„По пътя с Иво Иванов": Полунощната ферма
Днес реших да ви доведа тук до едно много особено и близко до сърцето ми място. Нарича се „Полунощната ферма”. В последните години започнах
да прекарвам голяма част от живота си точно тук. Причината е внезапното
ми пристрастяване към фотографията.
Американците обичат да казват, че една снимка струва колкото хиляда думи. „Една снимка – хиляда думи” – точно тази снимка обяснява неочакваното ми хоби. Работата е там, че
напоследък думите са започнали да ме изморяват. И когато това се случи,
аз бягам именно тук – в търсене на хубави парченца от света, които да
уловя със стария си фотоапарат.
Тази ферма е уникална, защото тя е построена с една единствена цел: да дари вълшебни моменти на хора с
много сериозни увреждания – и възрастни, и деца. В центъра на всичко тук е един от най-благородните приятели на човека – конят.
Знаем, че още от дълбока древност конете играят особена роля в нашия
свят. Те винаги са били сред най-добрите ни помощници, важни сътрудници в изграждането на човешката цивилизация, лоялни спътници и обекти на
вдъхновение. Конят присъства навсякъде – в пещерните рисунки, в древната митология, в скицника на Леонардо, в паметниците на нашето минало, в
песните на Висоцки и какво ли още не.
Знаем, че в последните
няколкостотин години технологичната революция промени напълно ролята на
коня. Той вече не ни е необходим, за да стигнем от точка А до точка Б,
за да печелим войни или за да разравяме почвата. Но връзката между него и човека продължава да бъде много, много силна и донякъде, дори
необяснима.
Знам го, защото съм бил негов свидетел хиляди пъти тук, на това място.
Затова идвам в тази ферма с фотоапарата си – защото тук всеки ден човек
става свидетел на малки чудеса. Виждал съм изумителни неща на това
място. Виждал съм млад човек с церебрална парализа, който никога не е
могъл да се движи, да се изправи строен върху седлото и макар за малко,
да загуби напълно оковите на своето увреждане.
Виждал съм младо момиче, заключено от години между плътните стени на
аутизма, да се носи върху коня с усмивка и смях, който родителите й
чуваха за пръв път в живота си. Виждал съм малко, крехко дете, което не
говори и отказва да комуникира с когото и било, да се приближи, без
страх, до огромен 900-килограмов белгийски товарен кон на име Рик, да
протегне ръка към него и в този вълшебен миг да превърне тази огромна
вълна от мускули в своя най-добър приятел.
Това, което е много
интересно, е че тази връзка е и обратна. Конете сякаш усещат, когато
едно дете е крехко и уязвимо, и стават изключително уязвими и нежни в
негова близост.
Конна терапия, казват, че изграждала координация, баланс, увереност и сила. Но има и друг – емоционален, трансформиращ ефект, който все още
не можем да разберем. Може би се дължи на нашата древна връзка с това
красиво животно.
Тази ферма е от изключително значение и за
родителите. В повечето случаи, те никога не са имали шанса като нас да
гледат с гордост децата си в училищна пиеса или на футболното игрище. Но тук им се дава възможност да видят рожбите си в акция, в пълноценна
роля на манежа. „Среднощната ферма” се превръща в тяхната сцена,
представление, в което най-после точно те са център на вниманието.
„Ние сме на терапия с моята дъщеря – споделя баща, довел дъщеричката си във
фермата. - Това е нещо страхотно – тази терапия е безценна придобивка.
Ползите от нея са неизброими.”
Пак тук съм се запознал с някои от най-прекрасните хора, които съм
срещал в тази страна. Фермата на практика функционира от доброволци.
Това са все изключителни човешки същества. Можеха да си останат у дома,
да пият бира, да гледат мачове, да играя видеоигри. Но вместо това, те
идват тук и даряват времето и усилията си, защото знаят, че дори без да
им се плаща, ще преживеят нещо много осмислящо и обогатяващо.
Наскоро се запитах защо аматьори като мен се увличат по фотографията. Може би
причината е нашата трагична зависимост от времето. Ние нямаме никакъв
контрол върху неговото линейно, настъпателно движение. Но фотографията
ни дава възможност да го спрем. Поне за миг. И да запазим безценните
моменти, които иначе ни се изплъзват завинаги в нищото.
Повярвайте ми – всеки ден в тази ферма се случват мимолетни чудеса.
Някои хора биха ги нарекли незначителни чудеса, но аз заради тях идвам
тук с фотоапарата си. Защото е привилегия да бъда техен свидетел. И
защото след всяко идване тук се чувствам пречистен. Знаете ли, истина е, че места като това са ни много необходими и че точно сега в нашия
объркан свят няма незначителни чудеса.
Сигурно е истина, че една
снимка струва колкото хиляда думи. Но знаете ли, понякога, много рядко,
когато точно необходимият момент се срещне с точно необходимото място,
всички думи на този свят не са достатъчни, за да опишат една единствена
снимка.
Видео разказа можете да намерите на интернет страницата на BTV тук.
Автор: Иво Иванов
Източник: BTV , 11 юни 2017 г.
Сходни публикации
20 души с деменция от Варна ще посетят исторически и природни забележителности
Хората с деменция в Дома и Дневния център за хора с деменция във Варна ще получат възможността да обогатят ежедневието си и да п
Гражданско сдружение „Алцхаймер България": Бягане с кауза „Да надбягаме деменцията заедно“
На 5 октомври от 09.00 часа в Южния парк в София сдружение „Алцхаймер България” за поредна година ще се включи с кауза за
Покана за Международна конференция „Равни – Заедно“
На 8 октомври, 2024 г. от 9 до 17 ч., в резиденция Бояна ще се състои Заключителната конференция на проекта РАВНИ – ЗАЕДНО