Властта на гражданите: за децата, които не са наши (аудио)

Чии са децата бежанци у нас и кой трябва да се погрижи за тях?

За голяма част от обществото и за държавата те не са „наши“ и се възприемат като чужди и като заплаха, особено след бежанската криза от 2013 година. Не са много хората в България, които се отнасят с разбиране, състрадание и топлота към преживяното от тези деца. Не са много и организациите, които им помагат. Ани Райкова и Владислав Дамянов ни разказват за това как се грижат за децата бежанци.

Повечето идват през южната граница на България от Афганистан, Сирия, Ирак, други страни от Близкия Изток и Северна Африка. През април 2023 г. у нас живеят над петстотин деца, като две трети от тях са дошли сами, без родители, роднини или придружители. Ако прибавим и децата, бягащи от войната в Украйна, ще говорим за хиляди. Ани разказва, че има деца на 7-8 години, но повечето са 15-17 годишни момчета и много малко момичета. Владислав добавя, че след като започва войната в Украйна, фондация „Каритас“ основно помага на бежанци от там, а те са над 90% майки с деца и възрастни хора, както и сами деца. Екипите на Международната организация по миграция (МОМ) и „Каритас България“ се опитват да осигурят на децата бежанци живот, максимално близо до нормалния. Насърчават ги да учат български. Правят неформални курсове по български, английски, компютърни умения, математика, но това не замества училището, което е много трудно за тях, защото няма ресурни учители и условия да учат. Осигуряват им също и почасова работа, тъй като младежи под 18 години нямат право да работят. Ани разказва, че докато са в процедура за убежище, повечето деца живеят в центровете на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За тяхната сигурност в София МОМ създава две сигурни зони във Военна рампа и Овча купел и предстои изграждането на още една в Харманли. В тези сигурни зони има непрекъснато социални работници и децата получават подкрепа от МОМ, „Каритас“, БЧК и Съвета на жените бежанки, като всички дейности се координират заедно с Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Децата получават и свои законни представители от Националното бюро по правна помощ.

Ани пояснява, че за много от непридружените деца България е транзитна страна и те продължават да се опитват да стигнат до семейства и роднини по света. Мотивацията им да се интегрират в нашата страна е малка. Ани и Владислав подчертават, че децата са дошли пеш до България от далечни страни, преживели са невъобразими трудности и насилие от трафиканти и органите на реда в различните страни. Те идват в лошо физическо състояние и им трябват седмици, за да се възстановят. Някои са ходили на училище, но други идват от военни зонни, където това не е било възможно. Приспособяването им към този полунормален живот, който организации като МОМ и „Каритас“ се стремят да им осигурят, също не е лесно. За тях има различни програми, които ги държат заети през деня, а от „Каритас“ създават клуб „Домашна работа“, в който деца доброволци от български училища им помагат с училищните задачи. Владислав казва, че вече в много училища развиват доброволчески програми. „Опитваме се да им дадем някакво осмислено ежедневие, да им дадем възможност да мечтаят за да продължат пътя си“, казва Владислав.   

Историите на децата са различни и за някои от тях България е чудесно място с добри хора, те имат мечти за образование и професия, учат, имат приятели, приети са от връстниците си и постепенно откриват какви способности и възможности имат тук. Някои успяват и да се съберат със семействата си по света.

Ани отбелязва, че техните усилия са „въпреки държавата“. Апатията на българските политици по отношение на бежанците, липсата на интеграционна политика, на обща рамка, на систематичен подход на работа и на осигурено финансиране затрудняват много грижата за децата. Тя смята, че въпреки това те успяват да компенсират донякъде липсите с подкрепата на Върховния комисариат по бежанците.