Лицата на КОНКОРДИЯ: Цветослава Матвеева-Гюрова, Ръководител „Детска къща КОНКОРДИЯ“

Цветослава Матвеева-Гюрова се е посветила на социалната работа. И това е станало някак неусетно – по нейни думи, тя осъзнала наскоро, че е част от социалната сфера вече цели 18 години, а от около 2 години работи в КОНКОРДИЯ. „Помислих, че е грешка“, споделя тя с усмивка, но това със сигурност не ѝ тежи. С много добре развито чувство за хумор, което използва изключително умело във всяка ситуация. Колкото и напрежение да е събрала, каквито и случки да са я разтърсили през деня. Цветослава е способна да развесели всеки, независимо в какво настроение са и той и тя. Умее да се шегува дори със себе си, което показва нейната широко скроена душа и остър ум. Тя е любяща майка, но и човек, който държи на правилата и дисциплината – важни качества в работата, която изпълнява. И съчетава двете неща по един виртуозен начин, с лекота и винаги с усмивка. Умее от всеки да извлече най-доброто, да го насочи в правилната посока и да го представи по най-добрия възможен начин. Цветослава е един разкошен човек, социален експерт и прекрасна компания в работата и навън.

Много обичам да си почивам, но не ми се получава често... Преди две години открих йогата. До този момент не се бях срещала с нея, а сега заниманията ми доставят голямо удоволствие. Обичам да ходя и на планина. В детството ни много са ни водили, но тогава това имаше по-задължителен характер. Сега започвам сама да я преоткривам – старая се да се откъсвам от София, от града, от ежедневието, да търся контакт с природата. А това според мен е важно, особено в определен етап от живота.

Старая се да не смесвам личния с професионалния си живот. Нашата работа е много емоционално изтощаваща и ако пренасям това и вкъщи, няма да може да се получи хармонията в семейството ми. И обратно – има дни, в които вкъщи нещата не вървят, поради проблеми от различно естество, и не е редно да ги пренасям в работата си, да натоварвам както екипа, така и децата, за които се грижим. Да се науча да разделям личен от професионален живот ми отне много години. И сега не мога да кажа, че го правя на 100%, често разказвам вкъщи случките от работата си, но се стремя да не пренасям емоциите си от едното на другото място. Има разбира се неща, които използвам и на двете места: Опитвам се например принципите, по които възпитавам моето дете, да прилагам и в работата си с децата в Къщата. Не правя разлика между мое и чуждо дете. И това дава резултат. От друга страна, едни по-кризисни ситуации, в каквито често изпадаме с децата в Къщата, но не бихме изпитали в семейството ми, ме учат да съм по-спокойна, да премислям нещата, да реагирам по-адекватно. В работата ми сме имали доста екстремни ситуации, в които човек лесно може да изпадне в паника и те са ме научили, че трябва да се стремя да ги овладявам, а не те да ме завладяват. Често припознавам случки от работата си, като такива, които мога да пренеса и в личен план и това ме учи да се справям по един и същ добър начин и на двете места.

Как протича един мой ден зависи от много неща. Има дни, в които ставам, пия кафе, отивам на йога, след това в Къщата в Божурище, следвам си програмата с децата, след края на работното време се прибирам вкъщи, а понякога преди това са спортните ми занимания.

Всеки мой ден минава различно. Водещото е, че винаги очаквам да ми се случи нещо интересно и смислено. Дали ще е лесно или трудно, дали ще ми се случат неочаквани неща, дали ще почивам или ще работя активно, няма значение. Просто искам денят ми да е минал така, че да има какво да запомня от него, а не да си кажа: „Е, и този ден от живота ми мина“. И смея да твърдя, че успявам винаги - да съм направила нещо стойностно за себе си или за околните; да съм помогнала с нещо, на някого; да съм срещнала някой интересен човек; просто да съм говорила с някого и да сме обменили интересни идеи; да съм прочела и научила нещо ново. Така се старая да бъде всеки ден. А когато тези смислени дни се натрупат, става една смислена седмица, след това една смислена година – и това ме прави щастлива.

Обичам денят ми да е подреден и планиран, но пандемията ме научи да не съм толкова стриктна в плановете си, защото много неща не зависят от мен. Признавам си, това ми създава едно безпокойство, гледам все пак да знам кое след кое следва, но се уча и на търпение.

Вечер, когато се прибирам от работа не се чувствам изморена и не мисля с нежелание, че ще дойде утрешния работен ден. Чувствам се добре, удовлетворена от изминалия ден и с удоволствие се отдавам на почивката и семейството си. Надявам се това състояние да си остане така и да няма причина скоро да се променя.

Още ги трупам. За 18 години практика са ми се случвали и съм видяла много и различни неща. Това, което ме впечатли при децата тук, в „Детска къща КОНКОРДИЯ“, за разлика от други, с които съм работила, е че те имат много силна връзка с роднините и семействата си. Дори и от дълго време вече да не са живяли с тях, все пак са я запазили. Често имам чувството, че върху това не можем да повлияем по никакъв начин. Въпреки, че се опитваме да ги учим да живеят по-добре, чувството на връзка със семейството, независимо от ситуацията, в която са били, е по-силно. То си стои в главите и в душите им. Това е нещото, което ме впечатлява. Защото съм работила и с деца сираци, при които доста по-лесно се гради и променя. Тези, с които работя сега не се привързват толкова лесно, чувстват се защитени, сами си създават прегради и не допускат лесно възрастен до себе си, за да не ги нарани – нещо, от което те страдат, живеейки извън семейството си. Това винаги ми е било трудно и съм приела като едно вечно предизвикателство да стигам до тези деца, аз и екипът ми да бъдем допуснати по-близо до тях, да ни повярват, да ни се доверят и да се случва промяната и развитието им. Това обикновено е един доста бавен процес, но радостното е, че все пак се случва, успяваме. А за това е необходимо да сме стабилни, спокойни, без сътресения – тогава децата се отпускат с нас.

Иначе те са си деца, като всички останали – пълни с емоции, енергия и желание за игри. Всеки ден очакваме различни изненади, които са както много приятни, така и неприятни понякога. Но когато са доволни от случилото се през деня и го изразят искрено, по детски, се чувствам удовлетворена, че сме доставили радост, постигнали сме някакъв напредък. За този кратък период, в който ръководя „Детска къща КОНКОРДИЯ“ не знам до колко деца реално сме стигнали – те споделят, доверяват се, но доколко са готови напълно на промяна, не мога да кажа. Все още работата ни е в процес, а и всяко дете е различно.

Истината е, че щом сме тук, аз и колегите ми, вършим си работата и не сме се отказали – нещата вървят добре. Нашата работа е тежка и може много бързо да те откаже. Затова призивът ми към колегите е: Да сме силни, търпеливи и спокойни.