява всички тези младежи обаче, са потресаващите им истории, довели ги понякога напълно случайно у нас, както и липсата на адекватна грижа, която им се полага като представители на крайно рискова група.

Кои са децата - бежанци

По данни на "Евростат", през 2015 г. общо 88 300 непълнолетни чужденци са подали молби за закрила в страните от ЕС. Със засилването на бежанската криза през последните няколко години, броят им се увеличава драстично. Ако през периода 2011-2013 г. между 11 000 и 13 000 непридружени деца търсят убежище в Европа годишно, то през 2014 г. броят им се удвоява до 23 000, а през 2015 г. нараства близо четири пъти спрямо предходната година.
В България през 2015 г. са регистрирани общо 1815 молби на непридружени непълнолетни, като по този показател страната ни се нарежда на седмо място в целия ЕС.

Над 90% от младежите, влезли сами в Европа през 2015 г., са момчета, повече от половината от които са на възраст 16-17 години. Около 13% от непридружените, или близо 12 000, са деца на възраст под 12 години. Най-често държавата по произход е Афганистан, от където идват над половината деца-бежанци.

Това има своето обяснение – в районите на страната, контролирани от талибаните, се наблюдава засилено използване на деца за попълване на бройки в армията на екстремистите. По данни на "Хюман Райтс Уоч" от февруари 2016 г., тенденцията за включване на деца-войници в талибанската армия съвпада с периода след април 2015 г., когато радикалите засилват атаките си срещу правителствените сили в северен Афганистан.
Според правозащитната организация, индоктринацията на децата в градове като Кундуз започва още от 6-годишна възраст в религиозните училища, известни като мадраси.

Много от крайно бедните родители са принудени да пращат децата си да учат именно в контролираните от талибаните мадраси, тъй като разходите по обучението, храната и облеклото са покрити от училището. Там обаче, вместо да получават традиционно образование в духа на исляма, малките момчета биват подготвяни за отдадени джихадисти, които влизат в битки след 13-годишна възраст.

Според разказите на някои от децата в центровете в Бусманци и Любимец, често талибаните прилагат кръвен данък спрямо бедните пущунски семейства от селските райони, принуждавайки ги да изпращат момчетата си за бойци.

"Талибаните не ми даваха да уча. Искаха да се присъединя към тях", разказва 17-годишния Али. Същото споделя и Омар, също на 17 от Афганистан, дошъл в България с братовчед си. Мохамед пък разказва, че една вечер талибаните отвлекли баща му. Чичо му дал пари и му казал да бяга, защото го очаква същото.

Оттам нататък пътят е сходен – Пакистан, Иран, Турция, България. Каналджии, коли, камиони, нископлатен труд на черно, бой от трафиканти и полиция, незаконно преминаване на граници – все преживявания, непривични за едно непълнолетно дете, което, към края на пътя, по неволя се е превърнало във възрастен.

Пристигането в Европа обаче също крие рискове. През последните години поне 10 000 деца-бежанци се водят изчезнали по данни на Европейската полицейска служба "Европол" – стряскаща статистика, която показва тоталната неподготвеност на ЕС да даде адекватен отговор на разрастващия се проблем.

България не е изключение, за което свидетелстват някои категорични недостатъци на системата за прием и интеграция на непридружени непълнолетни.

Незаконно задържане

"Принудително настаняване не се прилага по отношение на непридружените малолетни и непълнолетни лица", гласи член 44, ал. 8 на Закона за чужденците в Република България. Там се казва още, че органът, издал заповедта за налагане на принудителната административна мярка, уведомява съответната дирекция "Социално подпомагане", която предприема мерки за закрила съгласно Закона за закрила на детето.

Младежите, чиито истории са разказани в този материал, обаче, са интервюирани именно в центрове за принудително задържане. Някои от тях споделят, че при залавянето им на границата са били записани към фиктивен придружител – възрастен от групата, с която са били задържани. Това отваря вратичка пред държавата да лиши тези деца от свобода – действие, което по принцип противоречи както на българското законодателство, така и на европейските и международни практики.

Омбудсманът на Република България алармира за този проблем в годишния си доклад, представен в края на май 2016 г. Там са разказани куриозни случаи, включително и "прикачването" на момче от Афганистан към придружител от Пакистан.

"Много често се пишат като придружители лица, които децата не познават", обяснява адвокат Диляна Гитева от фондация "Български адвокати за правата на човека". Според нея това създава много допълнителни проблеми, тъй като и двата официални документа, които се издават на децата – за принудително извеждане от страната и настаняване в център от затворен тип – се предават на придружителя.

По този начин, при липса на комуникация между детето и неговия своеобразен настойник, младежите рискуват да изпуснат срока за обжалване на своето задържане, да подадат молба за закрила и да получат каквато и да е адекватна информация за престоя си в страната.

"Няма никакъв механизъм – нито в закона, нито на практика, за осигуряване на каквато и да е защита за тези деца, които са лишавани от свобода", коментира адвокатката. Тя допълва, че единствената помощ, която непридружените непълнолетни получават, е от неправителствени организации, но и с тях всичко е "въпрос на шанс".

Тези младежи, които все пак успеят да подадат молба за убежище, биват освобождавани от затворените центрове на МВР и прехвърляни в такива от отворен тип, управлявани от Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Други, които не успяват да кандидатстват за бежански статут, излизат на улицата без легални документи, тъй като максималният срок за задържане на един чужденец е 18 месеца, но той рядко бива изпълняван докрай.
"Те отиват на улицата с всички рискове, които ги грозят. Това са деца без доходи, без жилище, без средства за прехрана. Какво става с тях – остава само да гадаем", предупреждава Гитева.

Нежеланата отговорност

Логично е да се мисли, че грижите за непридружените деца-бежанци, настанени в отворените бежански центрове на ДАБ, са в ръцете на Агенцията за социално подпомагане и Държавната агенция за закрила на детето. Като институции, ангажирани с българските деца без родители, те имат най-адекватната квалификация за извършване на услуги за деца в риск.

През последните пет години обаче остава нерешен въпроса с настойничеството на непридружените непълнолетни, което на практика ги лишава от ефективно представителство пред държавните институции, за което неправителственият сектор сигнализира многократно.

През 2015 г. програмата за правна защита на бежанци и мигранти на Българския хелзинкски комитет наблюдава случаите на 40 непридружени деца, при 100% от които няма назначен попечител. В едва два от случаите назначените на децата социални работници се застъпват за тях и им оказват подкрепа при провеждане на интервюта за предоставяне на закрила.

Никой не знае какъв е броят на децата, напуснали страната преди или след получаване на закрила, нито каква е съдбата на им.

В отговор на разрастващия се проблем, през 2015 г. са изготвени промени в Закона за бежанците, които целят да ангажират органите за закрила за детето и с попечителството над децата-бежанци. В гласувания през октомври 2015г. закон, обаче, министерството на труда и социалната политика успява да се отърве от тази тежест, прехвърляйки я на общинските власти. Това се случва въпреки протестите на експертите от ДАБ, депутати от правната комисия и представители на неправителствения сектор. Прокарването на законовите поправки не минава без напрежение, което става ясно от стенограми от заседанията на правната комисия на НС от април и юли м.г.

След дълги и безпочвени спорове със социалното министерство, през юли 2015 г. председателят на правната комисия Данаил Кирилов заявява в прав текст: "Никой не желае да поеме отговорността". И така, общините се оказват пред свършен факт и биват задължени да излъчват представители на непълнолетните и малолетни деца. До настъпване на пълнолетието на подопечните им, общинските служители са задължени да се грижат за правните интереси на децата и да защитават най-добрия им интерес пред здравните, социални и образователни институции.

На практика обаче, дори и да имат желанието, те нямат нито подготовката, нито капацитета да изпълняват добре вменените им функции. Източници на "Дневник", работещи по случаи на непридружени деца, споделиха, че на един представител на общинско ниво понякога са записвани стотици непълнолетни бежанци.

В резултат от това, изпълняването на настойническите функции е чисто формално, тъй като на един човек са необходими месеци, за да се запознае в детайли със ситуациите на децата и лично с тях. Контролът за безопасността на децата също е разписан само на хартия.

През това време малките бежанци продължават да пристигат на територията на страната и да я напускат при първа възможност, оставяйки живота си в ръцете на каналджии. В крайна сметка, изборът си е техен, а моралната отговорност за безопасността им – ничия.

*Имената на всички деца в този материал са сменени поради съображения за тяхната сигурност

Сkимка: Pixabay