„Гражданите работят, когато обсъждат политики"
С това интервю екипът на БЦНП поставя началото на поредицата НПО пита - материали, които ще бъдат публикувани регулярно на www.bcnl.org през 2017 година. Повече за поредицата можете да прочетете ТУК
Първо, нека сме наясно, че нищо в социалния живот не е еднопластово, а още по-малко това може да се очаква в полето на публичните отношения. В проблема, който поставяте, веднага можем да разпластим поне няколко съществено различни равнища, на които той е конструиран:
- По принцип трябва да правим разлика между гръбначни и членестоноги организми – последните са по вътрешното си съдържание пихтиести и само външната хитинова обвивка им придава жизнеспособност и устойчивост. Патриотарството е точно такъв свооеобразен социален организъм, който може да се конструира само отвън, защото вътрешното му съдържание е пихтиеобразно. За такъв социален организъм наличието на външен враг е условие за съществуване и този враг винаги трябва да близо, да е страшен и да изисква мобилизация за защита – дали ще са турците, циганите, гейовете, мигрантите, соросоидите, това няма особено значение, защото дори да няма реален враг членестоногият манталитет ще го измисли, литературните примери за пропагандно поддържан фиктивен враг са безброй.
- На второ равнище този латентен потенциал на патриотарството е, по съществото си, национал-социализъм и това е дълбочинната опасност днес в България, а и в цяла Европа. Вярно е, че национализмът е последното убежище на пропадналия човек, но тъкмо в това е същинският проблем. Както обясняват компетентните социални анализатори, в пост-комунистическия преход, мутирал в повърхностна имитация на евроинтеграция през последните 20 години, твърде много хора биват декласирани. Да припомним, че това бе преход от живот в условия на социален патронаж – на минимум за качество на живот, но пък за всички, към пазарна реализация на човека. Но това означава хем простор за просперитет за можещите, хем изпадане към дъното на неможещите. Оттук и драмата, че социалистическият държавен патронаж насърчаваше цял половин век неможенето. Огромни човешки маси не успяха да се пренастроят към работа в състезателни условия, които изискват постоянно себеразвитие и професионално усъвършенстване. Това далече не са само старите, болните и хората с увреждания. Тези декласирани хора не могат да успеят, но - за сметка точно на това - могат да мразят. И цялото усилие се свежда само до разпознаване на онзи, които сме в правото си да мразим. Тук вече идват организираните патриотари, които с идеологическия апарат на късния 19-ти век, канализират национал-социалистическите емоции срещу враговете.
Доколко мислите, че това явление има контекстуален характер или е част от регионални или дори глобални тенденции?
Точно това се опитвам да кажа – на следващо равнище вече идва спецификата на конкретния български контекст. Но преди да се фокусираме върху него, трябва да имаме представа за общия характер на феномена. Първо, трябва да сме наясно, че има социално-политически и социално-структурни основания за конструирането на ксенофобски политически послания, които след това получават масов отклик. Важно е да виждаме и корена на процеса, но и конструираността на пропагандната кампания, която изведнъж, виждаш ли, се оказва изразител на „автентичния глас на народа". Сигурно сте забелязали как миналата година цяла пролет всички медии напоително и даже ентусиазирано участваха в реанимирането на абсурдния дебат за „турското робство", а след това – изведнъж изненада: на последните избори патриотарите получават 11 на сто от гласовете, а и то при положение, че спечелилият кандидат всъщност е само изразител, в по-мека политическа форма, на същия базисен сантимент.
Така че пряко на Вашия въпрос отговорът е – да, има силно европейско разрастване на национал-социализма в широк спектър от особени национални проявления, така че не е изненадващо, че същото се наблюдава и у нас. Единственото по-особено тук е начинът на проявление на общата тенденция. „Враговете на народа" се разпознават в лицето на всички, работещи за международни организации – както тези, по линията на финансираните от чуждестранни неправителствени организации, така и онези, работещи за институциите (или, най-малкото, за каузата) на Европейския съюз. Тук обаче вече стигаме до въпроса за собствената външна спонсорираност на локалните изблици на патриотарство. Случаят с откровената про-руска позиция на, иначе веещата байрака на родолюбието, партия „Атака" е само екстремна проява на общото правило. Знаете, че в целия ЕС вече се говори открито за необходимостта от провеждане на политики за противодействие на руската подмолна пропаганда срещу интеграционните процеси в Съюза. Случаят не е само български, просто тук нещата са по-откровени, по-едромащабни и поради това – позволяващи си лукса да бъдат в многообразни форми. Всъщност злобата срещу „соросоидството" не е изчезвала, откак „Отворено общество" се появи у нас. Какво по-опасно за членестоногото от живот без хитинова обвивка – самата идея, че е възможен живот в отворено общество, признайте, е смъртна присъда за патриотара. А пък еврейнът Сорос, видите ли, сложил за име на организацията си тъкмо смъртната присъда над единствения, пък бил той и фантасмагорично-общностен живот на губещите. Не бива да се изненадваме от изблиците на насрещна агресия, нали?
Обаче за тях, а те са много, тъкмо животът в квази-общността на веещите байраци е същинският човешки живот. Това е тъжно, но е реалност, а не глупост. Поради тежестта на тази човешка маса толкова много, да не кажа всички, политически партии правят – най-малкото – реверанси на патриотарството, за да не ги разпознаят като съпричастни с „враговете на народа". И съответно - любезните към партиите медии проявяват сега по-висока чуваемост към патриотарствата на ксенофоби от различен цвят и калибър.
Тук е и особено голямата беда в настоящия политически момент – самият ни живот е в много висока степен пихтиеобразен. В настоящия момент няма политическа гръбначност – стройна идея какво и как да направим, за да решим проблемите, които иначе всички преживяваме, виждаме и неизтощимо изобличаваме. Поради това е така широко разпространена липсата на реални партийно-политически управленски програми, на чието място стоят националистико-популистки декламации. Разликите между партиите са единствено в конкретните пропорции между национализъм и популизъм, а реална алтернатива на политическа гръбначност няма.
Каква смятате, че трябва да бъде реакцията – на гражданските организации, на „другите" медии, на гражданите, на държавата?
От този въпрос ме побиват ледени тръпки! От самата му формулировка…
В един кюп се оказа всичко – липсват само Крали Марко и Добрата Фея!
Ще започна отзад напред, защото е най-ясно: докато говорите за „държаваТА", Вие също храните безгръбначността. Няма такова нещо като „държавата". Понеже сте юрист, предполагам, че знаете - на английски изобщо не може да се каже „правова държава", не защото в англо-саксонския свят няма „такова нещо", но в този свят същото нещо е ВЪРХОВЕНСТВО НА ПРАВОТО. В този свят не, че хич няма държава, обаче на никого не му хрумва да мисли решаването на проблемите в живота през държаваТА. Проблемите се решават, в зависимост от спецификата им, от различни конкретни институции, които носят отговорност за успеха или неуспеха на решението. Държавата е абстракция, която нищо не може да върши, тя не е субект. Това е твърде рехава, исторически варираща мрежа от условно координирани в действията си институции за провеждане на конкретни секторни политики. Спрямо това правило на модерните общества обаче има едно важно изключение – тоталитарната държава, която действително е монолитен, опрян върху масова принуда, субект на всички обществени действия. А фактът, че продължаваме да мислим за държаваТА, която трябва да свърши това или онова, най-вече да решава проблемите ни, е само свидетелство колко нищожно сме се откъснали от близкото минало.
Това, надявам се, разбирате, не е персонално адресирано, към когото и да било – това е типичната проява на спонтанната, масова и характерна у нас през последното десетилетие, политическа пихтиеобразност. Продължаваме да очакваме, че държавата ще е нашата институционална хитинова обвивка, която ни удържа отвън, защото не можем да конструираме устойчивите си взаимодействия и да си решаваме проблемите. И понеже държаваТА не отговаря на очакванията ни, масово въздишаме по „народа", „суверена", по онова мистично тяло, което ще ни пази, щото му принадлежим най-естествено, без каквото и да е наше лично усилие, (нали сме българи)… Но пък трябва да сме чисти и само българи!
На следващо място, много ме плаши, сякаш естественото, изглеждащото като да е естествено, допускане, че тук и сега има многомилионно гражданство. Това, че имаш паспорт, не те прави гражданин. Гражданин е само онзи, който работи упорито, съзнателно и отговорно, за условията за нашата възможна заедност – въпреки различията, трудностите, проблемите и рисковете. Ако имахме граждани, нямаше да има граждани за европейско развитие на България, но, уви, имаме второто, тъкмо защото нямаме първото.
Като ме питате - какво да прави Х, вече допускате, че Х е тук и само чака аз да му кажа какво да прави… Гражданската неграмотност, разбира се, е част от проявлението на настоящето състояние на българското гражданство. За него е валидна оценката на експертния екип, обяснил защо при Станишев, по безпрецедентен (за онзи момент) начин, ЕС спря около 400 милиона евро. Екипът на Дьо Вилпен оправда правителствения хонорар от 2 милиона евро с реално проучване, в доклада от което изрично е записано, че върховенството на правото у нас е „прото-ембрионален стадий". Ама и гражданското общество е на същия хал. В общество като българското, не на последно място - именно защото върховенството на правото е неразвито, а и няма същинско гражданско образование, гражданското съзнание и поведение не могат да се приемат за даденост. Че масовото гражданство са и граждани, в строгия смисъл на понятието, не е нещо, което може да се приема по подразбиране.
Същото важи и за „другите" медии – само като илюстрация на същия проблем. По презумпция, държавните медии би следвало да са публични и да защитават гражданския интерес. Обаче понеже са български, те са всъщност зависими от усвояването на финансиране за рекламиране на ЕС. Това ги прави зависими, но не от ЕС, а от министерствата, които оперират с тези средства на ЕС. И тези национални медии стават правителствено-любезни.
Колко да са в услуга на гражданския интерес като няма реални граждани?
Но видяхте какво става в Румъния – половин милион на площада срещу правителственото намерение, превърнато в закон, да се смята подкуп от над 40 000 евро за правило, а не за престъпление. Вярно е, че румънците са три пъти повече от нас, обаче, пропорционално, това означава да видите около 150 000 българи да протестират срещу политически покровителстваната корупция. При такава гражданска будност може да има и „други медии", засега – не.
Изобщо в целия въпрос прозира едно очакване, че решението на проблемите ни е само на една ръка разстояние и, щом го назовем, почва оправията. Това, което е на една ръка разстояние, е Ариана, но тя е само слаба бира, а не е решение на проблемите ни…
Точно тук обаче е силата на патриотарите – те винаги имат готовия, лесен и примамлив отговор на всички проблеми, който е примамлив, тъкмо защото изглежда лесен – бъди патриот и проблемите изчезват магически…
Смятате ли, че гражданските организации трябва да се занимават с политики, да ги променят и как трябва да правят това? Стават ли „политически" с това?
Това вече е сериозно питане, защото проблемът е реален и дълбок. След като дефиницията на гражданин е онзи, който се занимава с решаването на проблемите по възможното ни съвместно живеене, то в модерните общества същото означава провеждане на политики. Само те могат да решават проблемите. Тук Хабермас изобщо не е загубил актуалност, нищо, че вижданията му са на около половин век – гражданските организации са призвани:
- да разпознаят обществените проблеми;
- да изговорят алтернативи за тяхното решаване;
- да оказват натиск точно тези проблеми да влязат в правителствените приоритети;
- да участват в наблюдението върху начина, по който публичната администрация провежда политиките за решаване на проблемите
- да оценяват резултатите от осъществените политики.
Това в България изглежда скандално – аз самият съм се скандализирал, когато за първи път чух тази теза от шеф на Отворено общество през 2003г. Причината е, че у нас публичните институции всъщност са държавни, а това означава партийно-правителствени и голяма част от българските НПО-та всъщност това и правят – любезно обслужват интересите на държавните институции, защото живеят от предоставянето на тази преднамерено любезна услуга.
Сигурно Ви прави впечатление, че във Вашия въпрос „политически" по подразбиране препраща към конотации с „партийни". Защото тука е така… Не е случайно, че в българския език няма възможност да направим разлика между „policy" „politics" „polity". Помня как преди години една изключително компетентна колега със специалност английска филология ме попита – „polity се превежда на български с „държава", нали?"
Етимологията не е маловажна – градът е място, където не може да се живее естествено, по подразбиране, по традиция или инерция. Съвместяването на живота на човешкото множество означава сложност, това изисква постоянно решаване на проблеми – тъкмо поради това живеенето в град изисква граждани – в горепосочения смисъл.
Разбира се, че в този смисъл гражданските организации са политически по самото си естество. Бедата е, че изхождаме от представата на пионерчетата за „едниствено правилната организация" – и се дразним от организираните прояви на русофили, туркофили, от Луков марш, от футболните агитки. Забелязвате ли колко естествено изглежда спонтанното ни желание да ги забраним, а след това се чудим от простата рецептура на ксенофоба, който веднага е готов с решението – да забрани соросоидите, грантаджиите, европеидите…
Само че модерната демокрация е плуралистична и по същината си „делиберативна" - обсъждаща, сблъскаваща мнения и ценности. Гражданските организации не могат да правят друго освен да участват тази множественост, те не са абонирани за правилното решение – никой не е абониран за правотата и това, че си бил прав в един момент, не те привилегирова в следващия.
Според вас, кои са силните и слабите страни от участието на гражданските организации в процеса на вземане на решения?
Да се отговори на този въпрос „как стоят нещата по принцип?", би ни отвело в твърде дълбоки води, та поради това да се съсредоточим върху тукашната ситуация.
Както сме обяснили в книгата си „Съграждане на гражданството", от една страна, много силна характеристика на българския НПО сектор е това, че вече той съществува и, при всичките му кусури, вече има реално публично влияние в редица случаи.
Слабата му страна обаче е тъкмо това, че горепосоченото е единственото му достойнство – защото той продължава е фрагментарен, прекомерно зависим от програмите на донорските организации и обслужващ повече държавните интереси, а не представителство на гражданските интереси.
В съответствие с правната рамка у нас държавните институции могат да допуснат НПО участие до процеса на взимане на решения, но със съвещателен глас. Обаче същото значи, че могат и да не го допуснат.
Към днешна дата участието на гражданския сектор в процеса на формиране и провеждане на публични политики у нас е основно имитативно. По принцип ползата от такова участие произтича от ролята на критично дебатиращия граждански сектор - като механизъм, гарантиращ отговорност на взимането на решения за справяне с обществените проблеми. Обаче у нас досега сбърканият модел за уреждане на обществените отношения гарантира, че провеждащите политики институции ще са държавни, а не публични. Тези институции провеждат не-публични политики, което е само евфемизъм да кажем – провеждат клиентелни (аз на тебе-ти на мене), непотистки (шуро-баджанашки) и корупционни (дай 10-20-50 процента да ти реша проблема) политики.
Никога няма да забравя как преди години, Софийски университет реши да имитира отговорно управление и създаде за целта работна група по Стратегия за развитие на науката в СУ. На първото заседание един от зам.-деканите по наука от природно-научен факултет, като ни слуша известно време, взе думата и поясни:
„Вижте сега, нали нашата задача се свежда до това да измислим как да излъжем държавата?"
След като това е базисната очевидност на 60-годишен професор в СУ, представяте ли си какви са ценностните ориентири и поведенчески модели на огромното мнозинство на българското чиновничество.
Нашата конституция гарантира безотговорното провеждане на държавни, не-публични политики, а съмишлениците на горецитирания професор радостно участват в този процес. Нали виждате Меглена Кунева как искрено не може да разбере „идиотията" на Европейската комисия, която е възмутена от това, че въпросният министър е поредният, който не вижда нищо странно в практиката да е разпоредител с публични средства, бенефициент от това разпореждане и оценител на ефекта от планираните злоупотреби.
Къде тук да се включи неправителствения сектор? Както ми разказа едни колега, шеф на кабинета на един министър му предложил да сключи договор за написване на доклад за оценка при реализацията на една от европейските програми, без да прави изследване.
Той е отказал, но друг е приел.
При такава институционална рамка къде би могло да е участието на НПО-та? Ясно къде – вътре в корупционните схеми.
Бихте ли описали обществото с или без гражданските организации?
Не, не бих. Не че не мога, но язък. От това упражнение полза няма. Проблемът не е да разграничим чистите случаи – плюс от минус. Проблемът е какво да правим в ситуация, в която няма естествена обществена тяга плюсът да расте; как да противодействаме на тягата за минимизиране на този плюс. Това е чудовищният проблем, върху който трябва да работим.
Особено като си даваме сметка за изначалната ограниченост на ресурса, с който разполагаме – друго освен настойчиво, с упоритост да участваме в публичното обсъждане, няма.
Благодаря Ви.
Проф. Димитров е основател на катедра „Европеистика" в СУ, на катедра „Социология" в ЮЗУ, съосновател и председател на Асоциация за социални изследвания и приложни изследователски практики (1994-2000). Социолог, доктор на социологическите науките. Два пъти е бил Фулбрайтов стипендиант - в Чикагския университет (2002) и в университета Дж. Уошингтън, Вашингтон (2010). Специализирал е историческа социология, европейски изследвания и управление на висшето образование в Германия, Холандия, Ирландия и Белгия. Участвал е в над 30 изследователски проекта, в повечето от които като ръководител. Бил е член на редколегията на международното списание Journal of Social Science Education (2006-2014). Носител на националната награда „Питагор" за социани и хуманитарни науки през 2014 г. Най-важни негови публикации са сборниците „Европейкси цивилизационен процес" (2012), „Политики за наука в Софийски университет" (2013), „Механизмът за сътрудничество и проверка – споделена политическа безотговорност" (2014). Изследванията му върху гражданското образование са публикувани в специализирани списания у нас и в чужбина. Съставител е на монографичния сборник „Съграждане на гражданството: перспективи за публично партньорство в България" (2013).
Публикувано от:
Български център за нестопанско правоСходни публикации
Не трябва да мълчим, трябва да бъдем обединени
Българският и международен бизнес и гражданско общество заедно за по-добра среда10 български и международни работодателски и
„Дела и демокрация": Разговор на адв. Александър Кашъмов, ПДИ, със съдия Владислава Цариградска
„Дела и демокрация": Разговор на адв. Александър Кашъмов, ПДИ, със съдия Владислава Цариградска Владислава Цариградска е
35 граждански активисти за детските права с почетни отличия от премиера Димитър Главчев за принос към благосъстоянието на децата и семействата у нас
Грамотите бяха връчени по повод 35 години от приемането на Конвенцията на ООН за правата на дететоДнес, 20 ноември, се