Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": Волно, широко и пълно!

Есето на Ангел Стилянов е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа"

„Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно!"

От „Кал", Елин Пелин

Изминаха 29 години и 304 дни, откакто живея в град София. Не живея зле, дори напротив – отраснал съм в типично българско средностатистическо семейство в подреден и богат в ландшафтно отношение за пределите на постсоциалистческото строителство южен квартал. Място, където панел, бетон, керамични и композитни фасади цъфтят и връзват ежедневно, „умело вмествайки се в пейзажа, околната среда и биоразнообразието“. Човек, събуждайки се, вижда как слънцето се процежда между рамката на 32-метровия кран в края на улицата, описва възхитителна сянка над рушащата се фасада на бл. 17 и преминава над никелирания простор на чичо Кольо от съседната кооперация. Взирайки се, разбираш, че с не много правописни грешки някой е написал със спрей, че там е бушувала голяма любов през 98-а година. Флората представлява съвкупност от пликчета, „засети” в градинката на баба Цеца от бл. 15, грижливо оградена с гуми, където растат три хризантеми. Хората, живеещи около мен, са типична средна класа. Хора, “притежаващи” жилище, автомобил и дете. Повечето от тях на поздрав: „Здравейте! Как сте?“, отговарят с нечленоразделни звуци, но за сметка на това с учтиво-пренебрежителен поглед. Не всички са такива, но другите някак липсват. Повечето са хора, педантично бързащи да стигнат някъде. Ще наведат глава, в случай че те блъснат, ще измърморят нещо и ще продължат. Ден след ден, всеки ден... И души, и сърца, и умове, и хора, и всичко се напъва... Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно жабуркане из тая тиня, както е казал авторът. А с много напъване, както знаете, не се постига много, освен да се…

Карам велосипеда си из селата в България, за да се любувам на природата, да се запознавам с местните, да видя начина им на живот. Това бе една сбъдната мечта за мен. Но не съвсем... Винаги съм искал да остана някъде Там. Я в Странджа, я в Родопите... Не искам да се будя и да гледам бетон!

 „Човече, ти бягаш от реалността! Не е нормално всеки уикенд да те няма!“ - често слушани от мен реплики. Не, бих казал, че това не е бягство, а напълно осъзнат избор!

Колелото само по себе си символизира безкрайността и живота,  при някои племена символизира космическото поведение на Великия дух, в дзен будизма - просветлението, а в пръстена – вечното свързване на две души. Е, аз го ползвам в най-архаичния му вариант - като средство за придвижване.

Въртя педалите, философствам си, мечтая за живот на село, но така и не се решавам. Какво ме спира? Страхът и логичните въпроси: „ще мога ли да изкарвам достатъчно пари“, „как да направя тази крачка“, „ами какво ще стане с приятелите ми“ - всички те, преследвайки ме постоянно.

Мислейки си как един от най-близките ми приятели се премести със семейството си в селото, в което съм прекарвал летата си, затънал в напрежение, стрес и размисли, бях блъснат от автомобил на тротоара преди Коледа.

- Стига страх, стига си търпял! – казах си, лежейки на земята, гледайки  с недоумение гумите на автомобила на сантиметри от главата си. Животът е твърде кратък, че човек да се страхува и да мисли какво ли би станало, ако... Какъв по-голям знак от това? Дойде време за ново начало...

 „Ех, чадоо, кажи какво ще искаш за закуска. Домашно сладко има, мерудии за чай сме бралѐ. Че тук, по нашиoкрай, я мине нѐкой, я не. Децата отдавна са или по чужбината, или по градо́, оти тук, у наше село, нѐма нищо.“

„Кажи, момче, вие хора ли сте или човеци“ - въпрос, отправен към мен от 82-годишния дядо Иван след 14-километрово изкачване на лепкав, горещ баир из Родопите, когато потта по теб е повече от водата в манерката ти. Чувайки подобни реплики всеки възможен уикенд, в тялото ти протича оптимистично-негативен коктейл от емоции, от които човек би се опиянил само от изпаренията им - хората по селата са различни...

„Трудно ми е, дядо, да отговоря на този въпрос в момента...“ Поемайки дълбоко дъх, последва двучасов разговор насред гората в околностите на Батак.

След такива непринудени и случайни разговори на философски теми за Диоген, гората и абсолютни битовизми осъзнаваш откъде си тръгнал и това, че градският живот в голяма степен е недоразумение. Недоразумение е, когато 4G Internet има на 80% от територията на страната ти, да газиш в коловозите на 3 града в България и да мрънкаш, че само там има работа. Недоразумение е всеки млад човек да отива в града и 80% от населението на страната да е поместено там. Недоразумение е да плащаш четворно за нещо, което е био, а има хора, които произвеждат „био“-то от години, но са някъде Там, очаквайки някой  да мине и да си купи.

Опознавайки малките населени места в България, успях да открия много стойностни хора, които успяват успешно да комбинират селския начин на живот със съвременните условия и технологии - инженери, дизайнери, хора на изкуството и дигитални номади. „Бягството" из българските села ми помогна да видя нещо друго - че има и друг живот! Отвъд мизерията, трудностите и перипетиите, с които се сблъскват жителите там, открих нещо, което в големия град липсва - щастието, спокойствието и неограничените възможности за развитие. Там имаш възможността да садиш и отглеждаш сам храната си заедно с децата си. Там имаш възможността да определяш сам работното си време в свят, в който най-доходоносните и гъвкави работни схеми са мобилно достъпни.

Искам, събуждайки се сутрин, да гледам слънцето, изгряващо над естествения хоризонт, искам да виждам играещите сенки под черешовите дървета. Искам в градината да растат цветя, които сами са пораснали там. Искам да се събуждам в 6 ч. от песните на птички, а не, псувайки алармата на телефона, в 7 ч. Искам да живея в симбиоза с интернет, а не по задължение. Искам да живея на село, защото душата иска да живее волно, широко и пълно, а крила има - остава само да полети!

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов