Финалист в конкурса „Защо искам да живея на село": На дядо

Есето на Александър Бараков е финалист в конкурса „Защо искам да живея на село", организиран от „Икономедиа"

Часовникът ми от дядо показва три без десет. „Никое време” – както казваше той. За обяд вече е късно, за следобедно хранене -прекалено рано. От малък той все ми повтаряше „никое време”, а аз така и не разбирах как точна единица като времето може да бъде никоя – да изчезне от света и да остави на нас остаряването, от което времето така безмилостно се измъкваше.

Още нещо помня от дядо и това е, че на село времето е спряло – няма го, точно както казваше той, там винаги е „никой” час. Ако виждаш на часовника два и двайсет, то в село беше никой час без николко минути. Изводът от мъдростта на дядо беше, че времето идваше от село – откъде другаде щеше да се е научило така безупречно да бяга, да се крие от хората, да им върти номера, и, току-виж, духаш седемдесет свещи върху тортата, а сякаш беше вчера, когато свещите бяха по-малко от парчетата, на които нарязваш сладкото изкушение.

От осемгодишен водехме с дядо все един и същ спор - имат ли хората на село много или страдат от липса на имане. Аз твърдях, че там хората не са заможни като тези в града; бях израснал в София, бяха ме научили да се храня по ресторанти, да пътувам и да правя куп други „градски неща”, както самият дядо ми казваше. А той беше убеден, че на село хората имат точно най-ценното и че аз с моите скромни осем години не мога все още да го разбера. Хората от село нямаха много, обаче от едно не чувстваха липса – време. То там наистина беше спряло, просто не съществуваше. Докато аз считах, че тази вечна пауза носи страдание поради липса на развитие, дядо, разбира се, виждаше обратното. Според него липсата на време позволяваше безкраен растеж.

„Необятността дава сила на човек да се бори, да се надига на пръсти и да обгръща света с двете си селски ръце.”

С всяко изминало лято разбирах, че времето върти и мен на малкия си пръст. Нямаше значение, че идвах от града; нямах селските навици, а прекарвайки само два месеца там, остарявах… е, както казваше мама, 2пораствах”. А аз все пак знаех, че между осем години и два месеца и осем години и четири месеца няма кой знае каква видима разлика.

Та минаха десет години, разбрах, че развитие в селото има. Научих, че който търси, намира и че ако се вгледаш достатъчно дълбоко в същността на селото, лесно можеш да намериш начин да успееш в една много по-приветлива от градската среда, заобиколен от хора, готови да дадат дори това, което нямат. Самият пример за това, разбира се, беше дядо. Роден, израснал, успял на село, той имаше всичко това, за което като дете мечтаех. Разказал ми беше как някои дни, вместо да ходи на училище, е обикалял полетата със стадо овце; как се е влюбил в баба; как я е гонил, щом е заминала да учи в града; как са създали семейство; и за да се развива малкото им семейство, с баща му са построили къща, истинска къща, с прозорци, стени, врати, та дори и покрив. На осемнайсет години дядо е държал живота си в собствените си ръце, същите две ръце, които месеци наред са градили основите на четирибуквеното му бъдеще – къща – същата селска къща, в която са израснали двете му дъщери, същата къща, в която прекарвах детските си лета. Мястото, което за мен беше втори дом. А дом в крайна сметка не е всяка къща, в която сме живели; домът понякога са хората, които живеят с нас; улицата, на която е построена; нещата, които правим вътре в нея.

Седнал до камината, топлината и́ сякаш изпарява проблемите от ежедневието ми. Спомням си за дядо и за неговия осемнайсетгодишен успех. Аз на осемнайсет не мога да строя къщи, не съм намерил бабата на своите внуци, не я преследвам из града… В шест часа, както дядо е прибирал овцете едно време, така и ние, градските овце, пътуваме към дома след дълъг ден по задачи. Чакаме утре, петък, почивката, а животът минава – на това ме беше научил дядо.

Мислите за „градски неща” побеждават в мен спомените за него и мозъкът ми някак си сам се предава пред великите дела на един толкова обикновен човек. Осъзнавам, че превръщането на града в индустриален експеримент вече е положило в мен основите на бъдеще, облято в бетон. Замърсяването на въздуха в градовете прави шансовете на всички бъдещи майки да бъдат бъдещи майки все по-малки; а ние, вместо да преследваме проблемите си, бягаме от тях, преследвайки следващия автобус, метрото, трамвая, които ще ни заведат у дома в края на този сякаш безкраен вторник, дишайки изпарения, вярвайки, че някой друг някога, скоро, ще намери решение на този проблем. Но вторник не е безкраен, времето никога не спира и ние сме тези, които можем да го накараме да ни робува. То ни подарява съществуване, а нашата задача е да изтръгнем от това съществуване живот.

Един ден, вярвам, ще се върна на село да търся нещата, които необятността на града не ми позволи да намеря. Ще се боря, ще се надигна на пръсти, ще обгърна света на селото с двете си градски ръце. Ще запаля седемдесетте свещи върху тортата за рождения ден на дядо. Ще поема въздух, заедно ще ги издухаме до една. Ще се смеем. И пак ще стане три без десет. „Никое време”, пък всъщност време за живот.

Снимка: Одисея-ин, Любомир Попйорданов