31-ви поход "По стъпките на четата на Таньо войвода"

Всяка година от 30 май до 2 юни се провежда вече станалият традиционен поход „По стъпките на четата на Таньо войвода". Тя е втората чета на българската емиграция в Румъния, организирана по идея на Христо Ботев, която на 17 май 1876 г. слиза на Тутраканския бряг при с. Пожарево. Поради отсъствието на романтичен блясък, четата на Таньо войвода остава в сянката на неизвестността почти 120 години. Едва през 1996 г. благодарение на 30 годишния труд на краеведа-историк Борис Илиев е установен численият състав – 28 души и отчасти биографията на 23 от четниците. Подробен списък на четата можеш да намериш тук.

Също така е маркиран бойният път, продължил 11 дни и увенчан с три сражения и 9 жертви. Априлското въстание от 1876 г. – чисто българско по своя произход е добре проучено. Последен отзвук от априлските пожари е саможертвата на цвете чети – на Ботев и Таньо. Светът дълго говори и пише за зверствата при потушаването му. Примерите за това са безкрайно много, известно е че именити обществени личности, писатели и политици из цяла Европа отразяват това събитие, полемизирайки от своите трибуни.

Руски интелектуален кръжец, начело с Достоевски изпраща своя член д-р Судзиловски да намери водачите на нашите емигранти с посланието“ Не умирайте!“ Отговорът на двамата войводи е: „Ние клетва сме дали!" Така те поемат към майка България. Идеята е единият отряд да действа от запад в помощ на Врачански революционен окръг, а другият на изток в подкрепа на сливенските бунтовници за подсилване на въстанието и създаването на север от Балкана на свободна територия.

Съдбата и на двете чети е сходна – първоначален ентусиазъм, момент на съмнения, лутане, сражения и разгром. Двамата войводи загиват, за да осветят два върха от историята на България – Околчица и Керчан баир.Идеята на това родолюбиво дело е да се популяризират светли примери от нашата история. В този глобализиращ се свят именно културата и националната история са реперите за оцеляване. На родната си земя не бива да чакаме някой друг да се грижи за нас. Индивидуалната култура чрез личния избор разширява свободата и хоризонтите. Хегемонната роля на английския език не обрича на „варварско“ поведение иначе говорещите, а също и фалшивия страх от американизация. Култура и адаптивност са ключовите думи за индивида във време, когато в световен мащаб отслабва националната държавност.

През 1948 г. Т. Елиът предсказва , „…че ще станем свидетели на Ренесанс на местните и регионални култури и нрави.“ Затова е ценна идеята на община Тутракан за изграждане на пътека „По стъпките на четата на Таньо войвода“. Не е нужно да чакаме непременно висшестояща инстанция или „западно“ субсидиране за неща, които можем да сътворим сами. А те са около нас. С риск да доскучея ще цитирам дядо Вазов – „Лудите – те да са живи"…