Искаме от децата това, в което ние се провалям

- Първо, поставяйки оценка за поведението, ние всъщност оценяваме родителите. Оценката за поведението на детето в ранно детство и в училищна възраст не е оценка на детето, а на възпитателния модел в семейството. Тоест, ние наказваме детето за нещо, на което то е продукт. То няма вина, че вкъщи единия родител го няма, че се връща пиян или удря и повишава тон. Един път това дете е наказано, че е попаднало на този модел у дома. И втори път бива наказвано, че го утвърждава, а то не познава друг. Това е най-грубото объркване на децата. Какво да изберат те - да излязат срещу модела на родителите? В какво ги възпитава тази оценка? Училището има системи и алтернативи, но да работи наистина в подкрепа на децата, а не да ги гони от час.

- Намаленото поведение не превръща ли детето в аутсайдер?

- Завинаги го демотивира. Дори да е опитало позитивни модели, наказанието го кара да утвърждава негативните. Ще натрупа гняв, обида, объркване. Да изгониш детето, да отиде при педагогическия съветник и да стои там, за да не пречи в час, не е подкрепа. Ако поканиш родителите да ги смъмриш и обвиниш, те няма да дойдат повече. Разбираме, че е трудно училището да променя родителите. Но ако то наистина иска да помогне, първата мярка е съгласието, за което говорих. Ако детето дойде в първи клас и види, че във всички класове правилата са еднакви, и ако се работи системно с родителите, след няколко години ще има критична маса - все повече семейства ще подкрепят вкъщи поведение, което е норма в училище.

Втората беля, ако се въведе оценка, е разслоението на децата не на база знания, а като бъдат групирани, етикетирани, наказани през техните възпитателни модели. Тогава каква ще е мотивацията да учат? И сега има демотивация. Но когато се санкционира поведението за сметка на знанието, защото това ще стане при едно кандидатстване, какъв да бъде стимулът? Ще има по-голям стимул да се препише, да се злоупотреби.

- Защо се мисли за такива варианти, и то когато европейската система преосмисля доколко е удачно дори оценяването със стандартизирани тестове?

- Всеки тест измерва само в даден момент. Всяко дете има специфичен темп на постигане и научаване. Не може в днешния ден всички 600 деца в едно училище в една възраст да имат една и съща готовност да научат с едно и също настроение и възможности едно и също нещо и да дадат един и същи резултат.

Когато ходим по обмени, нашите педагози наблюдават системите, които смятаме за добри. Две неща съм чувала да коментират с вдъхновение. Едното е участието на родителите в живота на училището. Второто е оценяването. Най-добрите системи са тези, в които няма оценъчна система.

- Какво да се промени в нашата?

- Аз бих питала учителите кое би мотивирало децата за промяна на поведението. Решението минава през компетенциите на педагозите и взаимодействието с родителите. Децата са резултат от него. Всяко училище има свои отговори. Едно и също не може да е ефективно в София и в „Столипиново". Трябва да децентрализираме свободата и отговорността на учителите, като те се съобразяват и с волята на децата, родителите и своя собствен капацитет. Не да се разширяват оценките и наказанията, а да се намерят точните механизми за подкрепа на педагозите. Те имат нужда от това не защото са лоши педагози. Всеки сам по себе си е добър учител, но всички заедно не са добър екип. Това виждат децата. То много силно им влияе, когато избират модел на поведение и отношение към училището. Децата добре преценяват мама и татко колко се разбират, колко имат едни и същи изисквания. Така, но умножено по 10, защото в 5. клас имаме 10 госпожи, осъзнават, че те са като мама и тате, когато не си говорят. Това прави посланията към децата и възпитанието много трудна работа.

Подкрепата на педагозите не опира до увеличение на заплатите и обучение веднъж годишно на СПА. Аз се питам вече 20 г. как е възможно да работят тези хора без супервизия. Къде по света има хора, които работят с хора, и са в това положение - независимо дали са социални работници, надзиратели, педагози?

- Дори големите компании вече имат тренинги с психолог, защото служителите работят с клиенти.

- А ние сме оставили децата на гилдия, която е неподкрепена в личностен план. Младите учители не искат да влязат в училище. Не е въпросът само за неефективното практикуване по време на следването. След като излязат от вуза, те влизат в сложна среда. От една страна е бумащината, от друга това, че работиш с много хора. Ти обаче си човек със свои трудности, кризи, заболявания, със своя нервна система. Младо момиче на 25 и колежка с опит на 60 г. имат различни предизвикателства. Кой им помага? Никога не са получавали професионална супервизия. Изискваме от тях, а те нямат помощ в овладяването на емоциите. Трудностите в професията не могат да се споделят с колежката, защото споделените проблеми често се наказват. И като се сподели, какъв ефект ще има, как ще бъде помогнато? Затова в съсловието има сериозни професионални заболявания. Бих намалила санкциите и бих увеличила подкрепата. Увеличената подкрепа към педагозите, към родителите и към децата ще минимализира нуждата от санкциите и оценки. Това правят добрите системи, в които децата са със знания, но и са щастливи. Защото със знания, но невротично или агресивно дете, не е добър човек, нито бъдещият ефективен служител.