"Не е важно колко време на ден четем, а какво влагаме в четенето"

В края на месец февруари 2016 г. Колин Гасамис, докторант във Вашингтонския университет в Сиатъл, гостува на Център за приобщаващо образование. Посещението му в България бе в рамките на дейностите попрограма „Едно училище за всички“.  По време на визитата си Колин Гасамис участва в дискусии за ранно идентифициране на образователните затруднения в училище, както и проведе работна среща за учители и специалисти на тема: „Предизвикателното поведение на децата и подходи за справяне с него.“

Тук можете да прочетете първата част от интервюто с Колин Гасамис: "Идеята на приобщаващото образование е всяко дете да се чувства част от общността"

Пак ще дам пример, защото смятам, че това е най-лесният начин да обясня. Аз наистина обичам много да чета, но да - за всеки човек е различно, едни го харесват, други не. Причината да харесвам четенето е, защото през годините то се е превърнало за мен в занимание, което ми позволява да уча и да преживявам онова, което се случва в света, дава ми и усещане за контрол. Да научиш децата да осмислят прочетеното е различно от това да им преподаваш буквите или да ги учиш да четат изреченията отляво надясно, или да им даваш инструкции за четене. Един начин да направим четенето по-интересно за децата е като придадем на четенето смисъл и го обвържем с личностното си развитие и самоконтрол. Важно е да започнем да говорим за четенето по-скоро като за нещо приятно, което правим в свободното си време. Доста често срещана практика при мен е да работя върху уроците си до към 9 ч. вечерта, понякога и до по-късно. Но нещото, което бих могъл да правя след това е да чета книга, която сам съм си избрал и която няма нищо общо с работата ми, тя със сигурност не би била интересна за преподавателите ми. Например, историята на някоя рок група - това наистина ми доставя удоволствие или пък интервю с известен актьор. Подобно нещо може да се приложи и при децата в училище и в допълнение към това, за да направите самото четене мотивиращо, покажете на учениците, че четенето е нещо, което може да те направи щастлив. Можеш сам да си избереш темите и заглавията на книгите и това да те накара се почувстваш свободен и удовлетворен.

За децата, които имат трудности с четенето, трудно им е да седят на едно място и да извличат смисъла от думите в учебника или на екрана терминът, който ние използваме е „да построим тяхното преживяване“, просто спираме да се занимаваме с четенето на думите и им помагаме да преживеят историята. Смисълът на този термин идва директно от строителството. Това е като да направим скеле, когато строим или ремонтираме сграда, за да можем да се качваме по-нагоре. Когато работим с учители, използваме този термин, за да опишем какво правим, когато трудностите при четенето на някои думи пречат на децата да разберат смисъла на историята, тогава ние - учителите четем думите, за да могат децата да подредят и осмислят историята. Или разказваме историята с по-малко думи, построяваме за тях опорните точки, за да могат те сами да извлекат смисъла на прочетеното… Това е доста важна концепция при техниката, при която даваме индивидуални инструкции за четене, според нуждите на всяко дете от класа.

Преподавах на група доста по-големи ученици, може би 19 годишни, но все още в гимназията. Почти всички от тях бяха напускали училище за няколко години по различни причини и после са решили да се върнат, защото са осъзнали смисъла на образованието и сега го приемат за ценност. Много впечатляващо. Тези ученици обаче бяха наистина зле с четенето. Опитвах да измисля как да планирам уроците си с тях, така че да успяват да четат текстовете, които им давам, но в същото време и да осъзнаят факта, че имат трудности и да работят за преодоляването им. Намерих много интересни стихове с малко думи. Има много стихотворения, където можеш да схванеш смисъла и да преживееш написаното и са с още по-малко думи.Стиховете са интересни за възрастните, поради което са интересни като форма и за по-големите учениците, без това да ги кара да се чувстват зле от факта, че получават за четене кратки по обем текстове, защото не се справят. Ако примерно чета с тях детска книжка, която би била подходяща за нивото им на четене, няма да им се хареса. Със сигурност ще ги накара да се чувстват некомфортно. Защото те имат много повече опит и преживявания, видели са какво ли не. Просто с тях четем много стихове.

Нещо друго, за което можем да помислим е четенето при най-малките деца, които имат поведенчески трудности. Можем да опитаме с неща като диалогично четене, където си говорим с децата, докато четем историята. Децата може и да не осъзнават, но докато четат историята, се учат как да общуват с другите хора. Може да кажем, че тази техника помага и за това децата да се научат до някаква степен да контролират поведението си, въпреки, че техниката е измислена основно за да улесни четенето. Диалогичното четене е една доста добра стратегия за подобряване на грамотността, но би трябвало да мислим по-глобално. В повечето случаи, когато адресираме конкретна проблемна област, със сигурност това, което правим, влияе индиректно и на друга област. Например, ако направим готварски курс, основната идея е да научим децата да готвят. Но ще имаме много деца от различни класове, които ще участват в приготвянето на храната. Това би било момент, в който деца, които обикновено нямат общи занятия в училище ще се срещнат, ще си общуват и е вероятно да си взаимодействат по много добър начин. Това е едно мултикултурно преживяване за тях.

Интересен въпрос. Не мисля, обаче, че бих могъл да дам точен отговор. Онова, което е изключително важно е четенето да бъде приятно и предпочитано занимание, независимо колко дълго на ден четем. Ако например децата четат достатъчно много в училище, смятам, че когато се приберат вкъщи трябва просто да играят. Мисля, че много по-важно от това колко минути на ден четем е да успеем да отделим едно пространство, да заделим специално време в нашето ежедневие и да го посветим на четене и откриване на нови неща. Много добра идея е да четем всеки ден. Аз бих могъл да четa минимум по 1 час всяка сутрин без изобщо да се замислям, че правя именно това и отделно всяка вечер преди лягане да чета, докато наистина се уморя и ми се доспи. Ако трябва да кажа колко време на ден детето трябва да отдели за четене… за малките деца … ще дам такъв пример: на моята дъщеря ? чета 4 книги преди лягане. Като не става дума да четем много, много книги, а просто когато тя беше на 2 години, й казахме: „Ти си на 2, така, че можеш да си избереш 2 книжки, които да четем преди лягане“. Сега тя е на 4, затова четем 4 книжки. Така че ако тя живее дълги години, може да ми се наложи да чета вечер и 100, 120 книжки :). Разбира се това е шега. Но мисълта ми е, че ние сме създали заедно такова пространство, отделяме време всяка вечер - не само за четене, но и да учим нови неща чрез четенето. Тук става въпрос за изграждане на рутина.  Относно по-големите деца, смятам, че ако имат възможност да четат 20-30 мин. на ден, това би било страхотно. Бих искал да добавя, че особено при малките деца, времето, прекарано с родителя, е от изключително значение за детето. Особено важно е, че детето и родителя са заедно, докато четат и това е една много добра дейност, която помага да развият своите взаимоотношения.

Да, така е. Има страшно много ползи от четенето. Тук бих могъл да говоря много…

Създава активни членове на обществото, активни и информирани хора. В едно свободно общество е важно неговите членове да могат да направят информирани избори, като се базират на знанията си за това какво се случва в общество, четенето насърчава това и дава възможности.

Мисля си също, че четенето е метод за самоуспокояване. Тиха дейност, която е много успокояваща.

Последното, което ще спомена е следното. Като човешки същества, можем да изпитаме всичко на този свят, четенето по много деликатен начин ни помага да преживеем нещата от друга гледна точка. Мисля за това като се базирам на нещо, което прочетох наскоро. Има един психолог, който работи в Ню Йорк, казва се Джонатан Хейт. Той смята, че хората могат да разширят своето мислене за морала като четат новели. В новелите и драматургията можем да видим много различни образи, които си взаимодействат по различни начини. И това ни дава много дълбоки знания какво може да се случи и в нашия живот. Първата книга, която ми изниква като се замисля е на Достоевски „Братя Карамазови“. Там има всичко, което може да се случи в едно общество. Има трагедия и комедия, много емоции; представя различните връзки и типовете общуване между хората. Това дава много опит и познания, които можем да приложим в нашата собствена реалност.

Когато става въпрос за придобиване и развиване на знанието един от начините да опишем четенето е следния. Четенето има 2 части: декодиране – да придадеш смисъл на думите и разбиране на смисъла– да използваш думите, които вече си преработил, за да развиеш този смисъл. Нещо, което знаем е, че колкото повече четем, толкова повече смислови връзки създаваме в нашия мозък (ние ги наричаме – „мрежа от смислови връзки“ – място в главата ни, където понятията и идеите се свързват). И така, децата, които четат по-малко или почти не четат, нямат толкова много „мрежи от смислови връзки“ или те не са така богати. А децата, които четат много, имат по-широка мрежа от такива връзки. Това е наистина един начин количествено да посочим ползите от четенето.

Това е темата, от която най-много се интересувам в моята работа. Смятам, че най-лесният начин да работим заедно е когато имаме ефективна, недвусмислена комуникация помежду си. И едни от начините да разберем това е, че ако няма тази добра, ясна комуникация, тогава онова, което родителят прави у дома и онова, което учителят прави в училище може да е напълно различно и дори да си противоречи. А това е объркващо за детето. Но, ако учителите и родителите работят в синхрон, тогава се движат в една и съща посока, което води и до необходимите резултати. Много лесен начин да подкрепим това е следният: Ако учителят сподели с родителя върху какво работят в момента в клас, каква е концепцията на занятията, тогава родителят ще знае и ще упражняват с детето същите неща и вкъщи.

Родителят, разбира се, може да разшири и обогати това знание, но в друг контекст. Например, ако учителят на моята дъщеря всяка неделя ми праща имейл, в който ми посочва върху коя буква ще работят през следващата седмица и каква е концепцията зад това, ние бихме могли да се упражняваме и вкъщи. Можем примерно да учим животни, които започват с тази буква и живеят в гората близо до нашата къща. Когато се разхождам с дъщеря си из парка и гледаме дърветата, можем да си говорим, че първата буква на думата дърво е „Д“, звукът какъв е, как се пише. Когато се приберем, тя би могла да нарисува това дърво. Така детето ще осмисли думата, буквите, ще обогати знанието си. Това е добро упражнение на уменията на детето, начин, по който „мрежата от смислови връзки“ става по-силна - чрез повтарящи се упражнения на едно и също нещо в различни контексти.

Ще се върна отново към примера, който дадох - какво е необходимо, за да се почувствам като част от общността в България, докато съм тук. За да стане това, трябва да продължа да се уча как да си поръчам например кафе в различни заведения.Така ще разбера как нещата, които казвам на новия език се възприемат от различните хора. Всички варианти на моите преживявания и опита, който ще натрупам, ще подсилят още повече уменията и знанията ми.

Това е дилема за родителите и учителите навсякъде. Нещото, което е силно притеснително, е че това дете ще продължи да изостава още и още. Ще бъде отделено от групата и ще започне да се чувства зле по отношение на себе си. Откъде да започнем… С риск да се повторя пак ще спомена първата идея, която разказах за това, че смисъла на приобщаването е да се чувстваме част от обществото. Ние трябва да сме онези хора, които поглеждайки всяко едно дете, могат да открият неговата ценност. Няма дете, което да не се справя добре поне в една област. В моята класна стая имаше по нещо стойностно и значимо във всяко едно от децата. За учителя е важно да може да забележи това в самото начало. Другото много важно, когато преподаваме урок е да видим кои от уменията си детето може да използва, за да научи урока. Трябва да предоставим възможността на детето да бъде успешно. Ако то има трудности с четенето, но е много добро в рисуването, тогава трябва да му позволим да рисува вместо да чете и да сподели нарисуваното с класа. Ако се справя по-добре със спорта, отколкото по другите учебни предмети, тогава детето трябва да има възможност да участва по-активно в спортните дейности и да бъде признат успеха му именно там. Например, сещам се сега за един ученик, който много добре се справя по математика, отколкото по четене и писане - това дете трябва да получи правото да се занимава по-интензивно с математика и неговият напредък в тази област да бъде отпразнуван като победа. Разбира се не забравяме, че трябва да развиваме и други негови умения. Трябва да бъде комуникирано както с детето, така и с неговите родители, че то има своите силни страни и макар да изостава по някои от другите предмети е дало своя принос за класа, за нивото на класа по математика.

Учителите трябва да се опитат по-целенасочено да посочват силните страни на децата, каква е ценността на всеки един от класа за групата. Като заговорихме за спорт се сещам сега за времето, когато аз играех хокей на лед. Моят приятел Джеф се пързаляше, ама наистина, наистина добре. Но аз пък бях много добър в подаването и вкарването на голове - това беше моят принос за отбора. Ако треньорът ми не беше забелязал силните ми страни и не ми беше обърнал внимание, че се съм добър именно в подаването, може би нямаше да имам и представа и щях да си мисля: „Човече, как искам само да мога да се пързалям толкова добре като Джеф“. За същото става дума и в класната стая.

Това, което описвате е дилема, която имаме и в училищата в САЩ. Един начин, по който описваме този модел е следният: ние имаме ученици, много често това са момчета, с поведенчески проблеми, те са много шумни, много лесно е да се забележи тяхното предизвикателно поведение. Наричаме това екстернализирано поведение, но случаят, който Вие описвате е интернализирано поведение. Проблемите с поведението на това дете са насочени навътре към него.

Един вариант е да се говори с учителя, които да припознае стойността на всеки ученик в тази група, в класа. Това, което също е важно за учителя, е той да може да предложи подходящи за нивото на всяко едно от децата предизвикателства. За екстроверните деца може да се опитаме да редуцираме тяхното шумно поведение, а за интровертните можем да си поставим цели, които да са свързани с участието им в клас. Винаги съм имал в моите класове деца, които много се притесняват да говорят пред публика и това е нещо нормално, просто са малко по-срамежливи, по-притеснителни. И макар да знаем, че това не е най-любимото им нещо, важно е да се опитаме да ги насърчим да споделят с класа по подходящ за тях начин и да се чувстват спокойно. И ако не искат да правят определено нещо, да им позволим да участват в групата по друг начин. Независимо какъв, просто да участват. Докато следвах имах една състудентка, която изобщо не обичаше да прави презентации, за нея да говори пред цялата група беше кошмар. И си мисля, че тя направи нещо много умно, за да се справи с това. Заснемаше кратки филмчета на телефона си и ни ги пускаше. Много креативен начин от нейна страна да се измъкне, a в същото време това ? позволяваше да участва в часа пълноценно по същия начин, както и ние.

Автор: Виктория Бъчварова, Център за приобщаващо образование

Източник: priobshti.se

Снимка: pixabay.com