Проф. Иван Игов, психолог: Децата още се възпитават по методите на Макаренко

Родители мълчат за проблемите от страх, че ще изгонят хлапето им

Визитка:

Проф. Иван Игов е роден във Варна

Завършил е психология в Софийския университет и е специализирал консултативна психология

Повече от 25 години работи като училищен психолог. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, както и на много статии, книги и учебници

- Проф. Игов, как ще коментирате изтеклия в публичното пространство запис, на който се чува как персонал в детска градина обижда деца? И кое всъщност е по-смущаващо за вас - обидите или това, че майка изпраща детето си със записващо устройство?

- Наистина първо е добре да уточним, че става дума за помощен персонал, а не за учители. Факт е, че в днешно време това е една неблагодарна професия. Затова и повечето от студентите по предучилищна и начална педагогика предпочитат да се реализират в други сфери. Те са наясно с какво ще се сблъскат. Знаете, че групите в детските градини са препълнени - с по 30 деца. 1/3 от децата, които попадат в детските градини, идват от агресивна семейна среда. По този начин те са научени да се справят агресивно с проблемите, които имат. Тогава става наистина трудно да бъдат овладени. Проблем е и образованието, което получават студентите в университета, защото то е много архаично. По света има различни методи за работа с деца. А за съжаление у нас още се използва педагогиката на Макареко от времето на соца. Тук вече стои и проблемът с помощния персонал, който обикновено се набира в случаен ред, и докато за други длъжности се правят психологически тестове, то в тази сфера се взема просто човек, който е съгласен да работи въпреки ниското заплащане. Затова и там се случва всичко това. Много от родителите обаче си мълчат. Първо, защото не вярват, че детето казва истината, смятат, че се глези и не му се ходи на детска градина. Второ - мислят си, че ако направят забележка на персонала, могат да останат и без място в градината. Знаете, че и без това приемът е труден. И започва голямото мълчание. Никой не обръща внимание на това, че детето страда. В същото време последствията от това след години може да са огромни. За родителите е важно да отидат на работа и детето им да бъде гледано и нахранено през деня. Срещал съм такива, които с месеци обясняват на детето, че капризничи, обвиняват го, че не може да се адаптира, а в същото време то има конкретни проблеми. Ние го наричаме неадекватност. Това са все неща, които говорят за тежък психически проблем. От една страна, в големите градове няма места в детските градини и родителите са готови на всичко, за да приемат детето им. От друга - имаме занижен контрол от страна на директори и на регионалните инспекторати. Така си затваряме очите пред всичко, което се случва. Затова не оправдавам майката, която е изпратила детето си със записващо устройство, но я разбирам. Тя има право да разбере какво се случва.

- Споменахте ниското заплащане. Но едно е да си изпуснеш нервите, а съвсем друго да обиждаш целенасочено дете и да му се подиграваш. Това не е ли друга крайност?

- Аз съвсем не оневинявам персонала в детската градина. Давам примери с ниското заплащане, защото няма възможност за подбор. Поради тази причина случайни хора попадат в системата и работят с деца. Този помощен персонал минава инструктаж, който всъщност е много далеч от педагогическата правоспособност. Вярно е, че детските градини са в тежест на общинските бюджети. Но според мен, ако родителите са наясно какво се случва там, ще са съгласни да платят и по-висока такса, за да може децата им настина да са гледани добре. Факт е, че вече все по-често се създават т.нар. кооперативи. Много от тях са нелегални, но родителите предпочитат тази форма, за да са сигурни за децата си.

- До какви последици може да доведе след години едно такова отношение към дете?

- В практиката си съм се сблъсквал с фобии, които продължават с години. Говоря за грубо отношение, не само за обиди. В такива случаи децата се затварят в себе си. Страховете им могат да бъдат толкова големи, че да се пренесат в бъдещето. Ще дам конкретен пример с дъщеря ми. Това се случи преди много години, но нещата не са се променили кой знае колко. Имаше един период, в който тя не заспиваше вечер и плачеше. Когато я попитах каква е причината, тя само ме погледна и каза: „Тате, нали няма да ме оставите в онези места, в които родители изпращат деца, когато не ги обичат?“ Тогава разбрах, че са им казали това в градината.  Представете си каква травма може да им нанесе това.

- Преди няколко дни обяснихте, че след години работа като училищен психолог сте се изчерпали. Защо се получава така?

- Това важи за всички хора в системата. Нарича се прегаряне в професията. Когато правиш нещо рутинно, срещаш едни и същи хора и ти се случват едни и същи неща. Аз работех с тийнейджъри и проблемите им са в 90% едни и същи - неразбирателство с родители, с приятели, искат да разберат себе си и т.н. И когато всеки ден ти повтарят едно и също, в един момент започваш да губиш интерес към това. Тогава просто трябва да си тръгнеш, защото не си потребен на никого. За да не се стига до подобни ситуации, в много страни учителите на определен период излизат в т.нар. творчески отпуск или отпуск за квалификация и преквалификация. Обикновено това става на 4 - 5 години, защото трябва повече време да се откъснеш от училище, от децата. А представете си как работят учителите с малцинства, където проблемите са огромни. Затова вече от няколко години говорим за създаването на център по училищна психология. Той е изключително важен не само за децата и родителите, но и за педагозите. Ако сега учителят има професионален проблем, той няма към кого да се обърне. Сигурен съм, че част от тези учители, които страдат от синдрома на прегарянето, биха искали да потърсят помощ, но не знаят къде. Също така аз мисля, че е задължително да имат кариерно развитие. Сега и по закон е така, но в момента развитието им не се подпомага. Трябва да се направи такъв модел за кариерно развитие, че учителите наистина да бъдат подпомагани. Не е лесно да се работи с деца, да си на „ти” с всичко, което преживяват.

- Трябва ли тогава и у нас на 4 - 5 години учителите да излизат в такъв творчески отпуск, както е в някои страни?

- Не знам дали точно трябва да е така, но със сигурност трябва да има конкретен модел, който да ги подкрепя. Изследванията у нас показват, че от синдрома на прегаряне страдат най-често тези, които работят с други хора. Става дума за медицински и училищен персонал.

- Доколко е нормално обаче самите родители да се превръщат в полицаи?

- От много години насам се надявам, след всичко, което се случва в сферата на образованието, родителите да не са безучастни. Да се обединят и да кажат, че искат друго образование за децата си. Имам предвид претъпканите сгради, начина на преподаване и други. Това обаче не се случва и ме тревожи. Има някакви асоциации, но сякаш всеки е абдикирал и е оставил образованието да се оправя само. Родителите се страхуват, защото смятат, че учителката или директорката ще им отмъсти, че ще изгонят детето им. Така се примиряваме със страданието на едно цяло поколение, минаващо през системата.

- Какъв е тогава изходът от тази ситуация? Знаете, че няколко хиляди учители трябва да се пенсионират в близките 10 години, липсват млади кадри.

- Така е. Проблемът е голям. Единият от изходите в момента обаче сякаш започва да се появява. Има алтернативни форми - както на детски градини, така и на училища. Например вече започва да се използва методът на Монтесори, сугестопедията на проф. Лозанов. Има ги от години, но едва сега си проправят път и все повече родители предпочитат да ги използват. Другият изход е общественият ангажимент към образованието. Ние сме на дъното в Европейския съюз по пари за образование на глава на населението. Това трябва да се промени и след това да има обществен контрол как тези пари ще се разпределят, за да се наемат по-добри кадри в образованието, включително да влязат и млади хора. Тези две стъпки са много лесни и трябва да се започне от тях. Трябва да разберем, че става дума за бъдещето на децата ни.

Снимка: Pixabay