Боян – малкият герой, който не се отказа да търси своето семейство

Боян е едно от децата, чиято история беше разказана по изключително емоционален начин от Бойко Кръстанов и Дария Симеонова по време на Вечер на добродетелите 2019. Историята на Боян и неговите осиновители, които бяха в залата, развълнува гостите на Вечерта. Той е едно от децата, на които колегите в нашата „Детска къща“, даряват цялата си любов, внимание и грижа, за да растат те спокойни и обичани докато открият истинското си семейство.

Оставяме Ви с неговата история.

Здравейте!

Казвам се Боян и се родих в един мразовит ден в края на ноември. Бих искал да Ви разкажа моята история. Не е много дълга, така че се надявам да не Ви досадя. А и може да Ви накара да се замислите колко важно нещо е семейството…

Майка ми беше едва на 16, когато ме роди. Твърде е млада, ще кажете. Вероятно сте прави. И вероятно по тази причина тя се е уплашила от мисълта, че ще трябва да се грижи за мен. Не й се сърдя, че ме изостави. Решението е нейно. Но аз останах сам. Без майчина ласка, без нежни ръце, които да ме милват. Без любовта и сигурността, които всяко дете заслужава.

15 дни, след като поех първата си глътка въздух, бях преместен.

Напуснах болницата и пристигнах в някакво непознато място…чух, че хората го наричат „Детска къща“. Всички ми се радваха, бяха усмихнати и ведри. Казваха, че съм много мъничък и тежа едва 2,5 кг. Не можех да се храня добре, имах колики и ред други проблеми. Честно казано, първоначално се страхувах. Не знаех какво се случва и какво да очаквам.

Няколко жени се грижеха за мен. Бяха мили и добри. Постепенно, започнах да им се доверявам. С всеки изминал ден се чувствах все по-добре. Те ме хранеха, масажираха, говореха ми много нежно. Все едно ми бяха истинско семейство. Усмивката се върна на лицето ми. Казах си: щом те са до мен, то няма от какво да се притеснявам.

Помня как един ден настана голямо вълнение. По-късно разбрах каква е причината – има семейство, което може да ме осинови! Ах, как се зарадвах! Най-после ще си имам мама и татко! Може ли да има нещо по-хубаво от това? Няма да Ви лъжа, мисълта да си имам свое семейство и свой дом ме накара да се почувствам като най-щастливото бебе на света!

И така, дългоочакваният ден дойде. Така силно се вълнувах! Но нещо се обърка…семейството, което щеше да ме осинови, не ме хареса. Казаха, че не са усетили тръпка. Сигурно не съм бил достатъчно красив…или съм им се сторил твърде палав? Не знам. Но се отказаха от мен. И аз отново останах без мама и татко. Да, бях малък, но разбирах всичко. И нямаше как да прикрия огромната тъга, която изпитвах…

Минаха дни, седмици, месеци…появи се ново семейство, което твърдеше, че иска да ме осинови. Но как можех да им се доверя? Отлично познавам чувството да бъдеш отхвърлен и не исках да го изпитам отново. И все пак реших да им дам шанс.

Никога няма да забравя срещата ми с Милена и Иван.

Майката на Боян отправи благодарности към „Детска къща“ и фондацията по време на събитието

Или, както вече ги наричам – мама и тати. Веднага усетих огромната любов, която струеше от тях. В погледите им виждах как копнеят да стана част от тяхното семейство. Почувствах се обичан…и желан. И аз ги обикнах. След първата ни среща, последваха още много други. Натъжавах се, когато те си тръгваха. А щом ги видех, веднага на лицето ми грейваше усмивка. Така се чувстваха и те. И дори това, че се разболях от Варицела, не помрачи силната връзка, която бяхме изградили помежду си.

Помните ли как в началото Ви казах, че рожденият ми ден е през ноември? Ще Ви призная нещо. За мен, истинският ми рожден ден е през юли. Тогава, в един прекрасен, топъл и слънчев ден, мама и тати ме гушнаха, целунаха…и си тръгнахме заедно към вкъщи. Така, ние преплетохме завинаги своите съдби и щастливи поехме по новия си път, като едно истинско семейство.