Човекът под запрещение е невидим и безгласен
09 септември 2015 г.
Доколко цивилизовано е дадено общество си личи не от стандарта на живот на силните, а от съдбата на уязвимите. Казвам се Калина Бакалова. Аз съм сита, добре облечена, образована и работеща. Майка съм на две момчета, които са сити, добре облечени и обгрижени. Първата ми братовчедка се казва Петя Бакалова. Тя е гладна, окъсана и тънеща в мизерия. Стандартът на моето семейство и моята държава се мерят по нея, а не по мен.
Петя е поставена под пълно запрещение.
Аз искам, но не мога да променя съдбата ?. Не съм неин настойник. Безпомощна съм. По закон в България хора с психични затруднения се запрещават и остават на произвола на своите настойници. Настойниците имат право да определят как и къде те живеят.
Петя живее под ключ в полупразен и мръсен апартамент. Спи на гол и скъсан матрак върху стара пружина. Не излиза. Облечена е в дрипи и пие пожълтяла вода от изкривено шише. Малкото храна, която получава, се оставя от служител в тъмния коридор. Рядко среща хора. По закон в България настойниците имат право да се разпореждат с имота на поставените под запрещение. Част от имота на Петя вече е продаден. Гаражът под апартамента й е преустроен в лъскав магазин. Два етажа над него, зад зацапани прозорци, Петя прекарва сама дните си, без дори да знае, че някога тя е била собственик на гараж или магазин. По закон в България настойниците отговарят пред органа по настойничество и попечителство.
Петя живее в Кърджали, където кметството е този орган. Преди повече от два месеца кметството получи сигнал, молба от мое име за смяна на настойничеството, снимков материал и доклад от социалните служби, ясно документиращи бедственото състояние на Петя. Кметството мълчи. По закон има право да мълчи. Трагедията на Петя не започва преди два месеца. Започва отдавна. Постепенно Петя става невидима. Тиха и спокойна, седи на канапето, което бавно избелява. Гледа телевизия, докато един ден телевизорът не се разваля. Прекъсва се връзката й с външния свят. Съседите не я виждат и не я чуват. Никой не забелязва нейната липса. Кметството не получава отчети от настойника й, мебелите й се изнасят, не е заведена на редовния си преглед пред ТЕЛК и отново никой не забелязва. Петя няма присъствие и глас. Нейното обществено присъствие и глас са нейният настойник, на когото всички ние вярваме, че Петя е добре, че не иска да ни види, тъй като е в криза, че не излиза, тъй като не желае.
Тази пролет посетих Кърджали. Беше семейна екскурзия. Отидох при Петя. Знаех, че е добре и очаквах кратко и приятно посещение при една добре обгрижена наша роднина. Това, което видях, бе неочаквано, шокиращо и живото променящо. С детския фотоапарат на сина ми за секунди успях да документирам бедствената обстановка. Социалните служби, впоследствие и в писмен вид, потвърдиха отразеното на снимките. Документът, който описва апартамента, миришещ на урина и Петя, казваща, че би искала да излиза и да получава повече храна, носи подпис и печат. Издаден е от името на държавата и от два месеца заедно с моята молба за настойничество, почива на държавното бюро на юрист-консулта в кметството на Кържали. Помня различни времена. Помня Петя да расте като единствено дете на чичо и стринка (в Кърджали се обръщат на стринка). Помня как, когато в късен пубертет за първи път тя започна да чува гласове и да се смее безпричинно, и тримата дойдоха да търсят специалисти в София. Помня слънчев и чист апартамент. Стринка намери утеха в църквата. Чичо ми се надяваше, че имотите, които оставя, ще осигурят бъдещето на Петя. Те отдавна са мъртви. Аз съм една от малкото останали роднини на Петя. Нося нейното фамилно име. Понякога си представям как отивам и я качвам на колата и я водя в София. Как я въвеждам в чиста спалня, където тя е сита, гледа телевизия и се смее безпричинно. А после се разхождаме някъде.
Калина Бакалова,
академичен директор към АСС, където преподава английски език. Преди да се завърне в България, живее, учи и работи в областта на театъра в САЩ. Решена да се включи като доброволец и работи за защитата на човешките права на хората с психически затруднения в България.
Поставеният под запрещение е невидим и безгласен
Случаят на Петя не е единствен по рода си. Никога няма да се изморя да казвам, че има настойници, които съвестно си вършат работата, но това се случва заради тях самите, не поради закона и не поради системата, а заради човешка привързаност и доброта, на която тези хора са способни. Но днес не говорим за тях, а за другите. Които не са способни.
Законът и системата позволяват да се прояви злото. Не онова зло от филмите, а ежедневното, иначе невидимо зло, наричано с много думи – алчност, агресия, незачитане на човешкия живот, пренебрегване на другия, безхаберие… В ежедневието някак си успяваме да намерим извинение за тези прояви или да ги игнорираме. Да свикнем с насилието и да го приемем за норма. Може би защото виждаме парчета от прояви на насилие и не ни докосват истински. Но изправени пред стените на институциите, където умират хиляди безименни, пред истории като тази на Петя, формално живееща в общността, но отдавна изключена от нея, заради безхаберие, алчност и незачитане, не можем да продължим да поддържаме илюзията, че всичко в света ни е наред. Защото не е.
И добре, че има кой да даде глас на хора като Петя. Защото, макар и изчезнала, тя е жива. Тя е човек. Тя има свои чувства, желания, потребности. Не имагинерни и фантазни, не породени от болестта, а истински, човешки. Нейни. Те не са нито потребностите на настойника ?, нито потребностите на кмета или назначеното от него длъжностно лице, което да следи за спазване на интересите ?. Тя има свой начин да ги изрази, не сложен, а обикновен, човешки начин за изразяване. Тя иска да има контакт с хора и храна. Иска да бъде понякога навън. Простички, човешки неща, които са ? отказани. Отказани са ? и онези, уж сложни и абстрактни – достъп до здравна грижа, достъп до определени имуществени права, защита на имуществото ?. Причината за всичко това е проста. Настойникът злоупотребява с имуществото и неглижира потребностите ?. Прави го законно. Или поне привидно законно. Защото самата Петя няма право на глас, не може да се оплаче пред съда, никога не е питана при вземане на решенията, които я засягат, при проверката на тези решения, доколкото такава изобщо е правена. Не може да го направи и нейната близка, защото не е настойник. Все пак е опитала, ангажирала е кмета, социалните служби. Социалните служби са намерили достъп до Петя, уверили са се, че тя живее в мизерия, че има нужди и желания, за които никой не се грижи. Че тези нужди и желания са не някакви фантазни, а обикновени, човешки, здрави. Нещата спират дотук. Социалните служби не могат да отидат отвъд тази констатация, те нямат нито права, нито задължения в тази насока. Заради закона. Законът, който оставя Петя безгласна, като непотребен, празен кашон, заключен зад стените на мълчанието. Като вещ, не като човек. Кметът и неговата администрация, като много други кметове и администрации, съчувстват кратко, след което си задават прагматичния въпрос: „Е, добре, кой може да се оплаче от нас в тази ситуация?" Естественият отговор е „настойникът". Кметът и неговата администрация не желаят проблеми и дела. Затова няма да се погрижат за Петя. Няма да изпълнят задължението си за проверка и намеса.
Защото Петя е безгласна и „не може да ги съди".
Но Петя може да ги съди по много различни начини.
През 2012 г. България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. В чл. 12 от Конвенцията е казано, че всеки, независимо от увреждането си, има правоспособност и дееспособност, като всички останали. Казано на ежедневен език, Петя има право сама да упражни правата си. Петя може, защото има кой да я подкрепя да стори това. Дали съдът ще приеме за разглеждане жалба от Петя, подписана само от нея на основание чл. 12 от Конвенцията? Не знам. Знам, че ако Петя продължи да няма право на глас, ще бъдем осъдени всички ние. Държавата. Гражданите на тази държава. Защото Европейският съд по правата на човека няма да попита настойника дали желае да се водят дела в защита на човешките права на Петя. Ще попита Държавата защо това не е могло да се случи на национално ниво.
И като говоря за Петя, имам предвид не само нея, а неизброимо число хора, които са пострадали. Които очакват промяната на законодателството, но докато очакват, животът им, ден след ден, отминава, заключен все в същата мизерия. Те припламват в някоя криза и после изчезват, потъват в мълчание и безхаберие, в очакване на промяна, която продължава да не се случва.
Снимка 1 и 2: Домът на Петя Бакалова
Материалите подготви
адв. Анета Генова
Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.
Петя е поставена под пълно запрещение.
Аз искам, но не мога да променя съдбата ?. Не съм неин настойник. Безпомощна съм. По закон в България хора с психични затруднения се запрещават и остават на произвола на своите настойници. Настойниците имат право да определят как и къде те живеят.
Петя живее под ключ в полупразен и мръсен апартамент. Спи на гол и скъсан матрак върху стара пружина. Не излиза. Облечена е в дрипи и пие пожълтяла вода от изкривено шише. Малкото храна, която получава, се оставя от служител в тъмния коридор. Рядко среща хора. По закон в България настойниците имат право да се разпореждат с имота на поставените под запрещение. Част от имота на Петя вече е продаден. Гаражът под апартамента й е преустроен в лъскав магазин. Два етажа над него, зад зацапани прозорци, Петя прекарва сама дните си, без дори да знае, че някога тя е била собственик на гараж или магазин. По закон в България настойниците отговарят пред органа по настойничество и попечителство.
Петя живее в Кърджали, където кметството е този орган. Преди повече от два месеца кметството получи сигнал, молба от мое име за смяна на настойничеството, снимков материал и доклад от социалните служби, ясно документиращи бедственото състояние на Петя. Кметството мълчи. По закон има право да мълчи. Трагедията на Петя не започва преди два месеца. Започва отдавна. Постепенно Петя става невидима. Тиха и спокойна, седи на канапето, което бавно избелява. Гледа телевизия, докато един ден телевизорът не се разваля. Прекъсва се връзката й с външния свят. Съседите не я виждат и не я чуват. Никой не забелязва нейната липса. Кметството не получава отчети от настойника й, мебелите й се изнасят, не е заведена на редовния си преглед пред ТЕЛК и отново никой не забелязва. Петя няма присъствие и глас. Нейното обществено присъствие и глас са нейният настойник, на когото всички ние вярваме, че Петя е добре, че не иска да ни види, тъй като е в криза, че не излиза, тъй като не желае.
Тази пролет посетих Кърджали. Беше семейна екскурзия. Отидох при Петя. Знаех, че е добре и очаквах кратко и приятно посещение при една добре обгрижена наша роднина. Това, което видях, бе неочаквано, шокиращо и живото променящо. С детския фотоапарат на сина ми за секунди успях да документирам бедствената обстановка. Социалните служби, впоследствие и в писмен вид, потвърдиха отразеното на снимките. Документът, който описва апартамента, миришещ на урина и Петя, казваща, че би искала да излиза и да получава повече храна, носи подпис и печат. Издаден е от името на държавата и от два месеца заедно с моята молба за настойничество, почива на държавното бюро на юрист-консулта в кметството на Кържали. Помня различни времена. Помня Петя да расте като единствено дете на чичо и стринка (в Кърджали се обръщат на стринка). Помня как, когато в късен пубертет за първи път тя започна да чува гласове и да се смее безпричинно, и тримата дойдоха да търсят специалисти в София. Помня слънчев и чист апартамент. Стринка намери утеха в църквата. Чичо ми се надяваше, че имотите, които оставя, ще осигурят бъдещето на Петя. Те отдавна са мъртви. Аз съм една от малкото останали роднини на Петя. Нося нейното фамилно име. Понякога си представям как отивам и я качвам на колата и я водя в София. Как я въвеждам в чиста спалня, където тя е сита, гледа телевизия и се смее безпричинно. А после се разхождаме някъде.
Калина Бакалова,
академичен директор към АСС, където преподава английски език. Преди да се завърне в България, живее, учи и работи в областта на театъра в САЩ. Решена да се включи като доброволец и работи за защитата на човешките права на хората с психически затруднения в България.
Поставеният под запрещение е невидим и безгласен
Случаят на Петя не е единствен по рода си. Никога няма да се изморя да казвам, че има настойници, които съвестно си вършат работата, но това се случва заради тях самите, не поради закона и не поради системата, а заради човешка привързаност и доброта, на която тези хора са способни. Но днес не говорим за тях, а за другите. Които не са способни.
Законът и системата позволяват да се прояви злото. Не онова зло от филмите, а ежедневното, иначе невидимо зло, наричано с много думи – алчност, агресия, незачитане на човешкия живот, пренебрегване на другия, безхаберие… В ежедневието някак си успяваме да намерим извинение за тези прояви или да ги игнорираме. Да свикнем с насилието и да го приемем за норма. Може би защото виждаме парчета от прояви на насилие и не ни докосват истински. Но изправени пред стените на институциите, където умират хиляди безименни, пред истории като тази на Петя, формално живееща в общността, но отдавна изключена от нея, заради безхаберие, алчност и незачитане, не можем да продължим да поддържаме илюзията, че всичко в света ни е наред. Защото не е.
И добре, че има кой да даде глас на хора като Петя. Защото, макар и изчезнала, тя е жива. Тя е човек. Тя има свои чувства, желания, потребности. Не имагинерни и фантазни, не породени от болестта, а истински, човешки. Нейни. Те не са нито потребностите на настойника ?, нито потребностите на кмета или назначеното от него длъжностно лице, което да следи за спазване на интересите ?. Тя има свой начин да ги изрази, не сложен, а обикновен, човешки начин за изразяване. Тя иска да има контакт с хора и храна. Иска да бъде понякога навън. Простички, човешки неща, които са ? отказани. Отказани са ? и онези, уж сложни и абстрактни – достъп до здравна грижа, достъп до определени имуществени права, защита на имуществото ?. Причината за всичко това е проста. Настойникът злоупотребява с имуществото и неглижира потребностите ?. Прави го законно. Или поне привидно законно. Защото самата Петя няма право на глас, не може да се оплаче пред съда, никога не е питана при вземане на решенията, които я засягат, при проверката на тези решения, доколкото такава изобщо е правена. Не може да го направи и нейната близка, защото не е настойник. Все пак е опитала, ангажирала е кмета, социалните служби. Социалните служби са намерили достъп до Петя, уверили са се, че тя живее в мизерия, че има нужди и желания, за които никой не се грижи. Че тези нужди и желания са не някакви фантазни, а обикновени, човешки, здрави. Нещата спират дотук. Социалните служби не могат да отидат отвъд тази констатация, те нямат нито права, нито задължения в тази насока. Заради закона. Законът, който оставя Петя безгласна, като непотребен, празен кашон, заключен зад стените на мълчанието. Като вещ, не като човек. Кметът и неговата администрация, като много други кметове и администрации, съчувстват кратко, след което си задават прагматичния въпрос: „Е, добре, кой може да се оплаче от нас в тази ситуация?" Естественият отговор е „настойникът". Кметът и неговата администрация не желаят проблеми и дела. Затова няма да се погрижат за Петя. Няма да изпълнят задължението си за проверка и намеса.
Защото Петя е безгласна и „не може да ги съди".
Но Петя може да ги съди по много различни начини.
През 2012 г. България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. В чл. 12 от Конвенцията е казано, че всеки, независимо от увреждането си, има правоспособност и дееспособност, като всички останали. Казано на ежедневен език, Петя има право сама да упражни правата си. Петя може, защото има кой да я подкрепя да стори това. Дали съдът ще приеме за разглеждане жалба от Петя, подписана само от нея на основание чл. 12 от Конвенцията? Не знам. Знам, че ако Петя продължи да няма право на глас, ще бъдем осъдени всички ние. Държавата. Гражданите на тази държава. Защото Европейският съд по правата на човека няма да попита настойника дали желае да се водят дела в защита на човешките права на Петя. Ще попита Държавата защо това не е могло да се случи на национално ниво.
И като говоря за Петя, имам предвид не само нея, а неизброимо число хора, които са пострадали. Които очакват промяната на законодателството, но докато очакват, животът им, ден след ден, отминава, заключен все в същата мизерия. Те припламват в някоя криза и после изчезват, потъват в мълчание и безхаберие, в очакване на промяна, която продължава да не се случва.
Снимка 1 и 2: Домът на Петя Бакалова
Материалите подготви
адв. Анета Генова
Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.
Източник: Маргиналия Бг , 07 септември 2015 г.
Facebook
TwetterСходни публикации
24 септември 2024 г.
Покана за участие в кръгла маса на тема: „Вашето действие за хората с макулна дегенерация“
На 1 октомври – датата в календара, на която от 1991 г. се чества Международният ден на възрастните хора – ден, в който в
05 август 2024 г.
Във Велико Търново проведоха информационна акция за Международния ден на трафика на хора
По повод 30 юли – Международен ден за борба с трафика на хора, в парк „Марно поле“ във Велико Търново се проведе информационна
31 юли 2024 г.
„Просто плувай“ или терапевтичната сила на водата
В желанието ни да включим в работата си допълнителни терапии, които да облекчат състоянията на децата и младите хора, за които
