Поне 8 институции у нас събират данни за насилието над деца, но анализ с цел ефективни политики е невъзможен. Защо?

Като страна, приела Конвенцията на ООН за правата на детето, България е задължена да предприеме всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за закрила на детето от всички форми на „физическо или умствено насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация“. В същото време, актуалните изследвания у нас показват, че всяко второ дете е жертва на някаква форма на насилие преди да навърши 18 години. На фона на тази статистика политиките за справяне с насилието над деца у нас остават без шанс за ефективност.  

Данни относно насилието над деца у нас се събират от поне осем различни национални институции. Те, обаче, са частични, погледнати само през ресора на съответната институция, а често има и разминаване в данните между институциите дори при един и същи индикатор. Всичко това обрича на провал опитите цифрите да се погледнат в цялост, да се направи анализ на тенденциите и да се набележат съответните мерки. 

Публикуваме линк към доклада “Системи за събиране на данни за насилието над децата в България”, изготвен от Мария Брестничка от Национална мрежа за децата. Документът изследва институциите в България, които събират данни, по какви индикатори класифицира случаите всяка от тях и кои са слабостите, които правят качествения анализ невъзможен, а от там и предлагането на работещи политики. 

Първоначалният преглед показва, че данни относно насилието над деца се събират частично от поне 8 различни национални институции, включително Министерство на вътрешните работи(МВР), Министерство на правосъдието (МП), Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), Министерство  на  образованиетои  науката  (МОН), Министерство на здравеопазването (МЗ) и Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА), Министерство на труда и социалната политика (МТСП) и Агенцията за социално подпомагане (АСП), Прокуратурата на Р България. 

Всяка  институция  обаче събира  данни  по  отношение  на  собствения  си  сектор,  като използва индикатори, следствие на или ориентирани към изпълнението на собствените й функции. Пример за това са събираните данни за децата, жертви на насилие от МВР/ Прокуратурата, които събират данни за децата, жертви на престъпления; от ДАЗД/ АСП, които събират данни за подадени сигнали за насилие и отворени случаи; и РЗИ/НЦОЗА, които събират данни за деца, жертви на насилие, регистрирани в здравните заведения, както и за причините за детска смъртност, но само по МКБ-10 и без  да изследва обвързаност с актове на насилие. Неясно остава и как тези данни кореспондират едни с други, както и дали е възможно изобщо установяването на дори количествени данни за броя на децата, жертви на насилие. 

Така на практика на лице е не само липса на обща индикаторна система за проследяване на случаите на насилие над деца и факторите, свързани с него, но и липсата на споделено разбиране за дефиницията „насилие над дете“. Видно е също, че са налице данни, които макар да се събират от институциите, не се използват нито за усъвършенстване на съществуващите механизми, нито за планиране на политики за справяне с насилието над деца, основани на доказателства. 

Конкретен казус е припокриването на функциите на ДАЗД и на АСП по отношение на закрилата, което води до объркване. Донякъде този процес е регулиран  от  продължаващото орязване на функциите на ДАЗД, което баче поставя въпроса коя всъщност държавна институция има мандат за координация на политиките, отнасящи се до деца като цяло, и насилието над деца в частност. Съществена част от основните въпроси, които изникват, са не толкова по отношение на наличието или липсата на структури, колкото на капацитета, функционалността и ефективността на работата на  вече съществуващите структури. 

Събираните данни трябва да се интегрират в обща рамка. Това ще даде възможност за  реален анализ и препоръки за подобряване на политиките и мерките в областта. Нужно е подробно проследяване на дезагрегирани данни по възраст, пол и регионални различия. Допълнително, необходимо е задълбочено проучване на различните подходи, които използват отделните институции. Трябва обща рамка за мониторинг и оценка и детайлен анализ на нормативната рамка по отношение на задълженията на институциите за събиране, обработка и споделяне на данни. 

Насилието над деца е феномен, който засяга над 1 милиард деца годишно. Извън непосредствено нанесените травми и повишените нива на детска смъртност този факт води до доказани демографски, здравни, образователни, социални  и икономически последствия. Сред тях – зависимости, болести, предавани по полов път, болести, свързани с репродуктивната, нервната, ендокринната, дихателната и опорно-двигателната система и др. Нещо повече – все повече изследвания сочат, че насилието над деца има ясни икономически последствия. Икономическите загуби варират между 3.5 и 7% от световния БВП и феноменът далеч не е характерен само за развиващите се страни, а и за страните с високи доходи, където годишно между 4 и 16% от децата са обект на физическо насилие, а около 10% – на неглижиране.