Калоян Дамянов: Необходимо е да се осигури инструментариум за приобщаващо образование в педагогическата практика

От години работя в сферата на образованието на децата със специални образователни потребности. Поради спецификата на моята работа, обикновено се срещам с т.нар „проблемни случаи“, защото останалите просто не стигат до мен и основно с родителите на тези деца. С приемането на стандарта за приобщаващото образование се визуализира един проблем, за който имаше нужда да се говори силно от много време.  Това са наши деца и те трябва да намерят място в общообразователното училище, колкото и трудно да е това и каквито и съпротиви да има.

Майките на децата от аутистичния спектър, винаги са ми правили впечатление като хора силно фиксирани върху дадената ситуация. В същото време много от тях попадат в многообразния спектър от изцяло погълнати от своето дете, отказващи се от собствения си личен живот, до напълно игнориращи специалните потребности на децата си и дори предпочитащи да ги поверят на грижите на някой друг.

В многообразието от случаи, започнaх да чета различна специализирана литература по темата и открих, че изявените дарби при децата с аутизъм много по-трудно могат да бъдат открити за нас т.нар общество. Много от големите компютърни изобретения и технологии в последните години са в резултат на прекрасни аутистични умове. Как в България ние откриваме тези умове? Имаме ли концепция за това? Не.

Една такава възможност е създаването на училище, но не специално училище, бързам да кажа. А просто едно общообразователно училище, с възможност за специални програми в него, които да откриват тези даровити мозъци и да ги отварят, за да може тези личности да са полезни за себе си, за близките си и за всички нас. Това е необходимо да се направи и чисто в практически аспект, за да започнат този тип  програми да намират място по-широко в общообразователното училище. Не можем да говорим за приобщаващо образование, ако не осигурим инструментариум за неговото реализиране в педагогическата практика.

Родителите на такива деца, с които съм се срещал, не приема нищо за даденост и празнуват всяко постижение на своето дете, дори и най-малкото.  Какво би станало, ако започнем да отваряме тези деца за околните? Вече има много терапевтични школи, които говорят за това и много специалисти, които работят за това.

Даровитостта често бива отхвърляна, дори и при хората, които не са с аутизъм, защото тя не е конвенционална. Представете си как е при дете с аутизъм, което например почти не говори, а има дарба в сферата на математиката или изобразителното изкуство. Много често тестовете за интелигентност не уловят тази възможност и показват, че тези деца са с интелектуални затруднения междувремено в тях може да дреме някой нов брилянтен ум. Колко такива умове сме загубили в годините? Имаме ли право на това?

В основата си ауитизмът е комуникационно разстройство, което се основава на това как функционира мозъкът. Тази му същност затруднява идентифицирането на дарбите. Тези деца трябва да бъдат обучавани различно, защото се развиват различно. В същото време трябва да запазят достъпът си до общообразователната среда, до своите връстници, които гледат на тях, в най-добрия случай, като на „чудаци“, породено от затрудненията на обществото да приема различието. Често децата с аутизъм отпадат от училище, защото те или родителите им не могат да издържат - поведението им в клас лесно става обект на обществено отричане, а  понякога и отблъскване. Има изследвания, които показват, че това силно влияе на самочувствието им и от там започва пътят на алтернативните терапии, практики и всевъзможни "чудодейни" средства и бизнеси, които се развиват на техен гръб.

Изявените дарби при децата могат да прикрият аутизма, а аутизмът може да маскира изявената дарба.

Истината е една, тези деца имат нужда от разбиране и достъп до образователни програми, които осигуряват социалната, комуникационната и поведенческата допълнителна подкрепа.

Да се замислим!