Таня Радочай: Иска ми се да има повече хора, които да си казват „И аз мога да направя нещо за доброто на децата“

21 август 2015 г.

По повод приключването на мандата й като Представител на УНИЦЕФ за България и заминаването й от страната ни, помолихме г-жа Радочай да сподели впечатленията си от последните 5 години – за постиженията, научените уроци и оставащите предизвикателства при осъществяване правата на децата.

- Децата в България, преди 5 години и сега – коя е най-голямата промяна, за която трябва да се радваме?

България определено осъществи напредък в разбирането си, че децата имат правото и нуждата да живеят в любяща семейна среда – прогресът е не само в разбирането, но и в действията в тази насока. Вече знаем повече за децата, които отпадат от училище, а това е първа стъпка на превенцията, предотвратяването това да продължава да се случва. Сред обществото вече има и много по-голямо осъзнаване на важността на първите години от живота на детето – но и има още много работа в тази насока. Същото се отнася за осигуряването на достъп до правосъдие за децата, както и за участието на децата във взимането на решения, които касаят пряко или косвено живота и благосъстоянието им. Изкореняването на насилието над деца е също голяма битка, която подехме и която отнема време, защото нагласите на обществото се променят бавно и трудно. Ясно доказахме, че има начини децата и семействата да получат по-добра и адекватна подкрепа и защита – това се случва чрез развитието на приемната грижа, чрез създаването на Семейно-консултативни центове, чрез откриването на Центрове за майчино и детско здраве, чрез осъществяване на домашни посещения от патронажни сестри, чрез реализирането на Работилници за родители и т.н.

За съжаление, цялостната ситуация не се е променила чак толкова много, колкото на нас ни се искаше. Водещият фактор, който предопределя днешния живот и бъдещите перспективи на децата, все още е тук и е достатъчно силен – бедността. България все още не прилага ефективни мерки, за да изведе цели групи от населението от омагьосания кръг на бедността. И макар да се шири схващането, че бедните хора живеят на гърба на данъкоплатците, те всъщност или изобщо не получават социално подпомагане, или дори да получават – то е крайно недостатъчно, за да промени реалността на това, че те са бедни. Всеизвестен факт от други страни е, че макар изваждането на семействата от крайната бедност (и намаляването на отрицателните отражения върху децата чрез ефикасни мерки като ранното детско образование и по-качествена храна) да е наистина възможно да се случи – то все пак не засяга и не повлиява положително най-маргинализираните деца в България.

- Кои са най-големите постижения на УНИЦЕФ за този период? (Споменете само няколко)

УНИЦЕФ винаги работи със своите партньори, така че всичките ни постижения са плод на взаимните усилия и благодарение на отдадеността и на нашите партньори. Смятам, че УНИЦЕФ спомогна изключително много за промяна на обществените нагласи, политики и действия по отношение на правото на всяко дете да живее в семейна среда; също така засилихме разбирането за значимостта на ранното детско развитие и благосъстояние като ключов фактор за достигане на пълния потенциал на децата на по-късна възраст и като зрели, самостоятелни, уверени и компетентни индивиди – нещо, което е от полза за цялото общество. През цялото това време водехме и упорита битка за реформа на системата за детско правосъдие. Освен това работата ни по въвеждането отново на позабравената практика за домашни посещения от страна на патронажни сестри вече дава чудесни резултати, които тепърва ще убедят всички с още по-голяма сила в полезността на тази услуга. Най-големите ни „съкровища" в това отношение са Центърът за ранно детско развитие в Котел и Семейно-консултативните центове в област Шумен. Ако някой иска да почерпи опит и знание как да промени към добро живота и здравето на най-уязвимите и нуждаещите се деца – това са местата, откъдето да заимства пример.

- Кои са основните предизвикателства, които остават?

Вече споменах бедността – за нея всички ние трябва да направим много повече. Децата и родителите им, които живеят в бедност, не бива да бъдат третирани като врагове и да бъдат обвинявани за това, че са бедни – те всъщност представляват огромен потенциал и ресурс за българското общество. Притеснявам се от това очакване, че от хората, които са безсилни и са били лишени от материални блага още преди раждането си, някак чудодейно се очаква да се превърнат в образовани, овластени и социално ангажирани и отговорни представители на обществото… Просто не става така – вместо това трябва да бъдат предприети ефективни действия от тези, които имат власт и влияние. Също така е необходима повече солидарност. Отвъд тези основни предпоставки, допълнителни предизвикателства представляват слабостите в системите за закрила, здравеопазване и образование, които определено могат да се подобрят. Като цяло, има още много работа за вършене.

- Как работата за УНИЦЕФ България промени самата Вас?

Определено научих много за силата на партньорствата и особено колко важно е да общуваме и да поддържаме връзка с различни групи от обществото. Със сигурност разбрах, че не се получава, ако се опитваме сами да избутваме огромна скала – както Сизиф е правил. Определено обаче можем да постигнем всички, ако работим заедно в обща посока.

Бях професионално и духовно обогатена от толкова много хора, с които имах честта и удоволствието да работя през годините в България – това е удивителна страна с впечатляваща природа и история!

- Какви бяха за Вас тези 5 години?

Не мога да повярвам, че изминаха 5 години. Сториха ми се твърде кратки – сигурно защото имаше толкова много неща, които ми се искаше да направя в България и за които все не ми стигаше време извън работата. Има и голяма доза фрустрация, разбира се – защото в нашата работа виждаме твърде много неща, които не са редни и не бива да се случват на децата, а ни отнема повече време да ги променим, отколкото ни се иска. Освен това да не забравяме, че има и много мили и повдигащи духа случки и събития, особено в компанията на колеги и партньори. Не беше никак лесно да съм надалеч от семейството ми в Хърватия, но в замяна на това се сдобих с спокойствие, позволяващо ми в уикендите например да се потапям с света на книгите – нещо, което ужасно много ми липсваше още от времето преди да се родят децата ми.

- Какво бихте пожелали на екипа и на партньорите в България?

Екипът на УНИЦЕФ България е възможно най-добрият екип, който човек може да си представи и да си пожелае за съвместна работа. Толкова много знание, енергия, добронамереност и усърдна работа, събрани на едно място – просто е удивително! Мога само да им пожелая да запазят всички тези качества и умения и да продължават да бъдат гласа на децата – понякога крещящ, друг път шептящ в ушите на тези, които трябва да ги чуят и да променят съдбата им.

А на партньорите пожелавам огромни успехи – убедена съм, че те много добре знаят, че да работим заедно е най-доброто решение за всички, особено за децата!

- А какво бихте пожелала за децата на България и за децата по целия свят?

Такова пожелание може и да прозвучи наистина като клише и се колебая да изказвам неща, които са просто пожелателни – защото, нали знаете, кой не би пожелал да има мир в целия свят и всяко едно дете да бъде щастливо! И въпреки това – всеки ден хората произвеждат и продават оръжия, експлоатират децата или не им предоставят това, от което те имат нужда, за да се развиват… Затова ми се иска да има повече хора, които да си казват „Аз мога да направя нещо за доброто на децата", вместо винаги да очакват някой друг да свърши всичко. В тази насока работих в България и в нея ще продължавам да отдавам енергията и знанията си, където и да се намирам.

Снимка: Уницеф България