Вероника, автор на проекта „ Приеми ме на село “

Всичко започна с въпроса: Какво не ми харесва и как да го променя?

Проектът „ Приеми ме на село " стартира миналата година, когато 10 младежи изживяха незабравимо приключение в село Новаковци. Сред тях бе и авторът на идеята Вероника Йосифова.

Пред Ogledai.se студентката по право в УНСС разказва какво е провокирало мечтата й да види съживени българските села, да създаде проект, който да стопи „пропастта" между възрастните хора в провинцията и младите, които в забързаното си градско ежедневие, забравят своите корени и загубват връзка със земята.

Тази година проектът „ Приеми ме на село " се проведе за втори път и то доста по-мащабно. След успеха на инициативата миналата година организаторите бяха залети от молби на младежи, изявяващи желание да станат „внучета назаем". Ентусиазъм завладя и жителите на няколко села около Габрово.

- Вероника, твоя е идеята за мрежа от приемни села в България. Как възникна тя?
– Идеята си за мрежа от приемни села представих за първи път в свое есе, с което участвах в национален конкурс, организиран от Онлайн Парламент, на тема „Моите идеи за България". На финала на този конкурс есето ми бе удостоено с втора награда. След като бе публикувано, идеята ми намери много съмишленици и силна подкрепа, благодарение на което започнахме да сбъдваме тази мечта.

- С какво ти помогна това отличие?
– Награждаването на есето, в което представих своята идея, ми показа, че и други са готови да повярват в моята мечта. А коментарите на останалите участници на финала на конкурса, както и мненията, които прочетох след публикуването на самото есе, ми вдъхнаха увереност и решимост мечтата да се превърне в реалност.

- Какво провокира тази твоя мечта?
– Идеята се роди от отговора на простичкия въпрос: „Какво не ми харесва?", който естествено бе последван от задължителното: „А как можем да го променим?". Не е тайна, че селата прогресивно се обезлюдяват и всеки ден от картата на България изчезват поредните кътчета, пазещи нашата история, самобитност и идентичност. И след като общото минало, културата, традициите и самосъзнанието за принадлежност са едни от факторите, определящи ни като нация, то за да съществуваме като такава, трябва да съумеем да съхраним това, което имаме. В селата са останали предимно възрастни хора, които трудно успяват сами да се справят с ежедневните си задачи. Същевременно, младите все по-рядко познават своите корени. Загубили връзка със селото и земята, днес мнозина нямат роднини, които да им покажат и да ги научат на основните дейности в областта на земеделието и животновъдството. Така реших, че млади и възрастни могат да си помогнат взаимно като „приемни баби и дядовци" от селата доброволно приемат млади хора, които да живеят известно време при тях, да им помагат в отглеждането на добитъка и посевите и по този начин да придобиват познания и опит относно нашите традиции, бит и култура. Идеята ми за „Приеми ме на село" по своята същност представлява обмяна на знания и труд. Но тя далеч не се ограничава с това механично определение. Живеейки заедно, „приемните баби, дядовци" и техните „внучета назаем", през 2013 година, доказаха и пред себе си, и пред всички, позабравили да вярват в добротата, че комуникацията между поколенията е не само възможна, но и безкрайно приятна и ползотворна.

Организаторите:

- Ти си от Габрово. Имаш ли свое село?
– Нямам.

- А би ли избрала да живееш на село един ден?
– На този етап от живота си не мога да дам еднозначен отговор. Има много причини човек да обича селото… Уви, има и причини малцина днес да живеят на село. Искрено се надявам, че животът на село, от трудно преодолимо предизвикателство за авантюристите и утопия за мечтателите, ще се превърне в пълноценна опция и реален избор за всички нас. От краткото време, прекарано на село, съм се убедила, че то е едно вълшебно, непознато за мнозина, място. В селото животът има различно темпо и правила. В него се е съхранило много от онова, което днес интуитивно, почти отчаяно, се опитваме да преоткрием. Селото е въплъщение и пазител на нашата история, традиции и обичаи. Или, както го определям и в есето си: богатство от знания, но и богатство на духа. Огромно съкровище, което изчезва пред очите ни…

Организаторите:

- Разкажи ни за себе си. Къде си завършила средното си образование? Каква специалност учиш в УНСС и каква е мечтаната от теб професия?
– Средното си образование завърших в Природоматематическа гимназия „Академик Иван Гюзелев", град Габрово с профил „Математика". В момента съм студентка по Право в УНСС, четвърти курс. А колкото до мечтаната професия, то не мога да посоча конкретна такава. Желая да се чувствам полезна и удовлетворена от това, че правя света, макар и малко, по-добър и справедлив. Вярвам, че колкото по-компетентна бъда в това, което правя, толкова в по-голяма степен ще мога да постигна тези цели.

- С какво се занимаваш в момента?
– Основното ми занимание е свързано с образованието ми. В момента работя, а също така планирам част от дейностите, свързани с „Приеми ме на село".

- Какво мислят родителите ти за амбициите ти? А за проекта?
– Аз не съм много амбициозна в смисъла, който сме свикнали да влагаме. Кариерата не е на челни позиции в моите приоритети, но пък вярвам в своите мечти, а нерядко и в чуждите, и съм готова да се боря за тях. Все пак, именно мечтите са идеите как да направим утрешния ден по-добър. Затова, когато имам идея или припозная нечия идея като близка до мен, независимо колко „прекалено амбициозна" е тя, търся начини да стане реалност. Моите родители ме подкрепят, помагат ми и се радват, когато сбъдвам мечтите си. А „Приеми ме на село" е една такава мечта.

- През какви етапи премина проекта? Имаше ли трудности?
-Идеята измислих сама, но в това да бъде реализирана успешно, получих значителна подкрепа и помощ, най-вече в родния си град. Мнозина прегърнаха идеята и благодарение на тях село Новаковци стана първото приемно село в България. Тази година, отново с усилията на съмишленици и най-вече на Община Габрово, която застава зад идеята ми, в мрежата се включват пет села. Както отбелязах, чувствам се късметлийка, тъй като идеята ми бе подкрепена от невероятни хора, които с много труд и сърдечност направиха целия процес по случването й да изглежда лесен. Естествено, имаше много въпроси и притеснения, но ентусиазмът и отдадеността на всички смелчаци, които се включиха, ни показаха, че сме на прав път.

Организаторите:

- Освен автор на идеята, ти си и едно от „внучетата назаем" при реализирането на проекта миналата година. Имаше ли притеснения или колебания, когато обмисляше участието си?
– Не! Аз бях при най–младите баба и дядо – Димитринка и Слави, които дори се затруднявам да нарека „баба" и „дядо", тъй като са далеч от онази възраст, с която асоциираме тези названия. Димитринка е кметски наместник в село Новаковци, а Слави – таксиметров шофьор. Въпреки, че бяха най–младите приемни баба и дядо, те успяха да ми покажат много традиционни дейности, доказвайки, че е възможно съчетание на обичаите и наложеното модерно ежедневие. Опитаха се да ми предадат своите знания и да ми позволят да се докосна до техния, непознат и вълнуващ за мен, свят.

- Веднага ли си допаднахте?
– Всички участници в проекта, и баби, и дядовци, и „внучета назаем", отвориха сърцата си едни за други и превърнаха проекта в едно незабравимо, истинско и прочувствено изживяване. Още с пристигането в селото „внучета" бяхме посрещнати с много усмивки и топлина и това ни зареди със същото, премахвайки всяко притеснение и стеснение от срещата с по–възрастните хора. Задавахме си въпроси относно ежедневието ни, слушахме истории от миналото и младостта на бабите и дядовците и си представяхме как ли бихме живели ние в онова време. Бабите и дядовците с умиление ни отговаряха и обясняваха кой уред за какво се използва и кое как се нарича или прави. Вероятно ще се повторя, но те, а и цялото село, ни посрещнаха с отворени обятия и ни дадоха безценен урок по безусловна и искрена сърдечност и любов към хората. Към нас бабите и дядовците бяха много търпеливи и отзивчиви. С удоволствие отговаряха на хилядите въпроси, с които ги затрупвахме, и се стараеха да ни покажат всичко, което умеят, за което от името и на останалите „внучета назаем" съм им много благодарна.

- Разкажи ни за къщата и стопанството на твоите „баба и дядо под наем".
– Всички къщи в селото бяха чисти и спретнати и най–важното, отворени за нас. Личеше си какво голямо старание полагат хората от селото, грижейки се за къщата и двора си. Макар по–млади и работещи, моите „баба" и „дядо" отглеждаха кокошки и прасе.

- Какво научи от тях? Каква е тяхната житейска философия, до която се докосна по време на престоя си?
– Хората в селото успяха да ни покажат, че когато правим всичко със сърце, когато сме отворени към другите и даваме нашата любов на света, нещата се случват много по – лесно, а животът е различен… приятно различен. Топлината, която оставиха в нашите сърца го доказва. Това, според мен, е най–важното, което успяха да ни предадат. А иначе, не се и съмнявам, че всяко внуче успя да си „открадне" по някое умение, даващо му малко самочувствие и много ентусиазъм да се върне за още и още.

- А твоите „баба и дядо под наем" какво научиха от теб?
– Мисля, че получих много повече, отколкото успях да дам. Отговорих на старанието и обичта им със същото, а на предадените знания – с много ентусиазъм и усърдие. Надявам се да са усетили колко мили чувства предизвикаха у мен, а компанията и помощта ми да са им били полезни и приятни.

Организаторите:

„И тази година при престоя си младежите се обучаваха основно в три направления, като всяко едно имаше свой отговорник – местен жител. Направленията бяха:

*кулинарно наследство – учеха се да правят традиционни местни ястия като преминаваха през целия цикъл на приготвянето им, напр. дърпана баница –усвояваха умения, свързани с доене на кози, приготвяне на домашно сирене, биене на домашно масло, замесване на тесто и т.н. Акцент се постави и върху приготвянето на обредни хлябове. Проведоха се конкурси: „Питката на баба", „Баницата на баба", „Лютеницата на баба", в които се включиха всички желаещи баби от селото, а младежите се запознаваха с автентични рецепти, които ще бъдат включени в книжката „Приеми ме на село – традиция и бъдеще".

*фолклорни традиции – младежите работеха с фолклорните състави към читалищата: разучаваха народни песни, хора и обичаи.

*традиционни занаяти – в това направление изучаваха занаяти, характерни за с. Новаковци и с. Стоевци – плетене на шапки от слама, на хамак, на кошници от повет, ръчно плетиво и българска бродерия, както и градинарство. Младежите, които се обучаваха в градинарство, придобиха и знания за билките, за тяхното използване в природната медицина, наблюдаваха и вадене на мед от кошерите. Младежите си записваха народни рецепти за различни заболявания. Оформяха си и малка цветна градинка с алпинеум в центъра на селото.

На открито се организираха „Игрите на баба и дядо". Дядовци и баби показваха на младежите какви игри са играли в детството си и се опитваха заедно да ги възпроизвеждат.

- Как минаваше ежедневието ви – твоето и това на другите „внучета под наем"?
– В почти всички приемни къщи бяхме по две „внучета назаем". Времето ни бе изпълнено с невероятни, нови за нас, преживявания. Бяхме твърдо решени да се потопим колкото е възможно повече в това, което се случва. Нашите „баби и дядовци под наем" успяха да изпълнят това желание и да ни покажат много интересни и характерни, традиционни за селото, дейности. Даваха ни възможност да опитваме сами всичко и ни насочваха, когато не успявахме. Цялото приключение в село Новаковци бе вдъхновяващо, поучително и приятно.

Естествено, вкусили от сладостта на домашно отглежданите зеленчуци и плодове, голяма част от интереса ни бе насочен към градината и това как се получава този магически резултат. Докато помагахме в текущите грижи (да се полеят, оплевят и т.н. насажденията), бабите и дядовците ни разказваха за целия процес по отглеждане на съответното насаждение, който отнема не малко старание и време. Може би част от тайната е не само познаването на всички тънкости и неуморната работа, но и любовта, с която извършват всичко това.

- Как се чувстваше отделена от ежедневните грижи и претъпканите улици на големия град за пет дни?
– Чувството е прекрасно и трудно описуемо, затова и ще се въздържа от пряк отговор на този въпрос. Ще посоча само, че никой не искаше това приключение да свършва и сълзите на финала, както и периодичното завръщане след това на внучетата при техните баби и дядовци, го доказват.

- Какви емоции те връхлитат, когато си припомниш това приключение?
– За мен проектът не е част от миналото, а напротив – неговият живот е пред нас. Убедена съм, че през 2013 година в Новаковци ние поставихме само началото и най-хубавото тепърва предстои.

- Поддържаш ли връзка с някой от миналогодишните участници и „бабите и дядовците под наем"?
– Естествено! Към всички, които се включиха по някакъв начин и подкрепиха идеята ми, изпитвам дълбока признателност и топли чувства. Заедно ние изживяхме приключение, а това няма как да не ни направи приятели завинаги.