Човек за никъде, или колко е толерантна България
07 септември 2015 г.
Без право да напускаш страната, без право на работа, на здравна помощ, на социално подпомагане, на правна защита. Без какъвто и да било документ. Без родина, без гражданство. Без каквото и да било доказателство, че те има, че си човек. Несъществуващ.
Това в момента е съдбата на някои хора, имали лошия късмет да се окажат в България, бягайки от страните, в които са родени. Никой не знае колко са. Понякога техни казуси нашумяват, когато например биват намерени в безпомощно състояние из улиците на София. Проблемът обаче заплашва да се разрастне и да става все по-сериозен, защото хората, които търсят спасение в България ще се увеличават.
Отчитаме дейност и акции
"130 нелегални имигранти, задържани при акция...", "30 нелегални, хванати при операция...", "45 мигранти, открити при проверка на хостели...". Акциите за откриване на нелегални имигранти са регулярна дейност, обяви наскоро главният секретар на МВР Георги Костов след поредната из центъра на София. Той обаче нито беше питан, нито даде подробности за това какво всъщност се случва след подобни акции. А практиката е, че не следва почти нищо.
Какво трябва да предприемат институциите, когато страната откаже някакъв статут на закрила? В такъв случай /и ако човекът не е избягал нелегално междувременно, както постъпват мнозина/ би трябвало човекът да бъде върнат обратно там, откъдето е влязал или в страната, от която бяга - в страната на произход. Друга възможност законите не предвиждат и това е една от причините държавната машина да блокира както при случая с човека, намерен наскоро на улица в София в безпомощно състояние.
Нелегалните попадат в центровете на Дирекция "Миграция" /по-точно би трябвало да бъдат наричани "затворите"/. Там чакат екстрадирането си. И чакат. Чакат. Според европейските стандарти, а и българското законодателство, задържането може да продължи обаче до 6 месеца. А в този период България трябва да намери начин да изведе човека извън граница.
Накъде?
България има два избора къде да прати нежеланите - там откъдето са влезли, обикновено Турция или там, откъдето се предполага, че са хората.
Турция, която подписа споразумение с ЕС за обратно приемане на незаконно пребиваващи /едно от условията на ЕС за продължаване на преговорите за членство в съюза/ се ограничи до подписване на такова споразумение само със съюза. С отделните погранични страни обаче споразумения все още няма. Така нито България, нито Гърция, могат да върнат в Турция хора, които не приемат. Засега заради добросъседските отношения и заради относително малки брой на връщаните хора, Турция приема от България вякаква част от обявените за нелегални имигранти. Хилядите в Гърция обаче не биват приемани обратно. И е въпрос докога и колко ще продължи да приема Анкара от България.
Остава другият вариант - вървете си у вас си. Но къде е "у вас". Повечето имигранти унищожават документите си още преди границата или те им биват отнемани от каналджиите. А в България се представят от държави, които биха им дали предимство при кандидатстване за убежище. Често не може да се установи откъде са наистина. Така при отхвърляне на молбата или на няколко последователни молби за статут, предстои почти невъзможна процедура по изпращането на човека в родината му.
Е, не може ли да си му купим билет за Либия и да си ходи? Не. Все пак Либия трябва да издаде временен документ на този човек и да го допусне до територията си, да си го познае, да си го поиска. Колкото и някой да твърди, че произхожда от дадена страна, все пак там трябва да има поне някакви данни за него и държавата да иска да си го вземе обратно.
И какво правим сега?
Вземи ей тази служебна бележка и се оправяй - това е най-общо подходът на държавата в подобни ситуации. Ако в определения 6-месечен срок страната не може да екстрадира нелегално пребиваващия, трябва да го пусне. А ако го хване отново - отново да го пусне. Къде? На улицата. Да, чужденците, за да бъдат освободени, трябва да посочат адрес, на който ще пребивават. Дали той е фиктивен обаче никой не проверява. Преди време имаше случаи, когато имигранти просто взимаха и декларираха адреса на БЧК, който намираха на разпространяваните из лагерите бележки и това също минаваше, разказват активисти от НПО сектора.
Така на излизане от затвора човекът получава едно хвърчащо листче, на което се казва, че се предполага да живее някъде си. Бележката обаче...не е официален документ за никого. Дори за издаващите го от Дирекция "Миграция" на МВР. И ако го хванат отново, отново ще го задържат. И отново пуснат.
По-лошото - това не е документ за здравните органи, за социалните, за работодателите. За никого. С него дори не можеш да се махнеш от България. Всъщност не можеш нищо. Освен да просиш, да работиш нелегално, да крадеш или умреш. Дори не е ясно можеш ли и да умреш и по-точно какво ще правят властите след като умреш.
Статут на толерантност
Колко е толерантна България се опита да докаже през 2012 г. Тогава, след около 50 години умуване страната най-сетне се присъедини към две конвенции на ООН за лицата без гражданство, приети от международната общност между 1954 г. и 1961 г.
Конвенцията за статута на апатридите от 1954 г. признава международния правен статут на "лица без гражданство (апатриди)" и им гарантира упражняване на човешките им права без дискриминация, предоставяйки им достъп до документи за пътуване, документи за самоличност и минимални стандарти на отношение към тях. Конвенцията освен това повелява държавите - страни по нея, да улеснят интеграцията и натурализацията на лицата без гражданство, тяхната движима и недвижима собственост, авторски и промишлени права, право на сдружение и достъп до правосъдие, предвиждат се и гаранции за достъп до работа, отделено е място и на социалните грижи, настаняване в жилища, образование и др.
На базата на тази конвенция редица европейски страни, включително и Румъния например, имат т.нар. статут на толерантност или търпимост, който се дава именно на хора, които нямат право на друг статут, но в същото време няма и къде да отидат. Така поне им се гарантират минимални базови права - здравно обслужване, правна защита, някаква възможност за легално оцеляване.
Така поне съответната страна знае къде е този човек. С какво се занимава. Може да го издири. Не е на улицата, представляващ опасност не само за себе си, но и за всички.
Толерантна България обаче така и не направи втората стъпка. И така и не въведе в законодателството изискванията от конвенцията.
Така всичко в нея на практика остана само на думи.
Ничия отговорност
И така, въпреки отчитаните акция след акция, задържани след задържани...по улиците на София ще продължават да се скитат хора, изпаднали в абсолютна невъзможност за легално оцеляване. Ничия отговорност. Ничие задължение.
Това в момента е съдбата на някои хора, имали лошия късмет да се окажат в България, бягайки от страните, в които са родени. Никой не знае колко са. Понякога техни казуси нашумяват, когато например биват намерени в безпомощно състояние из улиците на София. Проблемът обаче заплашва да се разрастне и да става все по-сериозен, защото хората, които търсят спасение в България ще се увеличават.
Отчитаме дейност и акции
"130 нелегални имигранти, задържани при акция...", "30 нелегални, хванати при операция...", "45 мигранти, открити при проверка на хостели...". Акциите за откриване на нелегални имигранти са регулярна дейност, обяви наскоро главният секретар на МВР Георги Костов след поредната из центъра на София. Той обаче нито беше питан, нито даде подробности за това какво всъщност се случва след подобни акции. А практиката е, че не следва почти нищо.
Какво трябва да предприемат институциите, когато страната откаже някакъв статут на закрила? В такъв случай /и ако човекът не е избягал нелегално междувременно, както постъпват мнозина/ би трябвало човекът да бъде върнат обратно там, откъдето е влязал или в страната, от която бяга - в страната на произход. Друга възможност законите не предвиждат и това е една от причините държавната машина да блокира както при случая с човека, намерен наскоро на улица в София в безпомощно състояние.
Нелегалните попадат в центровете на Дирекция "Миграция" /по-точно би трябвало да бъдат наричани "затворите"/. Там чакат екстрадирането си. И чакат. Чакат. Според европейските стандарти, а и българското законодателство, задържането може да продължи обаче до 6 месеца. А в този период България трябва да намери начин да изведе човека извън граница.
Накъде?
България има два избора къде да прати нежеланите - там откъдето са влезли, обикновено Турция или там, откъдето се предполага, че са хората.
Турция, която подписа споразумение с ЕС за обратно приемане на незаконно пребиваващи /едно от условията на ЕС за продължаване на преговорите за членство в съюза/ се ограничи до подписване на такова споразумение само със съюза. С отделните погранични страни обаче споразумения все още няма. Така нито България, нито Гърция, могат да върнат в Турция хора, които не приемат. Засега заради добросъседските отношения и заради относително малки брой на връщаните хора, Турция приема от България вякаква част от обявените за нелегални имигранти. Хилядите в Гърция обаче не биват приемани обратно. И е въпрос докога и колко ще продължи да приема Анкара от България.
Остава другият вариант - вървете си у вас си. Но къде е "у вас". Повечето имигранти унищожават документите си още преди границата или те им биват отнемани от каналджиите. А в България се представят от държави, които биха им дали предимство при кандидатстване за убежище. Често не може да се установи откъде са наистина. Така при отхвърляне на молбата или на няколко последователни молби за статут, предстои почти невъзможна процедура по изпращането на човека в родината му.
Е, не може ли да си му купим билет за Либия и да си ходи? Не. Все пак Либия трябва да издаде временен документ на този човек и да го допусне до територията си, да си го познае, да си го поиска. Колкото и някой да твърди, че произхожда от дадена страна, все пак там трябва да има поне някакви данни за него и държавата да иска да си го вземе обратно.
И какво правим сега?
Вземи ей тази служебна бележка и се оправяй - това е най-общо подходът на държавата в подобни ситуации. Ако в определения 6-месечен срок страната не може да екстрадира нелегално пребиваващия, трябва да го пусне. А ако го хване отново - отново да го пусне. Къде? На улицата. Да, чужденците, за да бъдат освободени, трябва да посочат адрес, на който ще пребивават. Дали той е фиктивен обаче никой не проверява. Преди време имаше случаи, когато имигранти просто взимаха и декларираха адреса на БЧК, който намираха на разпространяваните из лагерите бележки и това също минаваше, разказват активисти от НПО сектора.
Така на излизане от затвора човекът получава едно хвърчащо листче, на което се казва, че се предполага да живее някъде си. Бележката обаче...не е официален документ за никого. Дори за издаващите го от Дирекция "Миграция" на МВР. И ако го хванат отново, отново ще го задържат. И отново пуснат.
По-лошото - това не е документ за здравните органи, за социалните, за работодателите. За никого. С него дори не можеш да се махнеш от България. Всъщност не можеш нищо. Освен да просиш, да работиш нелегално, да крадеш или умреш. Дори не е ясно можеш ли и да умреш и по-точно какво ще правят властите след като умреш.
Статут на толерантност
Колко е толерантна България се опита да докаже през 2012 г. Тогава, след около 50 години умуване страната най-сетне се присъедини към две конвенции на ООН за лицата без гражданство, приети от международната общност между 1954 г. и 1961 г.
Конвенцията за статута на апатридите от 1954 г. признава международния правен статут на "лица без гражданство (апатриди)" и им гарантира упражняване на човешките им права без дискриминация, предоставяйки им достъп до документи за пътуване, документи за самоличност и минимални стандарти на отношение към тях. Конвенцията освен това повелява държавите - страни по нея, да улеснят интеграцията и натурализацията на лицата без гражданство, тяхната движима и недвижима собственост, авторски и промишлени права, право на сдружение и достъп до правосъдие, предвиждат се и гаранции за достъп до работа, отделено е място и на социалните грижи, настаняване в жилища, образование и др.
На базата на тази конвенция редица европейски страни, включително и Румъния например, имат т.нар. статут на толерантност или търпимост, който се дава именно на хора, които нямат право на друг статут, но в същото време няма и къде да отидат. Така поне им се гарантират минимални базови права - здравно обслужване, правна защита, някаква възможност за легално оцеляване.
Така поне съответната страна знае къде е този човек. С какво се занимава. Може да го издири. Не е на улицата, представляващ опасност не само за себе си, но и за всички.
Толерантна България обаче така и не направи втората стъпка. И така и не въведе в законодателството изискванията от конвенцията.
Така всичко в нея на практика остана само на думи.
Ничия отговорност
И така, въпреки отчитаните акция след акция, задържани след задържани...по улиците на София ще продължават да се скитат хора, изпаднали в абсолютна невъзможност за легално оцеляване. Ничия отговорност. Ничие задължение.
Автор: Юлиана Колева
Източник: Дневник , 07 септември 2015 г.
Facebook
TwetterСходни публикации
24 септември 2024 г.
Покана за участие в кръгла маса на тема: „Вашето действие за хората с макулна дегенерация“
На 1 октомври – датата в календара, на която от 1991 г. се чества Международният ден на възрастните хора – ден, в който в
05 август 2024 г.
Във Велико Търново проведоха информационна акция за Международния ден на трафика на хора
По повод 30 юли – Международен ден за борба с трафика на хора, в парк „Марно поле“ във Велико Търново се проведе информационна
31 юли 2024 г.
„Просто плувай“ или терапевтичната сила на водата
В желанието ни да включим в работата си допълнителни терапии, които да облекчат състоянията на децата и младите хора, за които
