В джобчето ми дрънкат семки и мечти - един ден на Мобилния екип на фондация "Конкордия България"

Беше жежък августов ден – въздухът тежеше от сухота, слънцето пареше, всяко живо същество търсеше да се скрие на сянка. Обядът във фондация „Конкордия България“ тамън беше приключил. Не си спомням точно какво сервираха, но гарантирам, че е било вкусно – персоналът в столовата винаги изненадва с уменията си от продукти да направи не само храна, но една малка общност. Масата, трапазета, да седнем да ядем заедно – най-лесния акт на сплотяване, където всеки, с който делим яденето си, става част от нещо повече от себе си.

След обяда Мобилният екип на „Конкордия България“ натовари багажника с 35-40 хранителни пакета за нуждаещи се майки с деца. Пакетите на пръв поглед не изглеждат като нищо особено – боб, леща, олио, брашно, лютеница, захар, сол и други неща, които всеки си е купувал поне веднъж в живота (и може би се е презапасил, когато обявиха извънредното положение). Колата се беше наклонила от тежестта на пакетите, но балансът беше възвърнат, когато и мобилния екип се качи в колата – двама социални работника, медицинската сестра, стажант-медицинската сестра и аз – фотограф на повикване, хроникьор по призвание. Пътуването беше бързо, но пък изпълнено със смях и шеги. Почти никой, освен шофьора, не разбра как сме стигнали до читалището в махалата. Читалището за съжаление не работи, но пък пред него има две стари дървета, които да пазят сянка. Листата им бяха обгорени до жълто по краищата, а под тях се криеха няколко жени – бременни, майки с колички или хванали някой малчуган под ръка. Паркирахме колата, нахлузихме маските, една от социалните работнички на мобилната група отвори багажника, извади си списъка, нареди на всички да идват една по една с тон, с който не можеш да спориш и почнахме да помагаме. Първо пакет храна, кратка раздумка дали всичко е наред, автограф и после при медицинските сестри за консултация. Така минаваше времето – жени и деца идват на групички, усмихват се, разговарят си, благодарят за храната и се прибират.

След една кратка пауза дойде Силвия – млада майка с дълга лъскава черна коса, която винаги държи на опашка. Беше дошла с децата – дъщеричката в количка, синът ѝ Боби до нея. Боби е срамежливо, но здраво момче, което предпочита да наблюдава и да забелязва, но не обича да говори много – само ако има нужда. В този ден беше дошъл с малка наградка – едно скромно пакетче фъстъци, което се подаваше от джобчето му. Майка му се заприказва със социалните работнички, а Боби се обърна да надникне в количката на сестра си. След като се увери, че тя е добре, той понечи да извади фъстъците от джоба си, но за зла беда точно в този момент торбичката реши да се скъса. Всички фъстъци се изсипиха мигновено на земята. Никой не разбра – само аз и Боби. Той погледна надолу – разочарованието се четеше в очите му, за миг те пробляснаха леко влажни; той стисна малкото си детско юмруче от гняв, устните му се свиха от напрежение да не се разплaче и мъжки въздъхна тежко приел участта на загубените фъстъци. Сигурно това е най-гадния му ден и най-лошото нещо, което му се е случило днес.  Дори и да живее в малка къщурка, която протича при силен дъжд, да има само чифт обувки, да не се наяжда всеки ден и понякога да носи чужди леко опърпани дрехи, съм убедена, че тези 100 грама фъстъчки са били негова мечта – колко дълго ли ги е чакал, колко ли ще са вкусни. Но тази мечта беше безвъзвратно загубена.

Боби сърдито подритна падналите фъстъци настрани и гълъбите веднагаха ги накацаха. Майка му се обърна, погледна тъжното му личице и го попита какво е станало. Той си измънка под носа, че бил изпуснал фъстъците ... ама без да иска. Силвия му се усмихна благо само както една майка може да се усмихне на детето си за кураж и му каза  „Голяма работа! Виж какво ще вечеряме!“ и му показа храната, която току-що си е взела от Конкордия. Вече малко развеселен, Боби дори си позволи съвсем плахо да се усмихне. Казаха ни по едно „Чао и мерси!“ и тръгнаха, бутайки количката сред излитащите гълъби.

След това много не си спомням – кой дойде, кой какво взе, кой от какво се оплака – добре, че социалните служителки си имат списък за тези неща. Бях обзета от желание следващия път да заделя специално един пакет фъстъци за Боби и се чудех дали Силвия ще сготви боба, лещата или ще омеси една питка за вечеря, на кой в тяхното семейство ще му е солено, на кой безсолно, кой ще се опари от нетърпеливост. За едно нещо обаче не се чудех, а знаех - дори и на малката бедна маса храната носи щастие и радост. Особено, когато я има.