Катя Кръстанова: Домашното насилие е обществен, не личен проблем

Катя Кръстанова е клиничен психолог и психотерапевт. Завършила е психология в СУ „Св. Климент Охридски”. От 22 години работи като психолог и ръководи различни проекти в неправителствената организация Фондация „Асоциация Анимус”.

В психотерапевтичната си практика работи с пострадали от насилие. Пред Puls.bg Катя Кръстанова говори за нужните законови промени за овладяване на домашното насилие у нас, за ролята на близките и кое кара порасналите деца да посегнат на родителите си.

- Г-жо Кръстанова, един от последните случаи на убита жена у нас съвпадна с приемането на Националната програма за превенция и защита от домашно насилие. Защо контрастът е толкова стряскащ?

Защото това е просто програма – ежегоден документ, който се приема от Министерски съвет по предложение на Министерство на вътрешните работи. Ангажимент по изпълнение на Закона за защита от домашно насилие, така че в него няма нищо извънредно. Ако беше стратегия, би означавало, че на национално ниво има политическа воля, дългосрочно да се планира борбата с домашното насилие и да се вземат мерки на всички нива. За съжаление, повечето неща, които фигурират в тази програма стоят с рубриката финансирани в рамките на бюджета на институциите. Тоест няма допълнителен бюджет за специални мерки за борба с домашното насилие.

Така че тъжната статистика си върви и по никакъв начин не е спирала през всички години - три убити жени от началото на 2019 г. У нас липсва Национална база данни, но за трите седмици на 2019 г. – до 21 януари, по данни от медиите, две са убитите жени от техните партньори и една майка е убита от сина си. Има и няколко тежки инцидента на ръба на оцеляването.

- Защо полицията днес изглежда толкова безсилна при сблъсъка си с домашното насилие?

Защото домашното насилие не е криминализирано, а под ударите на закона е само нарушението на ограничителната заповед. Издаването ѝ е част от гражданското право и само нейното нарушаване се третира като нарушение. Чак тогава полицията има право да задържи нарушителя. На практика, в момента ако по време на инцидент, свързан с домашно насилие пристигне патрулна кола и влезне в дома – при положение, че до този момент не е имало инцидент и няма ограничителна заповед полицаите нямат право да задържат насилника по сега действащия закон за защита от домашно насилие.

Трябва да има в сила ограничителна заповед, която насилникът е нарушил, за да има задържане. И това е наистина доста трудно от гледна точка на полицейските служители. Много често при нарушението на ограничителните заповеди няма кой да свидетелства, защото извършителят доближава жертвата си и бяга. Накрая става дума срещу дума. Затова доказването на нарушаване на ограничителните заповеди в момента също е проблем - изискват се доста сериозни промени както в Наказателни кодекс, така и в Закона за защита от домашно насилие.

- Как излиза жертвата от една такава ситуация, в която полицията идва и си отива мълчаливо?

Първо, трябва да видим как излизат жените от ситуация, в която обществото счита, че е нормално да бъдат бити и убивани, защото миналата година загинаха 32 жени и никой не излезе на протест за тяхната смърт. Когато Истанбулската конвенция се изтегли на 7 март 2018 г. от парламента, казахме, че тези 20 жени, които годишно губят живота си вследствие на домашно насилие, са все още тук сред нас – дишат, живеят, хранят се, обичат, и в края на годината няма да ги има. Точно така се случи – между март и декември бяха убити 20 жени.

Така че е много трудно за една жена да направи крачка към промяната, ако хората около нея считат, че е нормално тя да търпи и да бъде тормозена, бита, преследвана и унижавана. За нея е два пъти по-трудно хем да надмогне обществените нагласи, хем да надмогне собствените си страхове, срам и вина. Защото при домашното насилие злоупотребата от страна на извършителя е, че вменява на жертвата вина затова, че е бита, преследвана и изнасилвана.

- Споменахте Истанбулската конвенция – какво изгубихме като общество с отхвърлянето ѝ?

Първото, което изгубихме е да приравним стандарта си на мислене по отношение на равнопоставеността на половете и правото на жените да не бъдат бити и тормозени с начина, по който мислят европейските общества. С отхвърлянето ѝ първо се разграничихме от европейското мислене, в което се казва, че никой няма право да бъде насилван, още по-малко да бъде малтретиран заради това, че е жена. Макар че у нас социализма много механично и изкуствено въведе равнопоставеността на половете през 40-те години на ХХ век, с което изключително натовари българката. Така се появи един мит, че тя трябва да може да прави всичко – да е жена домакиня, майка, съпруга по най-добрия начин и в същото време да е работеща наравно с мъжете. Сливайки една много тежка патриархална традиция с новите изисквания, товарът стана изключителен.

Трябва да добавим, че българките получават право да гласуват чак през 1936 г. на местните избори и през 1937 г. на парламентарните, в контекст на това, че право да гласуват имат тези, които са полезни за обществото - тоест тези, които са родили деца и вдовиците – бившите съпруги. Останалите жени не са придобили право на гласуване. Това се случва чак след още осем, девет години. В този контекст Конвенцията щеше да каже поне, че жените са равни и не могат да бъдат малтретирани под никаква форма, и това е волята на обществото и държавата.

Другото, което загубихме с Истанбулската конвенция е ангажиментът на българската държава да подхване много сериозно първичната превенция, което означава ограмотителни кампании и цялостното образование по въпроса за ненасилието между половете. Защото училищното насилие има много пряка връзка с домашното насилие – британски изследвания показват, че една трета от децата, които малтретират в училище са от семейства с домашно насилие. И една трета от жертвите също са от такива семейства, така че има пряка причинно-следствена връзка.

Конвенцията частично би могла да бъде компенсирана със законодателните промени, които предстоят у нас, чрез създаването на услуги за жертвите на насилие и за извършителите, които имат нужда от помощ, за да коригират поведението си. Програмите за извършители в момента не са финансирани добре – те се финансират по линия на фонда за борба с домашното насилие към Министерство на правосъдието, което раздава по 200 хил. лв. на година и се пръсват за шест месеца. Така не може да се направи устойчива програмата за извършители, а не бидейки устойчива тази програма, съда не може да задължи извършителя да отиде на програма. Как да го задължи, когато той няма къде да отиде?

Това, което по никакъв начин няма да бъде компенсирано са обществените нагласи и първичната превенция. Те са важни за това дали една жертва ще потърси помощ или не - близкото обкръжение е решаващо за нейната реакция. Видяхме, че в много от случаите на убитите жени е можело да бъдат спасени, ако някой от близките им е реагирал, вярвайки че това е обществен проблем, а не личен. 

- На каква подкрепа могат да разчитат жертвите на домашно насилие?

В момента Кризисните центрове в страната са пълни. Функционират 13 за майки с деца  и още толкова само за деца – във вторите се настанява по Закона за Закрила на детето. Кризисните центрове, където се настаняват пълнолетни жени са неравномерно разпределени в страната – в София е малък с капацитет 8 места, има в Пловдив, Перник, Стара Загора, Бургас, Варна, Силистра и два в Русе. Единият е специален ангажимент на община Русе - малкият кризисен център се финансира от държавата, а големия с 15 места - от общината. Това е единствения кризисен център в държавата, който се издържа от община. Кризисен център има още в Гоце Делчев, Димитровград, в северозападна България няма кризисен център – наскоро откриха един малък в община Мездра.

- А какво се случва с жените от малките населени места, където понякога няма дори лекар?

За тях много възможности няма. При случай на домашно насилие там единствения изход за жертвите е да се свържат с националната Гореща телефонна линия за подкрепа и насочване на хора, пострадали от насилие, осъществявана с безвъзмездната финансова помощ на Министерство на правосъдието – 02 981 76 86 или 0800 1 8676. Или да търсят най-близкия кризисен център.

В малките населени места изключително голяма е ролята на кметските наместници и кметовете, които биха съдействали в такава ситуация. Важно е полицейските служители да бъдат много добре обучени – за да знаят как да реагират и какви са правомощията им.

- Не е ли безсилно да разчитаме на кметски наместници, когато има случаи, в които съседите си запушват ушите?

Това е характерно за големите градове, където анонимността те освобождава от отговорност. Или поне у нас това е схващането. В малките населени места нещата не стоят така – там хората се знаят, наясно са с проблемите и предисторията, и понякога точно те правят чудеса.

Също така в България много нараства и ще се увеличава с годините проблемът с домашното насилие над възрастните хора от порасналите им деца. Картината е - инвалидизирани жени, бити по-често от синове, отколкото от дъщери, на които са им взимани пенсиите. Това са много тежки и тъжни истории, в които именно кметовете се намесват и викат полиция, за да задържат насилника. Местната общност има решаваща роля, а жертвите често са настанявани в домове за стари хора, за да могат да бъдат спасени.

- Вече 21 години работи горещата линия, приела е над 34 хиляди обаждания. Променят ли се във времето проблемите?