Аз съм капанче

„Аз съм си капанче!” уверено и с усмивка казва красиво младо момиче. Зад гърба й се развихря истинско представление: възрастна жена носи дървен поднос с прясно изпечена баница, друга енергично „утолява” глада на нажежен сачак, младо момиче внимателно подрежда везана покривка на маса, друго едва стъпва по каменните плочи от тежестта на глинен гювеч – пълен със сърмички – специални, трето приготвя сушени чушки –по рецепта, която баба й е казала ...

Вътре в стаята, на колене пред кръгли дървени маси, други две момичета усърдно месят тесто. Нежно галят масата с набрашнените си пръсти, пак размесват, и пак, и пак. Други две пък бавно пристъпят с готовите листа, преметнати на точилки. Като в специален ритуал приклякат и показват тайната на тукашната баница: “Разстилаш кората на масата, намазваш я с олио, поръсваш със сирене, прегъваш от едната, после от другата страна, събираш двата края и ... внимателно изнизваш от точилката. Ето така!”

Всички са в шарени носии, с везани ръкави, пищни престилки и ... капанки зад ухото. Капанката е автентичен аксесоар за местни жени. Носят я зад ухото, или за използват като мартеница. Изработката на една капанка изисква четири часа и чифт сръчни ръце. На езика на почитателите на модерното изкуство – истински фолклорен хепънинг! На езика на обикновения наблюдател – минало в бъдещето. На езика на фейсбук - група със 782-ма участници, все млади хора, с различни занимания, мечти и интереси и стремежи. Обединява ги това, че никога няма да сложат ударението на второто „а” от „капанци” и ... че без да ги карат насила, искат традицията да продължи.

„Капанците са трудолюбиви, завистливи, кибритлии и ... много гостоприемни”, така възрастна жена определя себе си и своите. Според легендата, името на тази малка етнографска група идва от мъката и неволите – невестите бродирали и плачели, поробени. Сълзите им капели, капели ... и от там – капанци.

Според историческата хипотеза, хората от село Садина са запазили и до днес живи част от традициите на аспаруховите българи. Та нали именно тук е създадена българската държава!

Навес грижливо пази от силното слънце друга група хора. Отдалече изглежда все едно снимат новата версия на знаменитата Тлака в Алтъново от Под игото. От близо – няма нищо режисирано. Баби показват, а момичета и момчета влагат цялото си старание, за да се научат. Едното подрежда на бял кенар, в червено и черно, кръстче след кръстче и от иглата й пораства фигурата на дървото на живота. Другото – с цялото си внимание изрязва непослушните щръкнали вълнени конци на малък шарен помпон. Трето ниже синци. Едната от възрастните жени поглежда доволно: „Ние им показваме, а те работят. Да се научат, а и техните очички виждат, нашите – вече не! Ей, това е капанка! Китка, изкуствена китка! Нашите баби са ги носили на хората, по празници. Правили са ги само от тъмночервени конци и от конски косъм, ама ние сега – по-шарени ги правим и ... слагаме телче.”

Друга баба допълва: „Ние по едно време не оценявахме какво има в сандъците на нашите баби, ама вече не е така. Искаме тях – младите да научим, че и те внуците си да учат.” И историята продължава ...

“Аз съм си капанче!” уверено и с усмивка казва красиво младо момиче. Всичко наоколо е толкова истинско, че от склона на съседното село се чува тропот ... конете на някогашните войни на Аспарух.

През 2010 г. по програма “Живо наследство”, Фондация “Работилница за граждански инициативи” подкрепи Фондация “Капанци”, с. Садина да възстанови забравените традиции, характерни за региона. В рамките на проекта бяха изработени 100 капанки. Капанка можете да поръчате от благотворителния онлайн магазин.