Диана Радославова, „Глас в България": Търсенето на работна ръка сред бежанци у нас нараства

За бежанците, за търсещите закрила у нас все по-малко се говори. Това обаче едва ли означава, че проблемите са решени. Каква е ситуацията от вашата гледна точка?

- Предполагам спадът на интерес към темата за бежанци и търсещи закрила е свързан с резкия спад на бройката хора, влизащи, или допуснати да влязат в България като такива. Статистиките от базата данни на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) е, че през 2016 г. 19 418 души са потърсили закрила у нас, докато през 2017 г. тази бройка е 3 700 души – 7 пъти по-малко. Намалява, макар и не с такава интензивност, бройката на достигащите и до Европейския континент като цяло.

Основната причина за това е, че административното задържане и връщането систематично се утвърждава като основния инструмент за регулиране на миграционните потоци, което е в голяма част не само национална, но и Европейска тенденция на изнасяне на континенталните граници в трети страни чрез насърчаването на реадмисионни споразумения и партньорства - т.н ектернализация на европейските граници. Това са споразумения с Турция, Либия, Мароко, Афганистан -страни с тоталитарни и репресивни режими, които чрез финансови обезпечения са убеждавани да държат имигранти (в болшинство търсещи закрила) далеч от европейските граници.

В този контекст са разбираеми и изявленията на български политици по повод настоящото председателство на България, че като гранична държава ние изпълняваме добре задължението си за "защита" на европейските граници.

Но тази защита за съжаление е най-вече на гърба на най-уязвимите и нуждеащи се от достъп, за които наистина все по-малко говорим. Увеличава се използването от тях на най-опасния Средиземноморски маршрут до Европа, увеличава се и броят на жертвите. Според статистики на Международната организация по миграция (МОМ) от 171 635 пристигнали в Европа по средиземноморието 3 116 губят живота си по пътя през изминалата година.

Миграцията продължава да бъде обрисувана от политици и медии като заплаха, а не като възможност и задължение за съпричастност.

В резултат, законодателството става все по-репресивно. Продължават практиките на систематични отблъсквания на хора от границите (т.н. push-backs), като физически и чрез огради се препятства възможността на хора да търсят закрила в България и Европа.

Конкретно за България, огромен проблем е некачествена процедура за закрила, която не отговаря на минималните стандарти за предоставяне на статут, и неадекватното санкциониране на това от съда. В резултат се насърчава вторичната миграция и се създава немалка група недокументирани пребиваващи на територията ни чужденци, които са с отказан статут и с невъзможност да бъдат върнати в страните им на произход.

Когато няма цялостен подход към различните аспекти на миграцията, когато единственият инструмент, на който се залага е превенция и връщане, когато спадът в бройката хора не се възприема като възможност спокойно да се изгради балансирана и работеща система, то тогава наистина има риск миграцията да се превърне в заплаха, а не във възможност.

Преди време правителството прие правила за интеграция на бежанците. Няколко месеца след приемането й, стана ли известо дали това е работещ механизъм или общините не проявяват активност?

- Наредбата за интеграционните споразумения (https://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2136897655 ) бе приета през 2016 г. и последно преработена през 2017 г. Въпреки това, вече четвърта година България отчита срамната статистика за нулево ниво на интеграционна политика. Все още сякаш разбирането е, че нямаме нужда от такава политика, защото така или иначе никой не остава в България.

Това обаче е огромна грешка, защото въпреки транзитния облик на страната ни, тук се натрупва през годините значителна бройка останали, върнати, в това число и релокирани от Европа чужденци. И ако нулевите интеграционни показатели не се променят скоро, това ще бъде изключително пагубно за нашето собствено благосъстояние като общество.

Каква е причината за това, че тези правила не работят?

- Според горецитираната интеграционна наредба, за да започне процеса на интеграция, трябва да се сключи интеграционно споразумение между кмет на община и лицето, получило статут на закрила в България. Чрез интеграционните споразумения хората с предоставен статут би трябвало да получат от общината "съдействие" за намиране на работа, жилище, социално подпомагане, здравеопазване, образование, включително езиково обучение.

В уредбата има един вид изместване на отговорността по интеграция от държавния орган (ДАБ) към местната власт – общините. Проблемът е обаче, че вече втора година, въпреки провежданите преговори, все още няма община, която да дръзне да поеме тази отговорност. Което препятства възможността да започне каквато и да е интеграция, отпускане на средства, предполагаемо съдействие на получилите закрила лица, които вече са част от обществото ни.

Показателен е примера с групата съвсем наскоро релокирани от Италия 10 еритрейски граждани, които миналия месец получиха статут на бежанци тук. Това са хора, които нямат буквално нищо, освен дрехите на гърба си, които са им дадени в Италия. България получава за тяхната релокация от Европа по 6 000 евро на човек. По план, 75% от тези 6 000 евро е преценено да се отпуснат на общини, които да сключат спразумения с тях за интеграция. Всички 10 от еритрейските бежанци са подали заявления за такива споразумения. Но при липсата на община, те нама как да бъдат подпомогнати включително в намирането на жилища и излизането от бежанския лагер. Без жилища и адрес, те няма как да си извадят дори лични карти.

Ясно е, че общините към настоящия момент не искат да поемат отговорност за интеграция. Въпросът обаче е кой поема тази отговорност? И ако няма отговорна държавна или местна институция, то тогава може би ние, като граждани, като общество, сме длъжни да поемем тази отговорност.

И според мен тук идва и мястото на работодателите, които по един много естествен начин вече стават ключов фактор в миграционните и в интеграционните процеси. В нашата работа като правозащитна организация през последната година ние наблюдаваме силно нарастване на търсене на работна ръка сред бежанци и търсещи закрила в страната ни, получаваме все повече запитвания и готовност от съдействие от различни по вид фирми, производства, бизнеси, все по-голяма част от клиентите ни работят и са ангажирани в трудовия пазар.

Към настоящия момент, например ние като организация и доброволци, работим в посока свързване на конкретните 10 еритрейски граждани с работодател, който много по-бързо и по-лесно от община ще им осигури доход, обучение, специализация, ефективна и явна интеграция.

Все още сякаш на мигрантите, на бягащите от война, на търсещите се закрила се гледа със страх, което поражда агресия. Как си го обяснявате?

- Страхът е резултат от натрапваната концепция, че всички влизащи в страната ни са екстремисти, терористи, и миграцията е заплаха, която поставя обществото ни в криза. Истината е точно обратната. Да, има съображения за сигурност, които са адресирани повече от адекватно от релевантните институции. Но болшинството от идващите не са терористи и екстремисти, а са хора като нас, и кризата не е в България, а в Сирия, в Афганистан, в Еритреа, в Сомалия, и затова хора идват и ще продължават да идват.

И докато тази концепция не се нормализира и промени, ще има страх и ще има агресия, което създава отровна атмосфера не само за имигрантите, но и за цялото ни обществото.

Отново се връщам към примера с релокираните еритрейци – те са малка и напълно незастрашителна група, всички са православни християни, а не терористи и ислямисти, имат легално признат статут и не са влезнали незаконно в страната ни. Въпреки това, те са систематично жертва на заплахи и насилие в района на лагера, където живеят. Тук вече не става дори въпрос за миграция, а за чиста форма на расизъм и екстремизъм, който премества фокуса върху проблемите на нашето собствено общество, а не проблемите с мигрантите.

Какво може да се направи срещу подобна реакция?

....

Цялото интервю можете да прочетете в Дневник.

Източник снимка: личен архив,
Адвокат Диана Радослалова