Промените в Семейния кодекс: Вярна посока, сериозна нужда от редакция

"Дневник" потърси юриста Фани Давидова за мнение по предложените изменения в Семейния кодекс, които засягат осиновяванията и родителските права в България. Давидова е експерт в областта на националните осиновявания и автор на книгата "Разрешително за родители – как да осиновим дете в България". Публикуваме коментара й с акценти и заглавие на редакцията.

Преди седмица Министерството на правосъдието представи законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс от 2009 година. Общественото обсъждане по него ще продължи до 13 септември 2016 година. Заинтересованите страни – неправителствени организации, граждани, юристи, имат срок около 3 седмици да изготвят свои писмени становища и да ги качат в портала за обществени консултации. Предвиждат се промени в няколко посоки и очевидно най-дискутираната тема ще бъде тази с отпадане на тайната на осиновяването.

Последици след развода

На първо място, проектът засяга текстове, имащи отношение към упражняването на родителските права при развод. Предвижда въвеждане на института на т.нар. съвместно упражняване на родителски права чрез промяна на сегашня чл. 59 на СК, като целта е последиците от развода по исков ред по отношение на децата в максимална степен да се доближат до последиците при развод по взаимно съгласие, при който съпрузите изготвят и подписват споразумение, където начинът на упражняване на родителските права и режимът на личните отношения могат да бъдат уредени в детайли.

Възможни проблеми могат да произтекат от факта, че съвместното упражняване на родителски права е въведено с твърде общи и описателни разпоредби. Вероятно акт като Семейния кодекс с висока степен на правна абстракция няма как да уреди детайлите по прилагането на този институт, но липсва каквато и да било яснота по отношение на практическото изпълнение на тази разпоредба.

Пример: При бракоразводно решение по развод по исков ред, което постановява съвместно упражняване на родителски права, не е ясно какво се случва, когато родителите имат различия при вземане на решения, свързани с важни въпроси, които не могат да бъдат отложени във времето (образование, здравеопазване и пр.) и не могат да постигнат съгласие.

При споразумение, утвърдено от съда, при развод по взаимно съгласие съпрузите предварително, сами и доброволно обективират волята си за бъдещото отглеждане на детето. Това гарантира в по-голяма степен постигането на бъдещо съгласие при вземането на решения. Тук съдът на практика ще замества волята на страните и е трудно да се предвиди как ще се развият конкретните ситуации. Идеята за въвеждане на този институт е безспорно добра и определено в правилната посока, но практиката в бъдеще ще покаже как подобни ситуации ще бъдат отигравани.

Процедури при националните осиновявания

Втората важна посока, в която се предвиждат промени, касае процедурите по т.нар. национални осиновявания. Предвижда се закриването на регионалните съвети по осиновяване и обединяване на тяхната дейност от един съвет по национално осиновяване (чл. 94, ал. 1 на проекта). Понастоящем съгласно СК чл. 94, ал. 1 към всяка регионална дирекция за социално подпомагане се създава съвет по осиновяване.

Всеки съвет следва да заседава ежеседмично СК, чл. 94, ал. 4. Председател на СО винаги е директорът на регионалната дирекция за социално подпомагане, а членовете на съвета са: юрист, определен от областния управител, лекар, определен от директора на регионалната здравна инспекция, педагог, определен от началника на регионалния инспекторат по образование, психолог, определен от директора на дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, ръководителят на специализираната институция, в която е настанено детето, както и на институцията, предоставяща социалната услуга - резидентен тип.

Убягва логиката на подобно предложение – вместо 26 регионални екипа ще работи 1. Вместо 26 съвета заседаващи ежеседмично, ще имаме един, който ще заседава 3 пъти месечно. Ако това решение ще забърза процедурата по осиновяване, ще бъде и новост в математическата логика. Дори от гледна точка на превенция на корупцията подобно решение не е логично, защото към момента имаме 26 съвета по осиновяване, всеки от които се състои от около 7 души, а се предлага в бъдеще решенията да се взимат на едно-единствено място от съвет с по-малък състав. Брутално казано, ако някой реши да опита да корумпира съвета по осиновяване ще бъде много повече улеснен.

Считам, че подобно законодателно решение следва да бъде сериозно обмислено, а преди това по-задълбочено обосновано и мотивирано от страна на вносителите.

Положителен момент в проекта е въвеждането на възрастов "таван" за осиновителите. Това е направено с разпоредбата на чл.79, ал.1, според която разликата във възрастта на осиновител и осиновен може да бъде максимум 50 години. Въпреки че вероятно това ще породи дискусии, считам, че това е много добро законодателно решение.

Останалите предложения, свързани с вписванията на децата в регистрите за пълно осиновяване, са добри и наистина ще улеснят и ускорят пътя на децата към техните нови семейства. Предложените от екипа на МТСП промени са добри в тази им част.

Отпадане на тайната на осиновяването

Безспорно най-дискутираната тема, присъстваща в проекта за изменение и допълнение на СК, е тази, свързана с правото на информация на осиновените. Работната група към Министерство на правосъдието, автор на проекта, заслужава поздравления и насърчение в този първи опит в българската правна история да се регламентира правото на достъп на осиновените деца до информация за техния биологичен произход. Това законодателно решение със сигурност следва да бъде развито и прието, макар и след по-сериозно обсъждане на заложените в него концепции, както и след прецизиране на конкретни разпоредби.

За първи път в СК се въвежда задължение за осиновителите да съобщят на своето дете за факта на неговото осиновяване. Това е направено в разпоредбата на чл.105, ал.1, според която това трябва да стане "на възможно най-ниска възраст, по подходящ начин и в зависимост от индивидуалните му особености."

Въвеждането на това задължение е дискусионно. Защитниците му изтъкват аргумента за правото на осиновения да бъде информиран за своя произход още на най-ранен етап, докато противниците считат, че подобна регламентация представлява недопустима намеса на държавата в личния и семейния живот на гражданите. При всички положения считам, че предложената в проекта формулировка следва да бъде прецизирана. Това е така, защото не става ясно:

Кой ще следи за изпълнението на това родителско задължение и от кой момент е налице неизпълнение. В някои скандинавски държави, където има подобно задължение за осиновителите, е посочен възрастов таван – информацията за факта на осиновяването следва да бъде съобщен не по-късно от навършване на 14-годишна възраст на детето.

Какво следва от неизпълнението. Какви са критериите, по които ще се определят "подходящият начин" и "индивидуалните особености на детето". Какво ще е съотношението на тази разпоредба с тази на чл.145 от Наказателния кодекс, който регламентира състава на престъплението "разгласяване тайната на осиновяване".

Следващият момент на проекта е свързан с достъпа до информация за биологичния произход на осиновените. Въпросът имат ли право изоставените и впоследствие осиновени деца да научат кои са биологичните им създатели е изключително деликатен, емоционален и е трудно да се даде еднозначен отговор.

Още по-трудно е правото да даде обща рецепта за всеки конкретен казус. Ето как е решен въпросът в някои други страни.

Норвегия – В Норвегия законодателят не предвижда възможност данните на майката да не бъдат регистрирани. Законът задължава осиновителите да съобщят на детето за факта на осиновяването, като изберат подходящия момент за това след консултация с психолог. С навършване на пълнолетие осиновените имат безусловно право да научат биологичния си произход.

Германия – Германското законодателство дава възможност на биологичните майки да запазят своята анонимност, ако те пожелаят това. Нещо повече, съществува възможност данните на родилката изобщо да не бъдат записвани. Истината е, че тази практика е отскоро и все още не е утвърдена.1

Франция - Със Закон № 202-93 от 22 януари 2002 г. за достъп до информация за произхода на осиновени лица или лица под грижите на властите завършва процесът на реформиране на института на тайното раждане и се предвижда механизъм за разкриване на самоличността на майката, но при изричното съгласие на майката и на детето.

Приемането на закона от 2002 г. значително облекчава възможността за установяване на биологичния произход чрез създаден Национален съвет за достъп до данни за личния произход – независим орган, съставен от магистрати, представители на заинтересуваните институции и професионалисти в областта. Новоустановеният механизъм има незабавно действие и позволява осиновените да получат информация за самоличността на биологичните си родители, при условие че те дадат съгласие за това, така че да бъдат защитени интересите и на двете страни.

Становището на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по този въпрос е следното: по делото Одиевр срещу Франция (Решение от 13 февруари 2003 г. на Голямото отделение) съдът приема, че, от една страна, налице е правото на всеки да познава своите корени, произтичащо от широкото тълкуване на приложното поле на понятието "личен живот". От друга страна, не може да се отрече и правото на жената да запази анонимност, за да се погрижи за здравето си, като роди в подходящи медицински условия.

В случая съдът е изправен пред два трудно примирими частни интереса, които при това не засягат възрастен и дете, а двама възрастни със собствена автономия на волята. Съдът припомня, че изборът на необходимите за спазването на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека мерки при междуличностните отношения по принцип е в рамките на свободата на преценка на договарящите държави.

За първи път българското право дава регламентация на правото на достъп до информация за произхода. Според предложения проект (чл.105б на проекта) се създава нова специализирана административна структура към Министерството на правосъдието – Съвет за достъп до информация за произхода, който ще взема решения по подадени заявления за достъп до информация.

Това е в съответствие с практиката на повечето европейски държави, както и с практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). В решението по делото "Гаскин срещу Обединеното кралство" съдът приема, че правото на търсещия информация за неговия личен и семеен живот трябва да е защитен в случаите, когато администрацията неуместно отказва да даде съгласие.

Съдът обосновава необходимостта от наличието на независим орган, който да направи баланс между правото на лицето на достъп до личните му данни и правото на евентуална защита на трети лица. Без съмнение подобна структура в България е необходима, но видът, в който тя се предлага, може да бъде значително подобрен. На първо място следва да се прецизира статутът на съвета и да се внесе яснота къде изобщо попада той в административната йерархия с оглед на това какви решения ще издава.

Едно решение за предоставяне или отказ на достъп до информация за биологичния произход без съмнение представлява индивидуален административен акт, който подлежи на задължителен съдебен контрол. Спорен е въпросът обаче дали така предложеният в проекта съвет има подобна компетентност.

Тук става очевиден и следващият проблем на проекта, а именно липсата на изрична възможност решенията на новата структура да подлежат на съдебен контрол. Действително има възможност за търсещите в случай на отказ да бъде предоставена информация за произхода от страна на съвета да се обърнат с ново заявление към окръжния съд, допуснал осиновяването. Подобен квазисъдебен контрол е лошо решение.

Правото за достъп до информация за произхода е дадено единствено в полза на осиновените. Биологичните родители няма да имат право да търсят дадените за осиновяване деца. Положителен момент в проекта е опитът за разделяне на информацията за биологичния произход на две категории: - информация, идентифицираща биологичното семейство (чл.105, ал.5 на проекта), и информация, съдържаща се в социалното досие (чл.105, ал.4 на проекта)на осиновения, съдържаща, най-общо казано, фамилната му история.

Считам обаче, че този опит следва да бъде проведен докрай, разграничението да е по-ясно, а информацията относно историята на самото дете да бъде изчерпателно посочена. Добре е законодателят да препрати към вече съществуващите разпоредби на подзаконовата нормативна уредба – Наредба на МТСП РД – 07-01 и Правилника за устройството и дейността на домовете за медико-социални грижи за деца.

Считам, че най-спорният въпрос, свързан с регламентацията на достъпа до информация за биологичния произход, е предвиденото в проекта задължително посредничество при търсенето на информация. Според текста на проекта търсещите информация осиновени задължително следва да използват услугите на посредник, в случай че искат достъп до данните, идентифициращи биологичните родители.

Според проекта посредничество за достъп до информация за произхода може да извършва юридическо лице с нестопанска цел, получило разрешение от министъра на правосъдието, наричано по-нататък посредник за достъп до информация за произхода. Според проекта посредничеството за достъп до информация за произхода ще включва консултиране на търсещите, каквото и да означава това, и осъществяване по "подходящ начин на контакт с родителите по произход и подпомагане на срещи между осиновен и родители по произход".

На практика проектът задължава търсещите осиновени да ползват "психологическа помощ", за да осъществят контакт с роднините си по произход, което е несъстоятелно. Ползването на консултация и помощ в подобни случаи може да бъде възможност, но категорично не бива да бъде вменявано като задължение. Концепцията за необходимост от посредничество при търсене на информация за биологичния произход се основава на твърдението, че процесът по търсене и установяване на произхода, както и самата среща между биологичното семейство и осиновените са травмиращи и силно емоционални и за двете страни. Това безспорно е така, но няма как държавата принудително да "осигури" психологическа помощ на търсещите осиновени и техните биологични създатели.

Следва да се има предвид, че по своята правна същност правото на достъп до информация за биологичния произход представлява частен случай на общото право на достъп до лични данни. Подобна намеса представлява недопустимо нарушение на правото зачитане на личния и семейния живот, защитено от чл.8 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Оставяме настрана широките правомощия, които проектът предоставя на въпросните посредници – юридически лица с нестопанска цел, получили разрешение от Министерството на правосъдието да упражняват подобна посредническа дейност. Считам, че тази част на проекта следва да бъде изцяло преработен.

В заключение предложеният от Министерството на правосъдието проект е концептуално добър и категорично в правилната посока, но конкретните текстове имат сериозна нужда от прецизиране и усъвършенстване.