Интро-версия: От запрещение към свобода - Част 2

Настоящата статия е подготвена в рамките на кампанията за набиране на обществена подкрепа на новата уредба на дееспособността и въвеждането на подкрепено вземане на решения като система от мерки за подкрепа, които да осигурят по-добра защита на правата и интересите на хората с интелектуални затруднения и психично-здравни проблеми, предвидени в проекта на Закона за физическите лица и мерките за подкрепа.

Вътрешната трансформация

Споделените оценки, идеи и предложения по повод на пилотното въвеждане на услугата подкрепено вземане на решение категорично показват, че проектът се оценява като успех, но крехък и неокончателен. Както потребителите на новите услуги и техните близки, така и професионалистите, които предоставят услугите, преживяват проекта като възможност за значима и положителна промяна в своите житейски и професионални обстоятелства. Потребителите и семействата им споделят, че са се почувствали не просто подкрепени, но овластени и насърчени да поемат живота си в свои ръце, в резултат на което са си възвърнали самоуважението и са си позволили да мечтаят за по-пълноценно и достойно съществуване. Именно зачитането на статута на пълноценни човешки същества позволи на потребителите да развият любопитство към света и към самите себе си и да започнат да си поставят въпроси, свързани със собствените им права, социално участие и възможности за реализация. Тази новопридобита свобода, себеосъзнатост и себерефлексия на свой ред направи възможно сами да регистрират своето нараснало самочувствие и автономност както в начина, по който мислят за себе си, така и в начина, по който се свързват със средата. Всичко това ни дава основание да твърдим, че проектът е отключил процес на личностна трансформация през промяна на отношенията с обкръжението.

Големият въпрос в края на проекта е как и доколко трансформационните процеси, които той е отключил, могат да продължат отвъд защитената територия, която той създаде и удържа срещу натиска на доминиращата култура. По един или друг начин този въпрос се поставя от всички участници в различни роли и перспективите не изглеждат особено оптимистични. Една от горчивите поуки от проекта, споделена от мнозина, е, че процесът на овластяване се натъква на ограничения и съпротиви, които изглеждат трудно преодолими. Тези съпротиви срещу промяната са зададени както отвън – чрез ретроградни нормативни документи и институционални уредби, така и отвътре – чрез предразсъдъчни възгледи и убеждения и ирационални, но упорити страхове и фантазии. Става ясно, че вътрешните и външни аспекти на статуквото са взаимосвързани и взаимно обусловени: обезвластяващата нормативна уредба се основава на стереотипни вярвания и предразсъдъци, които на свой ред се възпроизвеждат, като се позовават на консервативните закони и институционални практики. Тази самоподдържаща се сплав от вярвания, практики и норми можем да определим като култура на здравия разум в смисъла, в който това понятие се дефинира от Клифърд Гиърц (Geertz, 1983).

Културата на здравия разум

Антропологът Клифърд Гиърц развива идеята за здравия разум (common sense) като манталитетна опора на доминиращата културна норма и основен ресурс за съпротива срещу културната промяна. Присъща черта на здравия разум е стихийното и несистемно отношение към фактите от реалността: той отбелязва някои факти, отминава други и фокусира вниманието си върху трети по съвършено случаен признак. Културата на здравия разум се основава на увереността, че смисълът на нещата е на повърхността: самоочевиден, еднозначен и достъпен; и усилието да се изследват дълбоките пластове е излишно и нездравословно. Чрез редица механизми за социална регулация – присмех, обезценяване, отричане – доминиращата култура обезсърчава, наказва и маргинализира опитите за себерефлексия и проблематизиране на постановените истини за света.

Здравият разум коментира, без да интерпретира; обяснява, без да разбира; наставлява, без да проверява. Това го прави едновременно консервативен - основава се върху устойчиви вярвания за природата на нещата - и опортюнистичен – позовава се на непроверени твърдения и удобни принципи, за да аргументира предварително заета позиция. За да отговори на конюнктурната потребност на момента от правдоподобно обяс-нение, здравият разум използва, без да подбира, каквото му попадне под ръка: с охота прибягва до вярвания и митове, компилира парчета от несъвместими теории и не се свени да подменя факти.

Това, което прави здравия разум така вездесъщ, е неговото удобство – той е в състояние да обясни по приемлив начин всяко действие, да намери оправдание за всеки провал. Цената, която плащаме за това удобство, е доброволният отказ от познание и развитие. За да се случи развитие, е необходимо да бъдат предизвикани и оспорени вярванията за реалността, които хората изповядват по силата на принадлежността си към дадена общност. Безкритичното придържане към здравия разум блокира възможността индивидите, групите и организациите да се себеизследват и да постигат обяснения, различни от онези, които заварват в културата.

Става ясно, че културата на здравия разум прикрива социалното естество на съществуващите отношения на изключване, обезправяване и маргинализиране, като им придава статут на природност, на непоклатима и непоколебима даденост. За жалост резултатите от изследването подсказват, че културата на здравия разум неоспорвано и непоколебимо владее умовете на огромното мнозинство български граждани, в това число и на юридическия естаблишмънт.

Социалното конструиране на света

Постмодерната парадигма в изучаването на културата помага да бъде демистифициран този процес на натурализация на социално конструирани отношения на несправедливост. Според тази школа културата е динамичен феномен, продукт на взаимодействието между човека и неговата среда, който се влияе от исторически случайности, но следва определени модели (културни патерни), които могат да бъдат както адаптивни, така и маладаптивни. Тези патерни се усвояват чрез социално взаимодействие от членовете на общността и се проявяват като устойчиви културни практики, обяснителни модели и поведенчески репертоари, но често остават скрити за своите носители. Задачата на критичния изследовател на културата, бил той антрополог или помагащ професионалист, е да експлицира тези културни модели и да ги направи достъпни за съзнанието на членовете на общността, като по този начин ги овластява да се ангажират с промяна.

Сред постмодерните възгледи се откроява конструктивизмът, който разглежда културата като "символна вселена", която хората произвеждат и поддържат чрез своите социални взаимодействия и практики, често до степен да привиждат културните артефакти като природни факти. Станалият класически текст "Социалното конструиране на реалността" на Питър Бъргър и Томас Лукман (Berger and Luckmann, 1991) изследва когнитивните и социални механизми на обективация и овеществяване, чрез които социалната и културна реалност от човешко творение започва да се превръща в природа, във външна, предметна реалност, която заварваме в света и която изглежда безотносителна към нашето участие: "От предишното обсъждане на обективацията трябва да е станало ясно, че веднага след изграждането на обективен социален свят се появява възможността за овеществяване. Обективността на социалния свят означава, че той се изправя пред човека като нещо външно на самия него. Решаващият въпрос е дали той все още удържа в съзнанието си, че макар и обективиран, социалният свят е човешко творение – и следователно може да бъде пресътворен от хората. С други думи, овеществяването може да бъде описано като екстремна крачка в процеса на обективация, при което обективираният свят губи своята разбираемост като човешко дело и се втвърдява като нечовешка, неподатлива на хуманизиране, инертна фактичност. По характерен начин действителното отношение между човека и неговия свят се преобръща в съзнанието. Човекът, производителят на света, се схваща като негов продукт, а човешката дейност – като епифеномен на нечовешки процеси. Човешките значения вече не се разбират като произвеждащи свят, а на свой ред - като продукти на "природата на нещата". Трябва да се подчертае, че овеществяването е модалност на съзнанието и по-точно – модалност на човешкото въплъщаване на света на човека. Дори схващайки света в термините на овеществяването, човек продължава да го произвежда. Тоест човек по парадоксален начин е способен да произвежда реалност, която го отрича."

Културната промяна

В този план културната промяна представлява преподреждане на елементи от тази "символна вселена" или приета на доверие картина за света, която хората поддържат и чрез която постигат споделено преживяване за реалност. Тъй като институциите, ролите и социалните практики, в които хората са въвлечени и чрез които протича животът им, имат смисъл тъкмо в тази "символна вселена", те, от една страна, са разположени в нея, а от друга, наред с ежедневните си функции, са посветени на свръхзадачата да я поддържат, легитимират и възпроизвеждат.

Парадоксът на промяната е в това, че тя неизбежно се разгръща в заварената картина за света, в която са вкоренени институциите, поведенията и практиките, и същевременно внася нови елементи в тази картина. По този начин процесите на промяна, от една страна, рушат символната вселена, а от друга по необходимост я поддържат, тъй като човешката реалност е възможна единствено в нея. Така установената картина за света става смисловото поле, в което се разгръща културната промяна, като едновременно я ограничава и се съпротивлява срещу нея и й се предлага като ресурс.

С други думи - културната и социална промяна се случва най-напред в полето на смисъла и след това се разгръща в реалността. Смисълът е феномен на уникалната човешка способност светът да бъде преживяван, мислен и разбиран, тоест от свързването на ума с реалността в усилието тази реалност да бъде разбрана, обяснена и управлявана. Тази операция се извършва от мислещия ум отново и отново, винаги по повод на конкретна ситуация, тук и сега. Ние успяваме да постигнем известен контрол върху реалността единствено по този начин – като постоянно правим усилия да я разбираме и конструираме обяснителни версии в ума си, а реалността постоянно ни се изплъзва и опровергава тези версии, с което ни кара да измисляме нови. Отказът или невъзмож-ността реалността да бъде мислена критично води до провал на тази операция на пораждане на смисъл и загуба на контрол върху обстоятелствата. Случва се онова, което Бъргър и Лукман наричат "овеществяване" на човешкия свят – той се превръща в нещо чуждо, нечовешко, често пъти безсмислено и враждебно. Отчуждаването и опредметяването на социалния свят превръща хората – неговите обитатели и автори – в негови жертви. Реалността започва да се изплъзва от обхвата на индивидуалното съзнание, като крайната степен на този процес е нейното разпадане и окончателна загуба в хаоса и фрагментацията на психотичните преживявания.

4. Заключение

Този проект позволи на участниците да научат много за българската култура и начина, по който тя функционира по отношение на уязвимите индивиди и групи. Не на последно място, проектът се превърна в поле за апробиране на метода изследване в хода на действието в български условия и приобщаване на професионалисти от различни области към общността на изследователите практици, ангажирани със социална и културна промяна.

Методологическите приноси на проекта се изразяват в систематичното поставяне на ред въпроси, произтичащи от двойствената и потенциално противоречива роля на актьора изследовател, избрал подхода на изучаване в хода на действието: по какъв начин валидизира знанието, постигнато по пътя на активно взаимодействие с изследваното поле; как съчетава изследователския и активистки дневен ред на своето участие и как управлява напреженията и потенциалните конфликти между тях; какви са границите на приложимост на тези подходи в местните условия и как тяхното прилагане променя въвлечените в процеса общности.

Тези и други въпроси от комплексно естество – както епистемологическо и методо-логическо, така и политическо и етично – трудно намират универсален отговор.

Опитът на все още малобройната изследователска общност, прилагаща тези подходи в България, подсказва, че подобни въпроси могат да получат валидни отговори само в контекста на конкретното и неповторимо човешко взаимодействие, което възниква при автентичното ангажиране на изследователя с изследователското поле.

Автор: Харалан Александров

Библиография

Berger, P. and Luckmann, T. (1991) The Social Construction of Reality: A Treatise in the Sociology of Knowledge. London, New York: Penguin Books. 

Geertz, C. (1983) Common sense as a cultural system. In C. Geertz, Local knowledge: Further essays in interpretative anthropology. New York: Basic Books.

Първата част на материала можете да си припомните на страницата на НПО Портала.