А нас ни правят на маймуни!

„Те не ми разбират стратегията, не ми разбират английския, не ми разбират логиката…“, нарежда сърдит глас в трамвая. Гласът принадлежи не на някой експерт, както можете да си помислите, а на кръглолик очилатко, видимо в начална училищна възраст. Детето продължава да се оплаква от безсмислените неща, които го карат да прави в занималнята.

След първоначалния възторг от интелигентността и зрелия начин на изразяване на това хлапе, се замислям. Детето всъщност има проблем – не го разбират. Не може да се напъха в калъпа, който образователната система е предвидила за него. Вероятно се чувства неприето и от учители, и от съученици. Нищо чудно те наистина да не могат да го приемат – учителите да му слагат етикета „има проблеми с дисциплината“, а съучениците му да го смятат за различен и високомерен. Може би упражняват агресия върху него, а може и самото момченце да упражнява агресия.

Сетих се за това дете ден по-късно, когато научих за поредния епизод от историята за третокласника, обявен за агресивен, срещу когото още едно училище се вдигна на бунт. Учители и родители протестират пред Министерството на образованието, защото искат да се отърват от едно 9-годишно дете. Директорът подава оставка. А преди 19-то училище срещу същото дете протестираше и 20-то. Тогава то беше в първи клас. Следващото училище, в което го преместят, може би също ще излезе на протест. И така – до безкрай.

Тази абсурдна ситуация показва

пълната неадекватност на поне две системи в България – образователната и социалната

Образователната система не може да намери път към едно дете в начална училищна възраст, което проявява агресия. От учителите се иска да препускат през учебния материал; решаването на проблемни ситуации, интегрирането на различни деца, оказването на подкрепа не са неща, за които получават достатъчно подготовка. Дори след като вече по закон децата със специални образователни потребности трябва да учат в „нормалните“ училища. Основната отговорност се прехвърля на семейството, което трябва да своевременно е привело детето във вид, удобен за училищно образование.

Във връзка с този казус работещи в системата на образованието споделят, че без съгласието на родителите нищо не може да се направи и училището е безпомощно. Не може да се очаква обаче всички родители и изобщо – хората, които са отговорни за грижата за едно дете – винаги да са кооперативни. Какво става, когато не са? Когато не могат да разпознаят, че има проблем, не искат да го признаят, или когато самите те имат проблем и се нуждаят от подкрепа? Или когато едно училище се опълчи срещу едни родители, както въстава срещу един ученик?

Какви са способностите на образователната система да разпознае, че едно дете има проблем, и да осигури качествен достъп до психолог, ресурсен учител, алтернативна форма на образование, ако се налага?

Ако едно дете не е в състояние да упражнява правото си на образование, то е дете в риск

Без съмнение. Каква е ролята на системата за социална защита на децата? Какво може да предложи тази система на нежелания в никое училище третокласник, освен дисциплинарни мерки и институционализиране? Каква подкрепа може да предостави на семейството му, или може само да плаши родителите, че ще им отнеме детето? Може ли социалната система да бъде медиатор между детето, училището и семейството? Ако може, защо не го прави?

Подобни са и проблемите на децата с ментални увреждания в България, които са жертва на насилие, както става ясно от публикация по темата на адвокат Анета Генова в „Маргиналия“. Така че работата не е в това, че едно дете е твърде агресивно, а че то е различно. По отношение на различността българските институции са безпомощни. И един от най-големите им дефекти е, че

на децата, които имат проблеми, се гледа като на деца, които предизвикват проблеми

Когато проблемът на едно дете е видим, защото пречи на образователния процес, той се възприема като негова вина. Ако детето е травматизирано, но няма проблеми с ученето и дисциплината, проблемът просто не се забелязва. И в двата случая обаче

детето не се възприема като субект

Преди двадесетина години ми се наложи да помагам на една първокласничка с уроците. Детето беше доста напред в развитието си, макар да имаше сериозни проблеми в семейството. На 6-годишна възраст, преди да тръгне на училище, четеше непрекъснато и преследваше близките си, настоявайки да им чете цели книги на глас. Когато тръгна на училище обаче, започна да отбелязва регрес. Кулминацията настъпи, когато по математика стигна до изваждането.

Първокласничката имаше едни кафяви и грозновати пластмасови катерички – задължително пособие, което трябваше да улесни навлизането ѝ в света на математиката. Изваждането на числа от 1 до десет трябваше да се подпомага от групирането на катерички на бюрото. Ученето обаче не вървеше – детето блокираше на елементарни задачи. Опитите ми да я накарам да си направи домашното я докараха до бурен плач, съпроводен с писъци. Из стаята захвърчаха катерички. Тя ги хвърля, аз ги събирам, тя пак ги хвърля и пищи все повече, буквално до посиняване.

Разбрах, че така няма да стане. Вместо да се опитвам да я принуждавам, седнах и спокойно я попитах:

– Добре, можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът? Ти си умна. Задачите са лесни. Значи има някакъв проблем. Ще ми кажеш ли какъв е той?

Момичето моментално престана да пищи и отговори през сълзи:

– Не е справедливо!

– Кое не е справедливо? – продължих да питам.

– Животът не е справедлив!

– Защо не е справедлив? – вече разбирах, че става дума не за детски каприз, а за екзистенциална криза.

– Защото възрастните си правят, каквото си искат! А нас ни правят на маймуни! За какво са ми тези тъпи катерички? И защо ще трябва да уча таблицата за умножение наизуст – нали мога да сметна с калкулатор?

Докато нареждаше, детето се поуспокои. Имаше някой, който го приема сериозно и е готов да го чуе. Замислих се какво да отговоря. Реших, че е най-добре честно да обясня това, на което учех и студентите си по социология – що е социализация:
– Животът е игра – казах – и тази игра си има правила. Ако възрастните си позволяват повече неща, то е, защото са усвоили правилата на играта. Ако не ги спазват, и за тях ще има проблеми. Училището е не само да учиш, но и да те накара да усвоиш правилата.

Първокласничката ме гледаше вече съвсем спокойно и с разбиране.

– Нали няма да кажеш на мама за този разговор? – помоли.

Обещах.

Без да я подканям, сама седна на бюрото. След минута задачите бяха решени без грешка. И без катерички.

След този разговор детето престана да прави кризи заради домашните по математика. Не че нямаше други проблеми и други кризи, но те изискваха различни ресурси за решаване.

Докато гледах на детето като на обект, който подлежи на дисциплиниране, не можах да постигна успех. Успях тогава, когато му показах, че го смятам за равностоен човек и му обясних смисъла от дисциплината и самопринудата.

Драмата с обявения за агресивен третокласник ме върна към тази стара история.

За кого детето е човек?

Човек, който има достойнство, чувство за справедливост и сетива за фалша, който си задава въпроси за смисъла. Дали е човек за образователната система, която очаква от него да е пасивен обект, в чиято глава се наливат знания и който няма право да мръдне от матрицата, в която е напъхан? Или за социалната система, която при наличие на проблем може най-вече да наказва и да институционализира?

„А нас ни правят на маймуни“, беше изплакало едно 7-годишно момиченце преди близо двадесет години. Днес не е много по-различно…

Автор: Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 посвещава усилията си основно на Marginalia. Свири несистемно на бас китара.