Мимо Гарсия: „Още през 1977 г. сексологът на ГДР Зигфрид Шнабл обявява хомосексуалността за сексуална ориентация, а не за болест“

Ядоса ме, защото се цели внушаване, че хомосексуалността произлиза от ЕС и Америка и че нормалните /визирани са като нормални единствено хетеросексуалните/ трябва да бъдат защитавани.

Сега на този абсурден коментар няма да отговоря аз, а ще дам възможност да отговори Зигфрид Шнабл.

Може да обозначим творбата му като настолно четиво на милиони граждани по въпросите за интимността и може би първият толкова сериозен и задълбочен труд по темата, достъпен за толкова голяма като брой публика.

Не е преувеличено да обявим Шнабл за първият, който отваря път на диалога за секса в съветския свят, където всичко е премълчавано от срам. Той разчупва притесненията и позволява на читателите да се опознаят и разберат.

Та Шнабл, тъй четен, превеждан и публикуван, има цяла глава (№10) в книгата си, озаглавена „Хомосексуалност у мъжа и жената“.

Искам да подчертая, че глава №10 е ОТДЕЛЕНА от глава №9, именувана „Отклонения в половия живот“.

Именно в главата „Отклонения в половия живот“ Шнабл описва ВЛЕЧЕНИЕТО КЪМ ДЕЦА И ПЕДОФИЛИЯТА, ясно подчертавайки, че хомосексуалността не може да се приравнява с педофилията и че има педофили - и хетеросексуални, и хомосексуални и че НЕ ВСИЧКИ ХОМОСЕКСУАЛНИ СА ПЕДОФИЛИ, КАКТО НЕ ВСИЧКИ ХЕТЕРОСЕКСУАЛНИ СА ПЕДОФИЛИ.

Това ясно искам да го отбележа, защото в днешно време извъдилите се уж консерватори се опитват да вменяват хомофобия чрез страха, че хомосексуалните ще прелъстяват и спят с децата на обществото, избягвайки истината, че огромен процент педофили са хетеросексуални.

Ще дам само един пример - Mr. Cruel (Г-н Жесток). Педофил плячкосвал момичета, изнасилвал и гаврил се с тях, а накрая и убил едно. Мога да изредя дълъг списък, но не е това целта на редовете, които пиша. 

Казах Ви - давам думата на г-н Шнабл. Връщаме се към глава №10:

Много от това, което бе представено в предишната глава, беше на границата на разбирането за нормално чувствуващия човек. Вероятно за него ще бъде още по-трудно да разбере как е възможно някой да пожелае като интимен партньор и да обича личност от същия пол: мъжът — мъж и жената — жена.

Впрочем не бива да се счита, че който случайно е имал полови контакти с лице от неговия пол, е хомосексуалист. Такива контакти, дори интензивни и ясно сексуално мотивирани, си спомнят много хора (според анкети в различни страни — от 10 до 40% от населението). Те са ставали най-често в младежката възраст и по време на изолиране от другия пол, напр. в интернати, казарми, на кораби. По-късният нормален полов живот не се е повлиял. Освен това съществуват психически бисексуални хора, които могат еднакво да копнеят за мъж и за жена като любовен и полов партньор. В следващото изложение ще става дума само за изявените хомосексуалисти, които предпочитат лице от същия пол, когато имат възможността да избират или могат да се съвъкупляват само с него.

Женствените мъже още от ранно детство се сприятеляват по-лесно с момичета, отколкото с момчета. По-късно те не опитват абсолютно никакви контакти с жени, противно на мъжествения, агресивен хомосексуален тип. Те се чувствуват привлечени от зрели, здрави мъже. „Ах, ако можех да бъда жена, за да се отдам, както трябва на приятеля си!“ — така въздишаше един неженен, млад музикант над своето страдание. Хората от този тип са склонни към прекалени грижи за тялото, суетни са и с удоволствие носят крещящи модни дрехи.

Хомосексуалистите са много чувствителни, бързо се обиждат, раздразнителни, неуравновесени, лесно поддаващи се на влияние, нервно лабилни, даже невротични. Тези свойства често произлизат от конфликтите с обкръжаващите ги, в които изпадат често заради сексуалната си структура. Известни са интересите и надареността на хомосексуалните в изкуството и естетиката. И те са допринесли за културните постижения. Но хомосексуалисти се срещат във всички професии — сред работниците, чиновниците, учените. Техните способности, постижения и социални характеристики не са нито по-добри, нито по-лоши от тези на хетеросексуалните.

Предразположените към хомосексуалност предпочитат като партньори зрели мъже (това са т.нар. андрофили) или юноши (ефебофили)[1]. Почти без изключение вторите ги грози опасността да злоупотребят с хомосексуални действия спрямо малолетни.

При лесбийките[2], както още се наричат хомосексуалните жени, също се явяват подобни възрастови предпочитания, но не така категорични. Лесбийските партньорства тревожат по-малко обществеността, тъй като прегръдките и нежностите между приятелки, както и съжителството им се разглеждат като нещо по-обичайно от толкова близкото приятелство между мъже. Лесбийската любов се среща при дълготрайно съжителство на жени, напр. в пансионите за момичета и харемите. Понастоящем то се наблюдава преди всичко в наказателноизправителните заведения. Понякога партньорката бива завладявана и защищавана от конкурентките с агреоивни ръкопашни действия. Между хомосексуалистки могат да се разиграят и остри сцени на ревност.

Така както женствените хомосексуални мъже се свързват с удоволствие с мъжествения партньор, в лесбийските отношения едната от двете жени играе винаги активната, мъжката роля. Тя дори започва да отговаря на мъжко име и играе мъж, докато другата се държи като отдаваща се, женственоласкава жена. Тези роли се запазват (респ. се предпочитат) и в интимното сношение. Единият от двамата партньори е най-често инициатор, активно действуващ.

Често се поставя въпросът, как хомосексуалистите се сношават помежду си. Анатомофизиологическата еднаквост на партньорите улеснява вживяването в поривите на другия, но изисква друг вид сексуален контакт, който изглежда необичаен на хетеросексуалните хора. Най-честите начини са взаимното ръчно или орално задоволяване. Жените лесбийки научават също трибадията (взаимното притискане на гениталиите едни о други) или активната страна употребява (много рядко) изкуствен пенис.

Хомосексуалистите чувствуват също така често потребността от сношение, както и хетеросексуалните. Тези от тях, които нямат постоянен партньор, обикновено не могат да се сношават често. Състоянието на „сексуален глад“ тласка непостоянните мъже към онези паркове или обществени тоалетни, които са известни между тях като места за установяване на контакти. С приканващи погледи, жестове и забележки те търсят да се запознаят там с мъже със същата полова потребност. След ужасяващо кратко познанство те се споразумяват и се сношават без много приготовления. Това е също така по-типично мъжко, отколкото хомосексуално, тъй като лесбийките (поне културните) стават по-близки едва след дълго ухажване и приятелство.

[1] Ephebus (гр.) — младеж на 16–18 г. (б.ред.).

[2] От името на о. Лесбос (б.ред.).

Част от изследователите приемат, че хомосексуалността е предизвикана от влияния на околната среда и преди всичко — от определени неблагоприятни психически условия на развитие в детската и юношеската възраст.

Според най-старата теория за това отклонение хомосексуализмът се базира на преживяно еднополово прелъстяване. Според мнението на повечето специалисти теорията за прелъстяването не издържа повече критика. Хетеросексуалните хора си спомнят за подобни изживявания, които те не са последвали. Прелъстяването само по себе си не е в състояние да насочи влечението към собствения пол, ако то не е било вече насочено нататък; изключение правят може би онези младежи, които са били прелъстявани по такъв начин още преди пубертета, и то много често.

Много психотерапевти считат хомосексуалността за невроза, душевно обусловено смущение, предизвикано от тежки инциденти в миналото, които са блокирали пътя към другия пол — напр. твърде силна привързаност към майката при лошо отношение към бащата. Трудно и почти невъзможно е тези обяснения за възникването на еднополовото влечение да се докажат точно.

Изследователите, които считат предпоставките за развитието на влечението в хомосексуална насока за унаследени или вродени, т.е. заложени още по време на ембрионалния[1], респ. феталния[2] живот, предлагат по-убедителни аргументи: хомосексуалността е приблизително равномерно разпространена по света, изявява се рано, не се поддава на лечение, проявява се еднакво при еднояйчни, но не и при разнояйчни близнаци. Кои биологични фактори имат значение за развитието на хомосексуалността, не се знае до днес. Изследванията, проведени неотдавна от Дьорнер в Хумболтовия университет в Берлин на плъхове, изглежда, се доближават до причинността на тази аномалия. Центърът на съвокуплението в междинния мозък има две части — една за женското и другата за мъжкото поведение. Едната от двете трябва да доминира функционално, за да се изяви женското или мъжкото поведение. Още в ембрионалния стадий тестикулите отделят в кръвта половия хормон тестостерон, който активира функционално мъжкия център на съвокуплението. По такъв начин в по-късен стадий то доминира и подбужда мъжко сексуално поведение. Ако самецът не получи в този стадий на развитие тестостерон, възможно е у него да се развие центърът на женското поведение. Ако непосредствено след раждането се кастрират мъжки плъхове, т.е. ако им се отнеме тестостеронът, то в зряла възраст те проявяват хомосексуално поведение дори ако им се инжектират мъжки хормони. Самките се маскулинизират и по-късно добиват „лесбийско поведение“, ако веднага след раждането им се дават мъжки полови хормони, без да се кастрират. По пътя на андрогенната стимулация е било възпряно развитието на женския дял на центъра на съвокуплението, мъжкият дял е взел надмощие и го е запазил независимо от вида на по-късния хормонален приток. От тези наблюдения следва, че определянето на бъдещата насоченост на половия нагон става още по време на формирането на центъра на съвокуплението.

[1] Embryo (гр.) — зародиш до края на осмата седмица след оплождането на яйцето (б.ред.).

[2] Foetus (старолат.) — плодът от деветата седмица на вътреутробното развитие до раждането (б.ред.).

Лекарственото и преди всичко хормоналното лечение има някакви шансове за успех също само при бисексуалност. То не е в състояние да обърне напълно посоката на влечението, а само може да го отслаби и да улесни овладяването му.

Хомосексуалистът трябва да се научи да се примирява с факта, че живее в един свят, в който най-малко 96% от хората имат различно от неговото полово усещане, и общественото устройство, моралът и обичаите, доколкото се отнасят до половете, не могат да отговарят на неговите склонности.

След постепенното смегчаване на наказателната практика в Хитлерова Германия след 1933 г. тя отново била силно изострена. На нацисткия жаргон хомосексуалистите са били наричани „хаймани“[1] и трябвало да бъдат изтребени, за да се предпази германският народ от израждане. Действително те са били наказвани за нищожни контакти между мъже не само със затвор, но и с масово унищожаване в концентрационните лагери.

[1] Der Sittenstrolch (нем.): от die Sitte — нравственост и der Strolch — хаймана, скитник (б.ред.).

&&&

*Да, напълно съм съгласен с Шнабл. В минисериала „It"s sin“ („Греховно“), разказващ драматичната история на ХИВ – водещ до СПИН, много от заразяванията стават случайно между стесняващи се от хомосексуалната си ориентация мъже, които набързо правят небезопасен секс тогава.

&&&

В много отношения тази писана през 1977 г. книга е остаряла, но е забележително как Зигрфид Шнабл се противопоставя на официалната линия и директно заявява, че има хомосексуални хора и не, няма как да се лекуват, защото не са болни.

Така че, моля, да се престане с опитите да се нагнетяват антиевропейски и антиамерикански настроения чрез хомофобия, защото хомосексуалността я има, откакто светът го има и е видно, че светило в сексологията на онзи строй, предишния, го е признал!