(Пре)обърнат свят

Аз се казвам Невен, на четири години съм и искам да разкажа за моето семейство.

Моето семейство живее в София и беше включено в кампанията на „Надежда и домове за децата – клон България“ и ЧЕЗ „Заедно можем всичко“. Днес аз и моята сестра сме много щастливи, защото няма да се притесняваме, заедно с мама и татко, за сметките за ток чак до Нова година. В двора пред блока слънцето е приятно топло, а краката ми тичат към катерушката. Очите ми търсят най-високата точка, докъдето да се изкача. Провесвам тяло с главата надолу и сякаш всичко е по-забавно, по-игриво и светът ми се вижда наопаки.

Когато бях на две годинки, родителите ми видяха, че трудно си вдигам главата, трудно говоря и нямам координация в движенията. Тогава моята майка реши да намери начин да ме остави временно в ДОМ, като си мислеше, че когато може ще  ме взима, вижда и че животът ми там ще е по-добър. Тогава тя срещна екипа на „Надежда и домове за децата" и те й обясниха как може да се справи с всички предизвикателства и без да ме оставя за отглеждане в институция. Започнаха упражнения, много говорене, четене и разглеждане на книжки и аз започнах да вървя по-уверено, изправих глава, усмихвах се на всеки нов ден и много си играех със сестра ми. В детската градина срещнах нови приятели  и говорът ми се подобри. Забавно е да преоткриваш този свят и да мечтаеш.

Тази година станах на 4 години и си пожелах да бъда здрав, силен и усмихнат, но всичко се преобърна с главата надолу с пандемията от COVID -19.

Останах изолиран вкъщи, без приятелите, без слънцето и разходките, но поне със семейството ми бяхме заедно. Чувствахме силата на обичта и това ни беше достатъчно. Мама загуби своята работа, тате продължаваше да работи, но парите не ни стигаха за нищо. Отчаяние се четеше в очите на сестра ми, баща ми загуби своята усмивка, а мама започна все по-малко да говори. Щастието сякаш беше си тръгнало мълчаливо и отчаянието беше трайно седнало до нашата трапеза.

Звънецът в апартамента ни сякаш разкъса тягостната обстановка с добрата вест, че сме включени в кампанията „Заедно можем всичко“  и ми върна надеждата.

Сега мога да протягам ръце към слънцето, от най-високата част на катерушката, после да отпусна тяло и да увисна с главата надолу – забавно е!

Може би това е новото нормално?

Може би повече хора ще се включат да помагат на изпаднали в криза семейства!

Когато порасна аз ще помагам на другите!