Психологът Иван Игов: 1/3 от българските семейства са агресивни помежду си, това води до агресия и в училище

Психологът Иван Игов в интервю за сутрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“.

Водещ: На 24 февруари тази година отбелязваме Международния ден срещу тормоза в училище, известен още като Денят на розовата фланелка. Всичко започва през 2007 година с идеята на две момчета в Канада да застанат зад гърба на свой приятел и ученик, който бил тормозен, защото дошъл на училище с розово поло. Двете момчета закупуват розови тениски и на следващия ден ги раздават на всички в училището, който пък се присъединяват към акцията в знак на подкрепа.
Г-н Игов, тормозът в училище не е проблем от вчера, но в последно време фокусът се измести натам, че все по-често ставаме свидетели на това как родители буквално отиват да се саморазправят с връстниците на своите деца, който по една или друга причина са били тормозени. На какво се дължи този феномен?

Иван Игов: Това се дължи на общата неовладяна агресия в обществото. Да го кажем така най-просто. Макар че, особено за възрастни хора, подобно поведение в училище, освен лош пример, всъщност е знак за липса на възпитание, липса изобщо на отношение към институциите. Каквото и да е това училище, това е място, където децата ни учат и се подготвят за бъдещия си живот. Всички сцени на агресия в училище, независимо дали те са между деца или между възрастни, всъщност не просто дават един лош пример, а създават модели, които след това могат да се отразят наистина фатално за бъдещето на децата. Аз много се радвам, че имаме такъв международен ден, ние имаме хубавата българска дума „тормоз“, защото този проблем наистина е огромен. Изследванията, които аз и екипът, който ръководех, правихме преди няколко години, показаха, че в България всяко четвърто дете е тормозено по един или друг начин в училище и този процент е един от най-високите в Европа, така че е много важно бързо да се вземат мерки. Ако аз съжалявам за нещо, то е, че моделите, които бяха разработени още преди няколко години, както по инициатива на UNICEFF, така и от други неправителствени организации, не влязоха в училище. Защото тези модели представляват не просто ситуативно справяне с определен акт на агресия или тормоз, а това са общоучилищни политики, които учат не само децата, но и възрастните как да се държат в ситуация на конфликт, на напрежение, как да се справят с един проблем, който превръща всички ни в жертви. Защото и тези, които са насилници, и тези които търпят, и тези които са немите свидетели на това, което става, всички те са жертви и за в бъдеще ще имат проблеми за в бъдеще.

Водещ: Кои деца най-често стават жертви на подобен тормоз, защото всичко започва на пръв поглед от невинни ситуации, спорове между връстници, които от гледна точка на големия, на възрастния човек, едва ли имат такова значение, но пък могат да доведат до такива ситуации? Кои деца най-често попадат в тези конфликти?

Иван Игов: Най-лесно е да се каже, че това са деца с недобри социални умения, деца които трудно отстояват себе си, но то е много общо. Знаете ли, една майка ме беше попитала наскоро „Това, че възпитавам детето си в толерантност, че го уча да бъде добро и да се отнася към другите с добро, означава ли, че ще го превърне жертва в училище?“. Страшен въпрос, защото когато добрите и нормалните хора могат да бъдат потенциални жертви, наистина обществото и училището се превръщат в едно доста небезопасно място. Всъщност, както казах преди малко, абсолютно всички са жертви. Децата, които са насилници в училище, придобиват фалшивото самочувствие, че с насилие можеш да получиш всичко – парите на съучениците си, страха им, „уважението“ им. Само че като възрастни вече такива деца започват да работят не само против обществото, но против себе си. Изследванията показват, че 50 % от тях имат сериозни проблеми с правосъдието като възрастни.

Водещ: Всъщност постига се обратният ефект?

Иван Игов: Точно така и затова казвам, че са жертва. Едно дете не може да бъде виновно за това, че е агресивно. Ако то е такова, значи то е видяло такъв модел в семейството си. 1/3 от българските семейства се справят агресивно помежду си, така че логично е да имаме достатъчно агресивни деца в училище. Ако училищното ръководство и учителите не знаят как да се справят с този проблем, това е проблем както на училището и държавата, така и на общността. Защото, повярвайте, има много модели в света, които наистина са ефективни и свалят този тормоз многократно. Вие казахте за случая с розовата фланелка, от който всъщност тръгва тази инициатива и този ден срещу насилието в училище, но много по-рано през 80-те години на миналия век, когато в Норвегия три момчета се самоубиват, точно защото са били обект на тормоз в продължително време, без никакво внимание, всъщност този проблем се превръща в знаков. След този случай в Норвегия и в другите скандинавски страни не просто се разработват методи за справяне с тормоза, а се приемат и такива закони и затова ми се струва, че е много важно в България да се поеме и такава инициатива законодателна, която да превърне насилието в училище в наистина наказуемо, особено ако е извършено от възрастни.

Водещ: Последните примери за такова насилие, за което и вие говорите, бяха наистина много крещящи „най-пресният“ случай е от Плевен, където родител се саморазправи със съучениците на своето дете и то по брутален начин. Преди да се стигне до това, как да идентифицираме, че детето ни има проблем и как да реагираме оттам-нататък като родители?

Иван Игов: В последните години нещата станаха много сложни, защото ако до преди това насилието започваше и завършваше в училището и на улицата, то масовото навлизане на социалните мрежи и мобилната телефония изнесе голяма част от тормоза извън училище, извън времето, когато децата са там, без граници, без времеви рамки и затова е много трудно да се каже как да го забележим. При всички случаи трябва да запазим контакта си с децата, трябва да ги научим да споделят, трябва да ги научим да казват, защото тормозът може да бъде многостранен. Той може да бъде от възрастни, може да бъде в социалната мрежа, може да бъде в училище или на улицата. Няма как да предпазим детето си от това какво се случва с него, ако не създадем онзи необходим контакт, за да може в такива случаи то да ни има доверието и да казва. За голямо съжаление, ние сме правили такива изследвания и едва 30 % от децата са готови да споделят с родителите си и много по-малък процент импровизирам, но мисля че около 20 % с учителите или с друг възрастен, което означава, че в повечето такива случаи децата просто преглъщат, мълчат, страдат. Повярвайте, аз съм срещал случаи, когато децата получават соматични проблеми преди да стигнат в училище – боли ги коремчето, повръщат. Трудно е да се изправиш срещу насилника сам. Затова всички програми, за които Ви говоря, всъщност учат онези деца, които са немите свидетели.

В един клас има двама насилници и трима жертви, останалите 20 деца всъщност са тези неми свидетели. Ние се превръщаме в такива неми свидетели в обществото и затова тези неми свидетели се превръщат в жертва. В случая във Враца с момчето, което почина от сърце, след скандал и побой на улицата, всъщност накара целият град да излезе и да протестира срещу насилниците, но всъщност тези хора протестираха срещу себе си, протестираха срещу собствената си пасивност, против това, че не знаеш как да се опълчиш на злото, на насилието и това трябва да започне от училище. Ако на мен ми е мъчно за нещо, то е че тези програми съществуват, но никой не си направи усилието те да бъдат въведени, да влязат в употреба и наистина да заработят. Розовите фланелки, това, че говорим по медиите, че се повдига този въпрос, е нещо много хубаво, но още по-хубаво би било, като възрастни и като родители, вместо да хукваме към училище да защитаваме детето си с всякакви позволени и непозволени средства, наистина да се обединим заедно, да „тропнем по масата“ и да кажем „Там, някъде в Министерството на образованието лежат в дълбоките чекмеджета едни проекти, които крайно време беше да излязат на бял свят и в края на краищата да заработят, защото иначе няма как да се справим“.