Иво Иванов: Човек се чувства по-удовлетворен, когато помага

Той си служи с баскетболната топка също толкова умело, колкото и с думите. Но дали разказите на писателя и баскетболен треньор Иво Иванов са по-вълнуващи от тренировките с него може да се поспори.

В неделя, 18 юни, любителите на баскетбола и на литературата ще могат да отсъдят сами. На благотворителната баскетболна тренировка в подкрепа на Фестивала за изкуство и граждански права „Граждански будилник“, той ще демонстрира и друго близко до сърцето му занимание – това да помага на другите.

Създаден по инициатива на Българския център за нестопанско право, фестивалът „Граждански будилник“ насърчава социалната ангажираност и отличава творби на социални теми.

Проявите на грижа и взаимност често са предмет на творчеството и на Иво Иванов. Негова статия от 2014 година, която сравнява два силни екипа – баскетболния отбор „Сан Антонио Спърс“ и Кралския Концертгебау оркестър, обобщава мислите на писателя за силата на отборността и приемането на различията.

„Сан Антонио Спърс“ и Кралският Концертгебау оркестър не са просто отбор и филхармония – те са обществени модели на бъдещето… Това са две организации с далновидна стратегия, които са разбрали, че светът се е превърнал в глобално селище и успехът е възможен само тогава, когато си се освободил от всички закостенели предразсъдъци. Осъзнали са, че всяка цел е постижима чрез взаимопомощ, себераздаване и колективно усилие.“

В интервю за месечния бюлетин на Фондация „Америка за България“ разговаряхме с Иво Иванов за социалноангажираното изкуство, за емпатията и солидарността, за допирните точки между изкуството и спорта, за последната му книга „Хроника на болката“, както и за вдъхновяващите хора и събития, които му вдъхват надежда за бъдещето.

Фондация „Америка за България“: Какво ви подтикна да подкрепите Фестивала за изкуство и права „Граждански будилник“?

Иво Иванов: Ще се включа в кампанията с баскетболна тренировка и мач, което съчетава неща, които много обичам – баскетбола и социалната ангажираност. Аз винаги съм търсил платформа, чрез която да ангажирам хората да бъдат по-активни в обществото. Ние много често влизаме в затворен цикъл – работа, магазин, дом, работа, магазин, дом – и губим контакт с нещата, които наистина са важни и биха ни помогнали да оставим следа след себе си. Винаги съм вярвал, че човек става полезен на себе си тогава, когато стане полезен на другите. В крайна сметка човек се чувства по-удовлетворен, когато помогне на другите, когато успее да дръпне тези струни в обществото, които биха го направили по-хуманно и по-добро.

„Америка за България“: Казват, че изкуството ни прави по-човечни. В този смисъл може ли да твърдим, че изкуството е социалноангажирано по дефиниция?

Иво Иванов: Творчеството много често е социалноангажирано дори когато не изглежда такова. Да вземем например водните лилии на Моне. Ние се вглеждаме в произведение на изкуството и виждаме природа. Виждаме хармония, красота, цветове, импресии и правим извода, че е отражение на нещо много красиво в природата, и много често е така. Но понякога под повърхността има нещо друго.

Клод Моне на доста преклонна възраст се е усамотил в своя дом в Живерни. През Първата световна война в близост до дома му са марширували войниците, които са отивали на заколение. Възрастният Клод Моне е гледал с натъжени очи тези младежи и е страдал. И някакси в противовес на своето страдание, на войната, е решил да създаде градина в двора на къщата си, в която да има езерце с водни лилии. И във водните лилии… той се е опитвал да намери утеха и убежище от ужасите на войната. Вглеждайки се в неговите изумителни картини, човек усеща, че става дума за един особен вид протест, по възможно най-пацифистичен начин. На кръвопролитията, жестокостите, варварщината на една безумна война, той отговаря с красота.

Понякога, дори когато не подозираш, става дума за социалноангажирано изкуство… Понякога именно то се оказва граждански „будилник“.

......