Майк Дейвис, образователен експерт: Въпросът в основата на реформата трябва да е "И какво от това?"

В разгара на образователната реформа, "Дневник" продължава да търси идеи и чужд полезен опит за това как трябва да изглеждат модерната образователна система и училището.

Разговаряме с Майк Дейвис - дългогодишен директор на училища в Англия и Шотландия. Сега Дейвис е образователен консултант и работи по различни учебни проекти в Англия, Дания и Кения. Специалист е в областта на осъвременяването на педагогическите методи и учебните програми, а също и в трансформирането на училищни сгради в модерна и предразполагаща среда за учене и забавление. Училищата, по които е работил в близкото минало са предимно в проблемни и бедни общности, като след реорганизацията им и прилагането на съвременни педагогически подходи, учениците, взаимоотношенията им с другите и собствените им отговорности заемат централно място.

Майк Дейвис беше в България по покана на Националната мрежа на родителите и изнесе лекция за работата си по време на втората национална среща "За свободно развитие на образованието".

Г-н, Дейвис, какво според вас прави една образователна система ефективна от гледна точка на програмата и обема на съдържанието? България започна образователна реформа, но сякаш не може да си отговори на този въпрос.
- Ефективната програма е нещо, което трябва да подлежи на промяна и гъвкавост. Като оставим настрана това, че след като я преминеш трябва да си грамотен, да умееш да броиш и да смяташ и да можеш да боравиш с технологиите, в една добра програма трябва да присъстват задължително нещата, без които един млад човек в обществото, в което се намира, просто не може да оцелее. Задайте си въпроса кои са в 21 век в България знанията, без които един пълноценен човек не може да бъде адекватен сред останалите и ще имате отговора, който ви трябва. Заедно с това винаги трябва да се имат предвид собствените дадености на децата. Някои от тях не се справят добре в училище, но имат таланти и интереси, които стига да бъдат забелязани и развити, ще са им достатъчни, за да се справят в живота. Има великолепна британска книга от 60-те по тази тема - учителят вижда, че детето изобщо не разбира учебното съдържание, но същевременно е изключително заинтригувано от гълъбите по перваза на прозореца. С малко помощ се превръща в най-добрия специалист в отглеждането и дресирането на гълъби. Така че в програмата трябва да има и достатъчно място и за деца като тези, в които те да могат да открият къде е силата им. Изключително важно е също така децата да виждат резултат от усилията си. Реален, значим резултат. В Сан Диего например можете да си купите пътеводител на града, написан от ученици. В училището на мой приятел във Великобритания децата написаха историческа книга, която също е публикувана.

Значи резултатът не трябва да се измерва само с оценки?
- Съвсем не. Знаете ли, че в Норвегия през 80-те, когато бях там за ноу-хау, беше забранено със закон да поставиш оценка с цифра или буква на дете под 12 години. Може би все още е така. И сега при образователните лидери в света като Финландия ще видите, че значението на оценката е минимално. Това, което е наистина от значение, е учениците да се чувстват уверени, да се подхранва желанието им да учат и да не бъдат демотивирани и притъпени от система, която ги вкарва в рамка. Защото голяма част от училищата днес правят точно това - притъпяват, превръщат ученето в скука, вместо да вълнуват и да провокират любопитството на децата. И с това наум пак трябва да се върнем към въпроса какво е най-важно да научи един български ученик и по какъв начин, за да е функциониращ индивид и пълноценна част от обществото, когато завърши. Има много неща, които не само тук, но и на много места все още се пренебрегват в програмата - например темата за здравето например. Ясно е, че не можем да подминем основните предмети – не може без история, без география, математика и литература, но от тях има смисъл само, ако информацията е поднесена вълнуващо и ако се поставят задачи, които дават реален резултат.

Едно от най-спорните неща в българската образователна реформа беше обемът на съдържанието. Хората негодуваха, че от задължителните за изучаване над 170 произведения в средното училище ще отпаднат около 30. Как ви се струват тези числа и тази обществена реакция?
- Най-правилното, което може да се направи, е съдържанието да се ореже до минимум. Но точно така - винаги родителите приемат най-консервативно реформите. Имаме същия проблем във Великобритания. Там вдигат броя на задължителната литература. Досега програмата представляваше нещо като: поне едно произведение на Шекспир, един роман и т.н. Истинският въпрос тук е "И какво от това?". И какво от това, че съм прочел 170 произведения, които са ми били наложени в задължителната програма? Колко от хората на тази конференция ще могат да ги изброят или пък да ги цитират? Какъв е смисълът от това?

В Англия ще видите страшно много препратки към Дикенс и Шекспир – да ги разбираш е това, което те прави англичанин, това е част от културната ти идентичност. Но това не означава, че си длъжен да погълнеш цялото им творчество, а 170 произведения ми се струват нелепо огромно количество. Ако се концентрирате върху примерно пет характерни български автори ще постигнете повече за националната идентичност, отколкото с цялото това съдържание. Големият обем не означава високо качество. Другият важен въпрос, който не може да не си задавате в съвременността, е дали са се променили нещата заради интернет. Когато бях малък живеех в селски район и всички хора, които познавах – моето семейство и приятели – бяха наоколо. Не пътувахме, това беше нашият свят. Сега няма да повярват на какво са способни децата – моята внучка знае много повече от мен на тази възраст.

Няма значение дали са във Великобритания, Дания или България – всички деца на 21 век са космополитни и се нуждаят от световно образование, националното не е достатъчно.

От вашия опит в различни държави по света, как образователните системи обновяват информацията в учебниците по история, защото тя като наука търпи промени и на терминологично и на фактологично ниво? - Не съм историк, но в съвременното преподаване по история важи същият принцип – има няколко важни теми, с които всички трябва да са запознати, например фашизмът, индустриализацията. Работил съм в училища в Кения и там полагат британски изпити, т.е. учат усилено историята на Великобритания... За какво им е - пак се връщаме на този въпрос.

Представете си, че сте дете в Кения и основното, което знаете за света е това, което се е случвало някога в една далечна страна. Училищата там са се превърнали във вкаменелости, които не могат да помръднат наникъде. А децата са жадни. Във Великобритания също не се обновяват често програмите. Пследно имаше голяма реформа преди около 30 години, когато беше решено, че ще има основни теми, около които учениците ще правят собствени проучвания и поректи. На Острова тенденцията е обратна – допреди реформите образованието беше доста прогресивно, след това реши да се вписва в по-строги рамки и започна да се учи цялата история от Адам и Ева насам.

Как учителите обновяват знанията и подхода си? Ако имат повече свобода как да знаят какво да правят?
- В никакъв случай не трябва програмата да е плътна, а да има място за инициативност на учителите. Те ще знаят. Най-силният ресурс, който учителите имат, е професионалната им общност. В последното училище, в което работих – в Дания, създадох час за учителите, всяка сряда, в който те да обсъждат теми и проблеми помежду си. От време на време канехме и гости за нови идеи. Това е най-ценното с което разполагат учителите – взаимно приложимия опит. Когато учителите намерят време да рабоят заедно и да обменят идеите си – тогава се получава ползотворна атмосфера в училищата.

В лекцията си казахте, че родителите имат може би най-съществената роля в ученето. Какво означава това?
 - Абсолютно е така. Родителите трябва да разберат, че подходът на учителите е от позицията на професионалисти, които взимат много неща предевид – хорариума, програмата, оценката. Докато собствената им роля е да подкрепят тази работа, да продължават обучението от собствената си перспектива. Те трябва да сътрудничат на учителите, като разрастват интересите на децата и им помагат да затвърдят наученото. Има вече много примери за това как родителите могат да бъдат активна част от заниманията в училище. В моята практика например организираме проекти, които се осъществяват с помощта на родители. Те нямат право да се намесват в идеята, само да помогнат да се реализира. В един подобен експеримент учениците си избраха за тема психичното здраве и три ученички проявиха инициатива да организират посещения в местното заведение за хора с психични отклонения. Ролята на родителите беше да доброволстват да ги придружават там всяка седмица през учебната година. Друг пример беше, че учениците бяха любопитни да научат повече за един конкретен автор с доста сложни текстове и майката на един от тях, която е университетски преподавател по литература, идваше да води лекции по тази тема.

Как обаче могат да помагат родителите, които са неграмотни?
- Има много начини. Например вместо ден за четене могат да организират вкъщи ден за помощ в кухнята. Готвенето, занаятите, домакинската работа също могат да бъдат част от процеса на учене. Но още по-важно е общуването в общността, защото така се гради колективен дух.