Бездомни в повече

Хората без дом, също като другите маргинални групи в българското обществото, са оставени на произвола на съдбата, а има елементарни решения, които могат да направят живота им по-лек. Или поне да изтрият знака за равенство между живот и оцеляване.

„Боби, не ти е тук мястото", ще чуе отново Боян Кондов (35), докато моли за дребни на светофара на стадион „Васил Левски". На улицата е от октомври миналата година, след като губи родителите си, прави няколко грешни финансови решения и попада на „лоши места". Няколкомесечният престой в затвора за дребни кражби му пречи да си намери работа по специалността – хотелиерство и ресторантьорство, въпреки немалкия му стаж като барман. На опитите му да се включи отново в обществото системата отговаря с един куп административни изисквания. За да ги има обаче, трябва да е в нея. Завърта се кръг, от който излизане няма. Всеки ден по софийските улици се разминаваме с хиляди хора с тежка съдба като тази на Боби. През деня търсят хартия и картони за рециклиране, късно вечер събират празни бутилки от градинките, а на разсъмване се отправят към някоя пейка (през лятото), случайно отворен вход на блок или запустяла сграда (през зимата). За хората с етикет „бездомни" живот е равно на оцеляване – ден за ден, без планове и каквато и да било сигурност. А институциите и голяма част от обществото предпочитат да не ги забелязват – сякаш са просто неприятната, но неделима част от градския пейзаж.

Колко голям е проблемът

В България не съществува реална официална статистика колко точно са хората, които живеят без дом. Националният статистически институт брои само тези, които са се регистрирали в центровете за временно настаняване, но за това се изисква лична карта (каквато повечето бездомни нямат), а и не всички хора са стигали до така или иначе недостатъчните места. Но дори и така се вижда негативна тенденция – през 2011 г. има 770 регистрирани бездомни за цяла България, а през 2014 г. вече са 1370. Неправителствени организации, които работят на терен, са категорични, че през последните години броят на бездомните възрастни в страната се увеличава. През проекта „Милосърдие на улицата" на фондация „Мисия без граници – България" например, който осигурява топъл обяд в София, само през тази година са преминали 650 бездомни. А от началото на инициативата през 2012 г. досега общият брой на получилите храна по проекта е 3500. Това означава, че реално бездомните са в пъти повече. Дълбочината на проблема се потвърждава и от данните на Евростат за хора в риск от бедност. Преди няколко години България официално стана най-бедната страна в Европейския съюз, с най-голямо социално разделение. През 2013 г. 48% от българите са живели в риск от бедност или социално изключване при средно за ЕС 24.4%. Изследване на КНСБ наскоро показа, че над една четвърт от работещите българи са получавали нетна заплата под 352 лeвa на месец през 2012 г., което ги поставя в графата на работещите бедни.

Кои са хората на улицата

„Проблемът е много голям, защото това са предимно хора в работоспособна възраст и има какво да дадат на обществото ни", обобщава Саркис Ованесян, национален мениджър на „Мисия без граници – България". От наблюденията му хората, останали на улицата, са най-често между 20 и 60 години, като немалка част от тях са високообразовани. През пунктовете за топла храна на организацията минават архитекти, учители, медицински сестри, видеооператори, художници, музиканти, ватмани, счетоводители, строители, алпинисти, дори доцент по философските науки. Впечатленията на Ованесян се потвърждават и от наскоро излязлото пилотно проучване на сдружение „Градски номади", които през май-юни тази година интервюираха 50 души без дом в центъра на София. Според тяхното изследване най-често срещаният профил на бездомника е мъж между 50 и 60 години, със сериозен трудов стаж и средно или висше образование. Повече от половината от интервюираните се занимават с рециклиране на отпадъци, а една четвърт имат някаква временна заетост (виж графиките). Само един от хората, с които „Градски номади" са разговаряли, получава социална пенсия. Причините тези хора да са на улицата са най-различни, понякога дори невероятни. От семейни конфликти и домашно насилие, през жилищни измами, непогасени кредити и загуба на работа до нелекувани заболявания и зависимости. Има възрастни хора, изоставени от близките си, както и младежи, излезли от домовете за деца, лишени от родителска грижа, без квалификация, трудови навици и доходи. Много хора от бедни райони на страната се местят в големите градове в търсене на работа, но не успяват да си стъпят на краката. И остават просто защото „в софийските кофи има какво да се яде", както казва Юлия Георгиева от

„Инициатива за здраве", които работят с наркозависими на терен. Част от хората на улицата са с излежани присъди и след затвора няма как да се интегрират обратно. За някои животът на улицата е и личен избор, но от наблюденията на организациите те са по-скоро изключение. Ако има нещо положително сред наблюденията на неправителствените организации, които се занимават с проблема, то е, че намалява поне броят на бездомните деца. Според Милена Харизанова, директор

„Закрила на детето" към УНИЦЕФ, в последните години са били разкрити много услуги и е заработила система за закрила на деца в риск. Продължават обаче да се срещат цели семейства или пък един родител с дете, които са на улицата, включително жени, жертви на домашно насилие. От варненското сдружение „Гаврош", които имат приют за бездомни деца, наблюдават нова тенденция – деца на заминали в чужбина родители са оставени на грижите на роднини или съседи, което обикновено води до попадането им на улицата. Случва се също непълнолетни да бъдат оставяни сами в къщи, да се грижат за по-малки деца в семейството. „Постепенно оставените без контрол деца тръгват по улиците и се въвличат в асоциални дейности, просят или скитат", обясняват председателят на сдружение „Гаврош" доц. Пенка Стоянова и психологът в приюта за деца Гергана Енчева.

Не е това, което си мислим

Противно на представите на повечето хора, бездомните не чакат помощ наготово. „Имат адски тежки съдби, какво ли не им се е случило и въпреки това не мрънкат, не винят никого и са поели отговорност за собствената си съдба", разказва Миа Агова, която заедно с Йоана Богданова и Елеонор Генова създава „Градски номади". Освен проучването сред бездомните те са изследвали и общественото мнение за тях и намират несъответствие между истинската нужда на хората на улицата и представата на обществото. „Хората имат негативно мнение, смятат, че бездомните са мързеливи или нямат желание за работа", коментира Елеонор и допълва, че това не се потвърждава от резултатите от изследването – само 4% от интервюираните са казали, че очакват помощ от държавата. Разлика се вижда и в мнението дали бездомните просят – на него са 30% от участвалите в анкетата на „Градски номади" близо 700 граждани, докато реалният дял сред интервюираните хора без дом е двойно по-малък. Според Неда Соколовска, основател на Студио за документален театър Vox Populi, негативната нагласа в обществото е продиктувана от страх, защото всеки подсъзнателно се опасява, че това може да се случи и с него. За спектакъла си „Дом" Vox Populi са разговаряли с много хора, останали без дом, за да разберат как живеят, какво мислят и какви са причините да бъдат изключени от обществото. „Не мисля, че е нагласата е враждебна, по-скоро става въпрос за дистанция, за отчуждение, за нежелание да се влезе в контакт с такъв човек", допълва Соколовска. И за схващането, че щом са на улицата, значи са си го заслужили. Социалните помощи далеч не са първата неотложна нужда на хората, които живеят без дом. Светлана Гьорева от „Каритас – България", които от години помагат на бедни и уязвими хора, категорично поставя на първо място медицинската грижа. Заради липсата на осигуровки останалите на улицата могат да използват само „Спешна помощ", а на нея също невинаги може да се разчита. След това бездомните имат необходимост от дрехи, храна, място за преобличане, душ и подслон, изрежда Гьорева, и не на последно място „от много сериозна подкрепа за това да си върнат или да си изградят трудови навици, както и за мотивация за намиране и задържане на работа и жилище". „Някои от хората имат нужда просто от преквалификация, за да работят в съвременната среда", забелязали са Миа и Елеонор от „Градски номади", които помагат на хора без дом в търсенето на работа. Тук обаче се влиза в „параграф 22?, защото дори и човекът да намери някаква заетост, институциите изискват куп документи, а системата за получаването им е изключително негъвкава. Юлия Георгиева дава конкретен пример: „Ако си от Монтанско, трябва да се върнеш дотам, за да ти издадат лична карта." За адресна регистрация се изисква задължително нотариален акт, което затваря всички врати за бездомните. В САЩ например съществуват места с бани, тоалетни, чекмеджета и пощенски кутии, които могат да се използват включително за адресна регистрация. Във Франция има номадски лични карти за хора без постоянен адрес.

ЛАК, ЛКК и НЕЛК, моля

България, разбира се, е доста далече от подобни решения. Тук единственото, което хората без дом получават от държавните и местните власти, са приюти и тук-там обяд или вечеря. За цялата страна домовете за временно настаняване на бездомни хора (включително деца и младежи в риск) са 17 с общ капацитет 789 места, а условията за прием, описани на интернет страницата на Агенцията за социално подпомагане, могат да накарат и човек в нормална житейска ситуация да се откаже да ги изпълни. Желаещите да използват социалната услуга трябва да подадат „писмена молба по настоящ адрес до директора на дирекция „Социално подпомагане", към която да приложат копие от документ за самоличност, както и копия от ЛАК (лична амбулаторна карта – бел. ред.), решение на ЛКК, ТЕЛК, НЕЛК, ако има такива. „Въз основа на подадена молба и приложени цитираните по-горе документи се извършва социална оценка на потребностите на лицето от социални услуги, които се отразява в доклад-предложение", гласи още наредбата. Дори да успеят да се справят с бюрократичните изисквания, бездомните могат да останат в тези центрове до три месеца. Условията вътре често не са човешки и така хората прибягват до тях основно през зимата. През студентите месеци в София се отварят и няколко кризисни центъра за пренощуване. Според отговорите на Столичната община до „Капитал Light" в тях винаги е имало свободни места и не е било отказвано настаняване. От общината коментират още, че в центровете й се приемат и хора без документи, след като МВР установи самоличността им. Както и че общината има постоянен мобилен екип за работа на терен. Иначе приюти има и към някои църкви.

Съществуват и социални трапезарии, където възрастни бездомни хора могат да получат храна, дрехи и евентуално някакъв съвет. От сдружение „Гаврош" припомнят, че през септември 2014 г. Министерският съвет реши да намали три пъти издръжката на приютите в страната, което доведе до затваряне на някои от тях. „Най-големият проблем с приютите е, че се мисли само в посока кризисни мерки, а не се търси трайна, дългосрочна промяна, която да извади тези хора от ситуацията, в която се намират в момента", смята Миа Агова от „Градски номади". А Елеонор добавя: „Тези кризисни мерки не разбиват гетото – те слагат хората в една среда, която с времето започват да намират за нормална. Изолират ги някъде далеч от обществото, където затвърждават и тяхната представа, че са социално изолирани. А това да се почувстваш, че вече не си част от обществото, е огромен проблем." Албена Бонева, председател на управителния съвет на фондация „Ръка за помощ", също смята, че най-важното е хората, попаднали в тези услуги, „да възстановят вярата в собствените си сили и способности" и да придобият трудови навици, за да могат отново да поемат живота си в ръце. „В противен случай ще продължават да живеят в омагьосан кръг", допълва Бонева. На хартия съществува и правото на еднократна помощ от около 350 лв., но за нея също е необходима лична карта, както и доказателство, че на името на човека в нужда не се води никакъв имот, банкова сметка и други. „Ако някъде нещо се води на тяхно име, не могат да получат нищо. Нямат ли лични карти, губят всички социални придобивки и услуги", обобщава Евгени Генчев от фондация „Инициатива за здраве". Ефектът от целия бюрократичен лабиринт е, че между институциите и хората, останали на улицата, изниква огромна яма и единственият начин за оцеляване се оказва чрез взаимопомощ. А „колкото повече изпадат, толкова повече обществото не ги разпознава като личности", казва Неда Соколовска. „Превръщат се просто в някаква категория."

Изход има

Решенията на проблемите на хората без дом не изискват големи ресурси, а желание и мисъл

– Най-неотложното: подслон, условия и здравна грижа
В България няма общински приюти с нормални условия, в които човек в нужда може да отиде просто да преспи, да се изкъпе и нахрани, без да му се иска папка с документи. А не е толкова сложно – има много пустеещи обществени сгради, които могат да се използват за това. „Градски номади" пък са поели инициативата за изграждането на мобилни бани, перални и микрокъщи за бездомни хора. Първата микрокъща вече е факт и в нея от юни живее 35-годишният Боян Кондов. Подобни микрокъщи се строят в редици държави – най-често от граждани. В Хавай се помещават в стари складове, където е по-защитено, има електричество и тоалетни. Медицинската помощ е също от първа необходимост.

Подкрепа за измъкване от дъното

Както казва Милена Харизанова от УНИЦЕФ, много малка част от бездомните хора имат нужда само от жилище. Много по-важна е социалната работа и подкрепа, която получават, за да решат проблемите, заради които са на улицата. Тя минава през инвестиране в качествено образование и преквалификации, добра финансова грамотност, развиване на силните страни, консултации за намиране и задържане на работа – и то за всички младежи и възрастни в риск, още преди да са попаднали на улицата. Саркис Ованесян от „Мисия без граници – България" смята, че едно от решенията е да има програма за трудова заетост за тези хора, чрез която те да имат доходи, евентуално да си намерят жилище и да покриват ежедневните си нужди. „Градски номади" дават пример с Истанбул, където общината ангажира бездомни хора за събиране на отпадъци по малки улици, където големите камиони не могат да влязат. Подобно решение има и в нюйоркския Бруклин – в изкупвателните пунктове за рециклиране бездомните получават храна и минимално заплащане. Сдружението има идея да направи в България социално предприятие, което да предлага работа и преквалификация на бездомни хора.
В сложно бюрократичната българска публична система административната помощ също е от ключово значение – от издаването на лични документи, през включване в бюрото по труда до кандидатстването за социална пенсия.

Човешко отношение

„Най-голямото решение е по-голямо включване на обществото", категорична е Миа Агова от „Градски номади". Едно „добър ден" и малко внимание вършат чудесна работа, казва тя. Както и по-голямо включване на неправителствени организации, които са изследвали проблемите на уязвимите групи хора. Светлана Гьорева от „Каритас – България" настоява за сериозно проучване на причините и рисковете за попадане в бедност, за броя на хората и специфичните им нужди. „Трябва да се разработи някакъв план или програма за развитието на конкретни услуги с отговорности – какво ще развива общината със собствен ресурс, какво държавата", допълва Гьорева. А накрая всичко опира до нагласата и емпатията – както сред работещите в държавните и общинските институции, така и сред обществото.

***
Докато рециклирането е основен източник на доходи за хората без дом, в края на юни Столичният общински съвет прие няколко нелепи текста в наредбата за управление на отпадъците. Те забраняват „изваждането на отпадъци от съдовете за битови отпадъци, освен на лицата, на които е възложено тяхното обслужване". За това нарушение, както и когато се предават отпадъци на лица, които не притежават разрешение, комплексно разрешително или регистрационен документ, се налагат глоби от 300 до 1000 лв. Ясно е, че тази забрана няма как да се контролира (така както не се контролира законовото задължение за разделно изхвърляне), но може да е допълнителен натиск върху хората в крайно тежко положение. И звучи единствено като лобистко решение с цел да пази интересите на фирмите за събиране на боклук.