Читалнята и „Сдружение за градски читални“

Ако някога сте имали път покрай Народния театър или просто сте минавали през Градската градина, няма шанс да сте изпуснали малката кръгла стъклена сграда с наклонения покрив. Още отвън се вижда, че лавиците, обхващащи двата й етажа, преливат от книги. Каквото и да ви се чете, гарантирам, че ще го намерите – независимо дали сте в настроение за поезия, или за проза, за фантастика или за историческа литература, за Линдгрен или за Оруел. За да можете да си взимате книги за вкъщи, трябва единствено да донесете книга от вашата библиотека, на български език и издадена през последните 10 години. След което всяка от хилядите книги, отрупали рафтовете, може да е ваша за 20 дни.

През деня тя е едновременно убежище от еднообразието и сивотата на столицата и функциониращ на пълни обороти културен център, където непрестанно влизат читатели и туристи. Вечер, когато лампите й се запалят и потокът от посетители понамалее, тя става дори по-чаровна и свети като светулка на фона на градината.   

Ако преди 8 години се бяхте спрели на същото място обаче, картината пред вас щеше да е далеч по-малко романтична. Преди да се превърне в това, което е днес, същата постройка е изоставена и единствените й посетители са клошари, които я използват я като подслон за вечерта, я като тоалетна. В общи линии, място, от което по-скоро бихте извърнали поглед (и запушили нос).

Но точно в тази порутена сграда писателят Александър Шпатов вижда възможност, с чиято реализация се заема сериозно. Пише концепция за преобразяване на мястото в читалня, но когато я представя на общината, оттам му казват, че постройката е обявена за бутане. След няколко години, в разговор с неговата приятелка Петя Дапкова, идеята за „читАлнЯта“ изкача отново на повърхността. Времето е ключово – книгата му с разкази за София е излязла наскоро и когато от Столична община се свързват с него, за да го поздравят, той предлага концепцията си отново, този път успешно. Процесът по създаване на „читАлнЯта’’ обаче тепърва започва.

Заедно с Петя Дапкова и Александра Генова, в началото на 2014-та година, Шпатов създава „Сдружение за градски читални“. От общината ги съветват да кандидатстват по Програма „Европа“ за социализиране на изоставени градски пространства. Заедно с графични дизайнери, архитекти, библиотекари и симпатизанти на идеята от всевъзможни професионални кръгове те се събират, за да разработят идеята. Това е моментът, когато се ражда предложението освен библиотека, „читАлнЯта“ да бъде и туристически център. Кое е обединяващото между двете й функции? Кирилицата, чиито букви днес са и на фасадата, и във вътрешността на сградата. За три дни проектът е готов – изготвени са количествено-стойностни сметки, проекти за ремонта и всякакви детайли, чието изработване в бюрократичният свят при нормални обстоятелства отнема година.

Представянето на проекта е последвано от среща с кметицата, която дава твърдо „да“ на идеята. Не всичко обаче минава гладко – на „Сдружение за градски читални“ им се налага да се борят в съда срещу възражението, че, видиш ли, в парка не можело да има постройки. Макар и да излизат победоносни от съдебната зала (факт, за който помага и това, че две трети от екипа на сдружението са с правно образование), това ги забавя.

Въпреки тези перипетии, на 31-ви юли 2015-а „читАлнЯта“ отваря врати.  

Тук идва неизбежният въпрос откъде са дошли книгите. На 24-ти май същата година, пред вратите на „читАлнЯта’’ се провежда акция с внушителен мащаб – хората се редят на опашка, за да дарят книги от личните си библиотеки. Но ако си мислите, че даренията са се състояли в излишни, прашни издания в лошо състояние, от които хората просто искат да се отърват, грешите. Направен е списък с книгите, от които „читАлнЯта“ се нуждае, и те бързо биват набавени – за двата месеца, разделящи първата от последвалата я втора акция, рафтовете вече са пълни.   

Оттогава „читАлнЯта“ функционира на пълни обороти. Още от началото всеки ден през вратата се появяват нови читатели. Дори и Ковид-19 пандемията се оказва временна спънка – нищо, с което библиотеката не е способна да се справи. Тя затваря само за месец, а после продължава да функционира съобразно с епидемичните мерки или, казано на по-прост език, с масичка отпред и тридневна карантина за прочетените книги.

Макар и „Сдружение за градски читални“ да включва само една читалня, действията, които то предприема за подпомагане на книжният свят у нас, изобщо не се ограничават до кръглата сграда в Градската градина. То редовно организира кампании за събиране на книги, които да бъдат изпратени в читалища и училища из цялата страна. От 2016-а до днес броят на дарените книги надхвърля 43 000.  

Работя там от вече три месеца. Време, за което беше предостатъчно да се убедя, че столичани четат, при това много – от деца, които ще влязат и със сериозно и делово изражение ще те попитат дали имаме „нещо от естеството на „Дневникът на един дръндьо“, до възрастни и кокетни софийски дами, които са прочели толкова много от книгите по лавиците ни, че вече са забравили кое са чели и кое не са. Читателите са също толкова много и също толкова разнообразни, колкото и книгите, които взимат. И също както книгите (за мой ужас, понеже вече не намирам свободно място, където да ги прибирам), броят им постоянно нараства. 

Щях да завърша този разказ за „Сдружение за градски читални" и „читАлнЯта“ с внушителни слова относно какъв лъч надежда за културният свят не само в София, но и в България. Това обаче е по подразбиране, а и ми се струва излишно сложно. Вместо това ще завърша с цитат от разказ, който един бъдещ велик български писател, понастоящем наш десетгодишен редовен посетител и ценен читател, ми донесе (другата част от разказа – само със съгласието на автора и при сериозни оферти от издатели):

„Бях в „ЧитАлнЯта“ – една много, много, много хубава библиотека.“