Как се отразява пандемията върху децата ни и как можем да им помогнем?

Ограничаването на движението и затварянето във виртуалния свят подхлъзва психиката подобно на зависимостите, казва психоаналитикът д-р Весела Банова

Сдружение Дете и пространство представи своя проект „Детето – субект на своите права: достъп до грижа и терапевтична подкрепа“, финансиран от фонд Активни граждани.

Д-р Весела Банова, психоаналитик и председател на сдружение „Дете и пространство“, разказва за работата, предизвикателствата, наблюденията и анализите на нейния терапевтичен екип:

Неизбежен е разговорът за COVID-19 и какво отражение дава пандемията върху децата ни. Необходима е интегрираност и комплексен подход за поддържане на психичното здраве на децата, особено при онлайн обучение и оставане вкъщи. Трябва да бъде изграден мост между децата и професионалистите от различните сфери. Основната цел на проекта е да изследва възможните решения и да подкрепи децата и специалистите за работа в дигитална среда, така че правата на всяко дете да бъдат гарантирани. Специфичната цел е да се създаде и прилага иновативен модел за предоставяне на специализирана подкрепа в дигитална среда. Всъщност, една част от проекта е търсене – търсят се възможни решения – един малък екип имаме задача да работим за терапевтична рамка за специализирана подкрепа в дигитална среда с методическа насоченост. Друга дейност е да създадем серия от видео уроци – 6 за родители и 6 за специалисти. Ще имаме обучения за специалисти, които работят с деца и родители. Част от проекта е насочена към анализ на различни практики, като например инициативата на Омбудсмана "Синьо лято", която подкрепихме.

Сред положителните явления е радостта от близостта на деца и родители, които преди пандемията не са имали време за общуване. Имаше момент на радост, когато всички са заедно вкъщи, макар и принудително, и имаха достатъчно време да правят нещо заедно. Това важи особено за по-малките деца докъм 6 – 7 години.

Много родители и деца преоткриха живото общуване чрез творчески занимания – фейсбук беше изпълнен с креативни задачи. Това е алтернатива на виртуалното – за малко животът ни върна към нормални взаимоотношения и дейности. В тези условия на онлайн общуване е важно да се запазят работата с тялото и езика.

След месец и половина тази близост родители – деца доведе до слепеност, което започна да води до голямо напрежение в тялото на детето. Родителите не разбраха проблема и започнахме да получаваме въпроси от рода „защо детето ми на 4 години, с което до вчера играехме, слушаше приказки, сега ми казва не – обръща гръб и тръгва в друга посока?“. Отказът на детето има своя функция. Една прекалена слепеност и близост поражда напрежение у него и то има право да откаже по начините, които са му достъпни. В нашата култура всичко се интерпретира лично и ако някой ти каже „не“, той те обижда и ти си длъжен да страдаш и родителите не правят изключение. Това беше тема, която разисквахме. Родителят има нужда да разговаря и да адресира въпросите и тревогите си.

Тези родители имаха много проблеми. Майката на един малък 4 – годишен аутист, например, който не се спира, взе неговите часове. Тя каза „всички знаят всичко за аутизма, той е много оценяван и описван, но за мен никой нищо не знае. Аз имам нужда да говоря“. Разбрахме се за онлайн разговори. Тази жена взе часовете на сина си, имаше и други като нея. Не че ще й решим веднага проблема, но има значение да говори с някой, който знае как да слуша.

Тук е мястото на социалните услуги по време на пандемията – аз съм горещ привърженик на социалните услуги за деца и семейства – това е огромен ресурс, който е общодостъпен за родители, които нямат финансови възможности, това е единственото място, където могат да получат дълготрайна подкрепа и помощ. Всъщност, ние през тази година работихме не толкова с деца в риск, а със семейства в траур, преминаващи през тежки моменти.

В първия локдаун беше много тежко, защото забраниха въобще посещенията наживо. Онлайн консултирането не е възможно за всички. Всъщност, през есента спряха само груповата работа, но можеха да идват индивидуални клиенти – оказа се, че за много деца и семейства това е единственото място, до което детето се разхожда, защото училището беше онлайн.  И това се оказа много важно – даже започнахме да мислим какъв детски кът да направим в двора. Ограничаването на излизането навън и на движението е много голям проблем. На децата им беше много трудно, когато не можеха да излизат, защото едно основно средство да се справиш с кризата е контактът с природата. Дете, привикнало по цял ден да стои на плейстейшън, напълно губи границата между реалност и виртуално пространство. В момента, в който го изведеш навън и го пуснеш – то става друго. Резултатът от ограничението породи напрежение у децата и изтощение у родителите.

Всички – и деца и родители – се оплакваха от липсата на движение – при първия локдаун. Спасение намираха тези, които имат база на село, децата, затворени в апартаментите, нямаха алтернатива – за малкия аутист, например, това е голямо изпитание.

Абсолютно се забравя – а това трябва да влезе в критериите за психично здраве – че движението е основният начин на детето да стабилизира своето психично равновесие и да изпитва радост. Един мой пациент казваше – когато краката се движат, главата почива. В училище един от най-големите проблеми за децата с психични смущения е, че искат да се движат и не им позволяват– те сами си казват, че искат да излязат от класната стая, но това не влиза в никакви норми на училищния живот и учителите не ги пускат, а ако имат минимални знания – те ще ги пуснат да направят две обиколки на двора и после децата сами ще се върнат, без това да се превръща в кой знае каква драма.

Един от ефектите на онлайн обучението при тийновете е, че те експериментират с факта, че те виждат учителя на екрана, а той тях не в повечето случаи. Имам пациент, който ми показа видеа в Тик ток, направени със страхотно чувство за хумор – това е признак на добро психично здраве – в което с ирония са представени образи на учители и ученици по време на онлайн обучението.

Това, което открихме в терапевтичния екип, е феноменът на втечняване. Наблюдавах тийнове около мен – един от тях не ставаше от леглото – няма миене на зъби, обличане, изправяне. В един момент това започна да става много притеснително – започва да се появява странно поведение, наподобяващо аутистичното. Губи се интерес към говора и общуването с най-близките и младежът потъва във виртуалното –  това взима много тежки размери. Аз го виждам и се надявам да не се повтаря, защото излиза извън контрола на възрастните. Това е подхлъзване на психиката, което е като при зависимостите – става пред очите ти и нищо не можеш да направиш. Нарекохме наблюдавания феномен втечняване, в чест на юношата, на който зададох въпрос, какво прави цял ден, като само лежи – хибернира като мечка или е в криза като психологично състояние? И той попита – какво е криза? 15-годишен. Аз отговорих – когато човек загуби субективните опори, какво му е мястото сред околните. И той избяга. След няколко часа се върна и каза – не хибернирам, моето е криза, нямам опорни точки.

Ако някой може да отвори тийнейджъра за разговор – той сам си казва, може доста адекватно да постави диагноза какво му е.

Ние търсим вариант как да поддържаме контакт с родителите, без да бъдем агресивни, защото в начина, по който се преследват родителите да бъдат обучавани и наставлявани, има агресия и те реагират по най-различен начин.

Много рано в периода на първия локдаун започнахме да пишем Уроци по живо общуване с детето. Исках да видя дали написаното може да стигне до родителите, как ще реагират те – направих около 10 урока – сред темите бяха думите, които успокояват, които тревожат, как да използваме отраниченото пространство за развитието на нашето дете, защото когато си в много тясно пространство с малки деца, трябва да измислиш пространство, в което да се скрият от погледа ти, когато им дойде в повече. Други теми са: за какво служи един баща, как да помогнем на детето да се ориентира във времето, когато прекарваме на затворено, правото за контакт на детето с нерезидентния родител по време на ковид /този урок го подготви адвокат Миглена Балджиева/, как да успокоим думите, които не оставят детето намира, като разглобим смисъла, търпението и предпазливото скъсяване на дистанцията, как да говорим на детето за раздялата….

Тези уроци са анимирани и публикувани в youtube и във фейсбук страницата на ЦСРИ Таралежи.

Най-добрата обратна връзка беше от Агенцията за социално подпомагане, които направиха едно изследване как Областните екипи за приемна грижа са си послужили с тези уроци – насърчителна обратна връзка, че те са полезни с тяхната конкретика и практичност.

Като разбрахме, че тези уроци вършат добра работа и се гледат – решихме да направим този проект, който има много хубаво заглавие – „Детето – субект на своите права“. Тоест, не е обект, който само пасивно понася грижи, а има активност, инициативност и желание. За моя радост, юристите са взели този термин от психоанализата. Това е много важно в нашата терапевтична работа – ние целим именно това – да подкрепим субекта у децата в риск, у едно страдащо и питащо същество, да помогнем на родителите да подкрепят субекта у аутиста например. Тогава вече можем да бъдем сигурни, че ако му предоставим условия да се спазват неговите права  – например с изслушването, той ще бъде субект на правата си. Когато слушаш едно дете с психично страдание, през него говори другият, така че много трябва да внимаваме какво осигуряваме на това дете, за да бъде субект на правата си. И всъщност това е нашата терапевтична задача – в рамките на закрилата – да подкрепим проявата на субекта. Той  винаги носи отговорност за тялото и думите си, никога не е само в позиция на жертва, защото той прави избори – това е една сложна задача. И заглавието на проекта го отразява.

Че няма една програма и модел, които универсално да прилагаме – имаме опорни точки и етични принципи, но непрекъснато трябва да сме в едно усилие заедно да намираме отговори. Например страданието на субекта не винаги е страдание, може да е въпрос. Не винаги преживяната травма води до психично страдание, но трябва да има някой, който да е до детето и до родителите, за да се мине по този път.

Моята мечта е  да се хвърли мост между специализираната подкрепа в образователната система и на социалните услуги по посока на психичното здраве, но това е дълъг път. В нашата страна, но не само в нашата – има тенденция да се смята, че като се направи закон, наредба и няколко инструмента от супер международни експерти, магически това решава проблемите, но виждаме, че изобщо не е така. Затова търсим начини, които са ни достъпни.