Росен Богомилов: От „я,мангалче" до мечти за китаистика

Педагогическата му философия е изградена върху тезата: „Ако искаш да нахраниш човек, дай му риба. Ако искаш той никога да не остане гладен, научи го да лови риба!“

Росене, защо стана учител?

Може да звучи като клише, но да бъда учител е моята детска мечта. Впоследствие, когато бях тийнейджър и трябваше да избера в кой университет да отида, твърдо исках педагогическа специалност. След като завърших най-обикновено училище в Плевенския регион, кандидатствах в университет. Трябваше ми висше образование за тези мечти.

Не си ли бил в сегрегирано училище?

Не, в моето училище всички учехме заедно – роми и не-роми. Нямаше етническо разделяне.

Бил си възпитаван в  „интегрирана“ среда, ясно. Нормално е да си решил с добрия си успех да продължиш по-нататък. Какво кандидатства?

Веднага след завършване още не бях съвсем сигурен какво точно ще избера. Държах изпити, класирах се във Великотърновския университет. Записах  „история и география“, бях много доволен. В този университет срещнах страхотни хора, отдадени на работата си. Искаха да ми помогнат да намеря себе си. Много съм благодарен на доц. Виолета Стойчева – тя ми каза,че призванието ми е да бъда учител.  В 2013-та година се дипломирах.

И тръгна към училищата из България да търсиш работа…

Да, подадох документи за различни места. Само в едно училище ме поканиха на интервю.

Досещам се за причините, но разкажи все пак – с отлична диплома си, всяко учебно заведение търси млади учители, с какво не им хареса?

Докато чаках да ми се обадят за интервю, обикалях училищата. Започнах да проумявам за какво става дума. Кои ученици са мой „таргет“. Аз съм от ромската група. Гледах различни деца из училищните дворове от квартал „Христо Ботев“, осъзнавах,че ще ми бъде трудно с тях. Нямаше да ме приемат, знаех това.

За етническа дискриминация и расови стереотипи ли говориш?

Отидох в 106 ОУ “Григорий Цамблак““, в София. Това е гето, сигурно знаеш. Директорът ме посрещна добре. Видях децата и веднага осъзнах, че на тях ще им бъда полезен. Мога да им бъда за пример. Те имат нужда от ролеви модел.

От кои училища  ти отказаха? Лично ли ти отговаряха, или писмено?

Бях си подал документите в над 20 училища. Обикновеният отговор беше, че човек  с моя произход, няма как да стана учител… В крайна сметка получих оферта само от едно училище.

Занимавам се от години с проявите на дискриминация в работата, кажи кое е неприемливо за твоята кандидатура?

Казваха ми, че децата няма да ме приемат. Още повече техните родители. Никой не иска роми – както в клас, още повече и като учител. Днес разбирам, че съм благодарен на онези, които ми отказаха. Не ме лъгаха – това е истината. Все повече разбирах какво е българското общество. Когато започнах да мисля за интеграцията, си давах сметка, че тя няма как да се случи в страна, която категорично не може да приема етнически различните! Нямам предвид само нас, ромите.

Разбирам за какво говориш. Веднага след бежанския взрив, децата на бягащите от войната в Сирия трябваше да започнат някъде да учат. Отидох в 18 ОУ и говорих със заместник-директора. Каза ми, че идеята е много трудна за осъществяване, почти невъзможна. Не само заради децата. Не, истинската причина била, че родителите им нямало да приемат деца с друг етнически и религиозен произход! Беше  непосредствено след терористичния акт в „Шарли Ебдо“, всички бяха уплашени, естествено. Питах, кой  друг е отговорен за децата, къде можеха да им помогнат с образование и интеграция, освен  училището!

Точно в 18 ОУ ми отказаха. Много внимателно. Помощната директорка тактично ми посочи вратата…

И сега си вече пета година учител в чисто „ромско" училище. Посочи основните преимущества на този твой избор, който до голяма степен е избор по неволя!

Имах късмет, че съм живял и учил в квартал и училище, където никой не делеше никого. Когато започнах да работя в гетото, разбрах че там нищо не може да се получи. Те живеят обособени от останалия свят. Някой трябва да ги накара децата им да учат. Самата ромска общност трябва да осъзнае положението си. Живеят в ситуация без перспектива, без бъдеще.

И реши,че интеграцията е възможна само ако се започне от децата? Но как? Обществото, както сам каза, не ги иска…

Срещнах се с расови обиди още в самото начало на работата си като учител. Реших да изведа децата навън, в „голяма“ София. Качихме се в трамвая  и веднага хората започнаха да се побутват – „я, мангалчета“. Едно от децата беше приседнало на свободно място. Развикаха  му се, „цигани не щем, махнете се“. Видях, че ние сме по-долни същества от другите. Транспортът е обществен, всеки има право да го ползва, но хората крещяха по децата.

Къде искаше да ги заведеш?

В музей. Оттогава не съм спирал да ги извеждам някъде. Ходили сме на „Шумът на върбите“, билетите ни бяха подарък от Столичен превантивен център. Водил съм ги в Държавния музикален  театър. Гледаха „Българи от старо време“. Много им хареса, повярвай ми! Това е личната ми стратегия – ако не искаш да те сегрегират, не живей сегрегирано. Трябва да гледаш спокойно живота от другата страна. Знаеш ли, че огромен процент от моите ученици никога не са виждали друг свят, освен този в гетото! Затова непрекъснато ги водя по театри, музеи, правим разходки пред Народния театър. Имам уникалния късмет да съм класен ръководител на футболисти! Треньорът им е страхотен.  Влага всичко от себе си да поддържа желанието за спортната подготовка на учениците. Където се провежда състезание – включваме се! Ходим и в Мол-овете. Искам  да се чувстват като всички.

Цялото интервю можете да прочетете в Маргиналия.

Автор: Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).

Снимка: личен архив, Росен Богомилов с ученици от  кв. „Христо Ботев“