Ако помогнеш на една жена, помагаш на цяла вселена

Марияна Кацарова за войната, за смисъла да правиш нещо за другите и за безлюбовието в днешна България, в която „гераците“ още не са тръгнали към града

Гледам я в очите и се опитвам да си представя това, което през последните двадесет и пет години е видяла с тях. Тичащи под светещи дъги от куршуми хора. Падащи бомби, рушащи за секунди цялостта на изгражданото с векове. Облечени в камуфлажни дрехи и маски мъже, които крещят озверели с насочени към главата й автомати. Жени, преживели с душите и телата си войни, за които ние, удобно разположени в мирния си европейски бит, днес смътно си спомняме. Момичета, в чиито мътни очи никога няма да избледнеят малките, зловещи детайли от телата на надвесените над тях изнасилвачи, които паметта странно избира да запомни…

Марияна Кацарова, единствента българка, която буквално е живяла във войните в Косово, Босня, Чечения и Украйна, е правозащитник, талантлив журналист и един от водещите световни експерти по правата на човека. Работила е за „Амнести интернешънъл“ в Лондон (тя е първата българка, която започва работа в щаб-квартирата на „Амнести“ в Лондон през 1995 г.), за Адвокатския комитет по прата на човека в Ню Йорк, за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа във Варшава. Била е съветник на Върховния комисар на ООН по правата на човека в Женева, а последните две години прекарва в Донецк, където лично води наблюдателната мисия на ООН по правата на човека. Там, в началото тя е единствената жена и представител на организацията изобщо, станал свидетел на започването на войната.

Аз имам привилегията да познавам Марияна от близо тридесет години. Когато я срещнах, вече знаех, че е бунтар по душа. Общият приятел, който ни запозна, тайно ми беше разказал как на един осми декември Марияна пее Imagine на Джон Ленън пред известната стена на някогашния столичен Нотариат и рецитира свое стихотворение, посветено на него пред съучениците си, заради което след това е обвинена в буржоазна пропаганда и „неправилен мироглед“. Затова и когато я видях за първи път, я гледах с нескрита тийнейджърска възхита – та тя беше дръзнала да се противопостави на режима, което в онези години си беше истински подвиг.

Последваха няколко години, в които като млада журналистка в България тя неведнъж се сблъска със съпротивата на цензурата по онова време: нейни материали бяха спирани, защото ту се опитваше да срути неписаното табу да не се говори за ужаса на живота на деца от домове и сиропиталища, или се беше противопоставила срещу спирането и орязването от цензурата на западни филми по БНТ, или се беше опълчила срещу местен партиен секретар, който бавно унищожаваше брат си, за да грабне сам родителското наследство.

По-късно, когато комунистическият режим падна, не се изненадах, когато точно Марияна стана един от основателите на първия свободен, десен вестник – „Демокрация“. В онези години се събирахме често в приятелски компании, за да дишаме заедно непознатото дотогава усещане за свобода, което времето сякаш ни поднесе на тепсия, и мечтите да променим света ни се виждаха толкова достижими! Скоро след това Марияна спечели конкурс, който я отведе зад океана, където завърши журналистика в едно от най-престижните учебни заведения за тази специалност – Колумбийския университет в Ню Йорк. Тя стана първата българка, завършила журналистика там.

Виждахме се от лято на лято и от Коледа на Коледа и докато ние постепенно затъвахме в ежедневния бит на справящи се в български условия бивши мечтатели, тя просто не се предаде. Както не се е предала и днес. Виждам го в усмивката й, която си е все същата, както някога. В обикновеността, с която разказва за неща, за които ние само сме чели в черните военни хроники. В поведението й, което не е загубило нито грам от своята някогашна непосредственост. И в очите! В онези очи, за които ви казах преди малко – все по същия начин будни и търсещи. Въпреки войната, която само от време на време успява едва забележимо и съвсем за малко да ги насели с тъга…

Срещата ни с Марияна Кацарова е по повод още една огромна и световна нейна роля. Тя е човекът, основал в Лондон организацията RAWinWAR (Reach Al lWomen in War) – „Да достигнем до всяка жена във война“, която вече десет години ежегодно връчва световната награда „Анна Политковская“ за доблест и принос в областта на защитата на правата на човека във войни и военни конфликти. Призът се дава на жени, които в условия на война с позицията и действията си са допринесли за спасяването на други хора или за развитието на общността, често с риск за собствения си живот. Работата в RAWinWAR е кауза, чрез която Марияна всяка година възкресява и спомена за изключителната журналистка, световноизвестна правозащитничка и лична нейна приятелка Анна Политковская, която беше убита през 2006-а година заради дързостта си да казва истината. След няколко дни, на 11 март, на официална церемония в Лондон организацията ще връчи наградите на призьорките за 2016-та година – рускинята Валентина Череватенко и колумбийката Хинет Бедоя Лима.

И извън официалното представяне… разговорът ми с Марияна Кацарова е някакъв вид лично, мое търсене. Такова едно, женско, при което се опитваш за пореден път да си осмислиш възможностите, да се довериш на способностите си и да си простиш многото напразни усилия. Среща с една невероятна жена, благодарение на която да погледна в очите жената, която съм аз. Още повече, че, както ще видите в това интервю, срещата с Марияна е среща с още стотици жени. Всяка от които е като никоя друга. Точно каквато е Марияна.

– Да започнем от жените, носителки на наградата „Анна Политковская“. Поддържаш ли връзка с тях и досега?

– О, да. С тези, които все още са живи, сме във връзка. За съжаление Наталия Естемирова, нашата първа лауреатка и близка приятелка и съратник на Анна, също беше разстреляна през 2009-а година. Загина и друга наша призьорка – американската журналистка Мари Колвин, която взе наградата през 2012 година. Опитваме се да помагаме на останалите с каквото можем като организация. С Наталия Естемирова работехме заедно в Чечня. И когато я убиха, както всички вярваме, по нареждане на президента на Чечня, за да замълчи и да не прави разследвяния за мъченията над гражданското население в Чечня, тя остави едно момиченце на петнадесет години. Тъй като и баща й беше убит, аз реших, че трябва да я изведем оттам и да я направим „световен човек”. Така от седем-осем години се грижим за Лана, която е в Англия, където завърши едни от най-добрите училища. Дипломира се в един от най-престижнитe университети в света – Лондонското училище по икономика, където беше първата чеченка изобщо. Сега е специалист по международни отношения, на двадесет и три години е и пише книга за майка си.

– Какви са историите на жените, които награждавате?

– Нека да разкажа която и да е от тях. Например тази на Виан Дакхил – жена от един малък, горе-долу едномилионен народ, наречен язиди, които живеят в Ирак. Те имат изключително интересна религия – една от най-старите в света – светлокожи и светлооки са и видимо се различават от кюрдите, с които са заобиколени. Накратко казано: фундаменталистите от Ислямска държава решават, че те са им врагове и трябва да бъдат унищожени до крак. Така и правят – нападат ги, убиват мъжете им и взимат жените и момичетата им за сексуални робини. За техните зверства свидетелства именно Виан – тя е член на парламента на Ирак, от чиято трибуна открито говори за зверствата, на които са подложени хората там. Блаодарение на нея целият свят видя тези зверства на Ислямска държава, а Виан е номер едно в листата за убиване на ISIS.

Или историята на доктор Халима Башир от Дарфур, в Судан. Сигурно знаете, че в тази държава правителството на Севера праща милиции, които са си организирани банди, да грабят селата на черните африканци, да ги пребиват и да изнасилват жените им. Самата Халима е завъшила медицина във Великобритания и след образованието си се връща в племето и града си, за да работи в местната болница. Докато един ден при нея не започват да идват едно след друго момичетата от едно училище, брутално изнасилени заедно с учителките си от въпросните милиционери, т.нар. дженджевит. Говорим за момичета, най-малките от които са на по шест-седем години! Халима вижда всичко това с очите си, лекува ги, но не може да се примири и решава, че трябва да разкаже какво се случва. Така отива в офиса на ООН, говори и пред журналисти за това, което е видяла. Разбира се, заплашват я, че с нея ще се случи същото, ако продължава да говори, но тъй като изнасилванията не спират, тя решава, че трябва да разказва. И отново дава интервюта пред журналисти. Тогава дженджевитите я отвличат, задържат я една седмица на някакво място, където групово и многократно я изнасилват, а накрая я оставят жива, за да служи за пример на други, които евентуално се осмелят да говорят. В момента тя е главен обвинител срещу президента на Судан в международния съд за военните престъпления. Живее под чуждо име, не показва лицето си от съображения за сигурност и дори не успя да дойде да си вземе наградата на церемонията в Лондон през 2010 година, защото часове преди пристигането й в залата беше предупредена, че вътре ще има агенти на президента, които ще я убият. Халима преживя и още нещо – ужасът да е в едно общество, за което изнасилването й е огромен срам. Тя беше омъжена набързо за някакъв съученик, с когото всъщност бракът й не просъществува дълго, тъй като и той самият я обвиняваше за случилото се и за живота под постоянна заплаха, който се налага да живеят.

– Как избирате жената, която ще стане носител на наградата „Анна Политковская“?

– Всъщност имаме нещо като комитет от стотина човека, които работят в подкрепа на наградата. Сред тях са изключителни личности – носителят на Нобелова награда за мир Дезмънд Туту, всички жени получили Нобелови награди за мир като иранката Ширин Ебади и Малала Юзафсай от Пакистан, вече покойният Вацлав Хавел, актриситe Сюзан Сарандън и Ванеса Редгрейв. Благодарение на тях определяме призьорката. Много е трудно, защото става въпрос за жени, от които всяка е направила нещо за другите в условия на война. Те могат да са журналистки, активистки, политички – това няма значение. Най-важното е, че са рискували или рискуват живота си, за да помогнат на други хора да оцелеят. Рискуването на живота не е критерий за получаването на наградата, но обикновено винаги става дума точно за това. Обикновено 80% от жертвите на една война са жените. Защото, докато мъжете воюват, арестувани са или са вече убити, жените крепят духа на общността. Има едно отваряне на обществото, когато то съществува в условия на военен конфликт, и жените изземат обичайните функции на межете, просто защото няма кой да ги изпълнява. Те говорят, те спасяват, те крепят живота в едно време на смърт. И когато мъжете се върнат от война, жените обикновено си влизат в кухнята – това се случва точно така след всяка война като неписано правило.

– Какво е общото между всички тези жени, които дръзват да правят такива неща?

– Знаеш ли, аз не обичам израза „обикновени хора“. Какво значи „обикновени“ – та ние всички сме необикновени! Но тези жени, тези момичета като например друга наша лауреатка – Малала – едно момиче от Пакистан (получило след това и Нобеловата награда за мир), което е простреляно в главата, защото иска да ходи на училище (а там за момичета е забранено да учат) и се бори за това всички пакистански момичета да имат правото да учат – та всички те не са хора, които се готвят за подвизи. Те са хора като нас, живеят си живота, правят това, което обичат и в един момент, когато започва една война и руши всичко това, те не могат да мълчат.

При всички тях има един избор – да замълчиш и да се отдръпнеш, за да си спасиш живота, но пък много други да умрат, или да рискуваш, но така пък да направиш възможно другите да живеят. Как се прави такъв избор? Това са жени като нас, които са изправени пред този зловещ изпит и те взимат точно това решение. И те не са някакви героини от холивудски филм, не са герои на комикс, които летят през нощта, не са батмани, които се раждат с усещането, че тябва да спасяват поред всички на белия свят! Те просто реагират така естествено, въпреки страха.

Аз самата не знам какво бих направила на тяхно място, в условията, в които те са поставени. Но съм убедена, че това да се даде една такава награда на жени, които са си сложили главата в торбата и рискуват живота си, това, че говорим за тези жени, даваме им възможност да бъдат чути по света, е страшно важно. Някога си мислех, че това може да ги спаси от риска да бъдат убити, но когато убиха Наташа, след като получи първата награда „Политковская“, разбрах, че не е така. Известността не помага на тези жени, не им спасява живота. Но пък иначе те стоят пред едни стени, а зад тях има нови и нови стени.

Надявам се, че с тази награда им показваме, че сме с тях. Че има смисъл.

Опитваме се да правим и конкретни неща за тях – по време на войната в Чечня нашата организация обучи пет жени да станат травматерапевти. Там нямаше психолози, подготвени да третират жертвите. После тези терапевти им помагаха безплатно. Сега вече и други организации помагат, но ние реално отворихме пътя. Идеята е да се опитваме да правим неща в едни „забравени конфликти”, които вече не са по първите страници на вестниците, и реално никой не прави нищо, за да помогне на тези журналистки, на тези жени, които се борят в тези войни там.

– Покрай RAWinWAR, а и не само, ти пътуваш постоянно и имаш широк поглед върху съвременната ситуация около разделението на половете. Смяташ ли, че с националистическите нагласи като че ли с особена сила се върна сексизмът в обществото?

– Моята лична нагласа е такава – аз не вървя по улиците на София, Лондон, Ню Йорк или Донецк, мислейки си: „Аз съм жена, аз съм жена, аз съм по-различна…“. Единственият път, в който съм се чувствала „различна“, защото съм жена, беше в Йемен, където трябваше да нося фередже, през което на всичкото отгоре беше адски трудно да се пуши, а аз съм пушач. В такси си позволих да пуша и едни момченца на улицата започнаха да ме замерят с камъни, защото го правя (смее се). Тогава усетих за първи път това чувство: „Аз съм жена, на мен това не ми е позволено еди какво си…“. Всички те гледат и някак го носиш това „Аз съм жена“ с облеклото си дори, като униформа. Но иначе ние не си го мислим това в нашия ежедневен живот.

Напоследък обаче всичко те предизвика да го мислиш – има някаква група мъже, а и жени (защото огромните клакьори на мъжете за подкрепа на тази теза са всъщнoст най-често жени). Значи толкова трябва да мразиш себе си като жена, така вътрешно да си ужасена от историческия факт, че жените са били винаги втората категория хора, че сама да подклаждаш тази нископоставеност на пола си! Непрестанно имаме провокации, коитo да ни карат да си мислим, че сме различни – така ни ги поднасят. Понякога можеш да не ги виждаш, понякога те са ти хвърлени в лицето.

Сетих се за една прекрасна жена, която не познавам, но много бих искала да познавам един ден – Костадинка Кунева. Това е тази българка, която стана член на Европейския парламент от името на Гърция, защото се осмели да говори публично за проблемите на българките, които работят там като прислужнички в различни семейства. Открито разказа за това как ги третират като робини и защити правата им. Разбира се, веднага я нападнаха и й плиснаха киселина в лицето, което засегна и вътрешните й органи и тя претърпя над 30 операции, за да й спасят живота, нo пък гръцките хора излязоха след това по улиците в нейна защита и сега тя е евродепутат. Но ето – Костадинка е една жена, която си позволи да се противопостави и моментално й обезобразяват лицето.

Помисли си и за друго – целият ни език е пропит с това разделение между мъже и жени, с това подценяване на женското. Като говорим за смелост, ние говорим за „мъжественост“. Как ги дефинираме тези две неща? Целият смисъл на организацията е да се покаже, че жените са и тези смели хора, които не мълчат, които си показват главите над летвата, за да помогнат на всички останали – и мъже, и жени. Кой го беше казал това – Дезмънд Туту или Кофи Анан – че ако помогнеш на една жена, помагаш на цяла вселена. Защото жената оттам нататък ще направи нещо за семейството си, за съседите си, за улицата си, за квартала си, за цялото село…

Цялата статия можете да прочетете на"Площад Славейков"

На снимката: Марияна Кацарова
Източник: RAW in WAR: Reach All Women in WAR