Мразещият човек. Homo odiosus – невидимото оръжие на властовите елити

„Мразещият човек” едва ли е най-подходящата тема за Рождество Христово. За светлите коледни дни, когато чакаме с упование приказните разкази за разтварянето на небесния свод и вярваме, че с възвестяване на Рождеството душите ни ще се пречистят, ще се изпълнят с доброта, любов, надежда и смирение, а омразата като че ли от само себе си ще изчезне, ще излети през открития свод далеч в други селения, ще ни освободи от жестоката си хватка. Ако на Коледа не повярваме в чудеса, то кога?

Събитията от предколедните дни обаче отново поставиха на изпитание, за кой ли път през тази година, способността ни за съпричастност, за прошка, за милосърдие. Защото да възпреш превръщането на болката и справедливия гняв в омраза наистина е изпитание на волята, на способността ни да удържим емоциите си в границите на хуманността, да не позволим отприщването на жаждата за отмъщение да се превърне в унищожителна стихия.

Да разстреляш публично един посланик, да прегазиш хладнокръвно хора, в техните щастливи мигове на празнично настроение насред коледния базар в центъра на града; и още – бомби на толкова много места, екзекуции на опитващи се да бягат от войната хора, атентати, смърт на деца, и още смърт, и кръв… Целият ти свят рухва за секунди. Нима в такъв момент омразата не би могла да се превърне в обезболяващ наркотик, в средство да запазиш разсъдъка си при вида на смъртта, която отнася любимите ти хора? Нямаш ли право да мразиш нещо или някого поне за малко? Нямаш! Защото временна омраза няма, тя е завинаги и ти отнема правото да си свободен човек. Мразещият човек е несвободен човек. Това ни казва и френският журналист Антоан Лейри в тъничката си разтърсваща книга-изповед за срещата със смъртта на съпругата му Елен, една от жертвите на касапницата в „Батаклан” на 13 ноември 2015 г., когато в Париж бяха убити 90 души. Заглавието на книгата е „Няма да получите омразата ми”.

„В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души.(…)

Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно тава, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, за гледам с недоверие съгражданите си,да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.(…)

Разбира се, че съм съсипан от мъка. Отстъпвам ви тази малка победа, но тя ще е краткотрайна.(…) Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света… Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден, и през целия си живот това малко момче ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не – няма да получите и неговата омраза.”

Нямаше да напиша този текст в навечерието на Рождество, ако не бях срещнала Антоан Лейри. Той ме убеди, че всъщност едва ли има по-подходящо време да се опитаме да разберем мразещия човек от тихите и светли коледни нощи. Притиснати от тишината да поразсъждаваме безмълвно, да се помъчим да проумеем защо около нас има толкова много омраза – стаена или пък агресивна. Какво е тя, с какво привлича, защо владее душите на толкова хора, какво им дава? Ако си нещастен и мразиш, това връща ли отново щастието при теб? „Светът е уродлив, а хората тъжни”, въздъхна преди години Бродски, перефразирайки един от любимите си поети. Ако погледнем през омразата като през пъстър детски калейдоскоп, дали тази уродливост ще се разпръсне от разбягващите се в разни посоки малки стъкълца и от застиването им в различни красиви шарени картинки? Омразата само израз на екзистенциалност ли е или днес е преди всичко социално провокиран проблем?

Неведнъж съм цитирала в текстовете си една мисъл на З. Бжежински, която според мен дава най-краткото, но и най-пълното определение за отминалия ХХ век – „век на мегамитове и мегасмърт”. Имаме ли реални основания да се страхуваме, че новият век бавно ни потопява в мегаомраза? Защото тя би могла да е логично следствие на мегасмъртта, да е преживяла в латентно състояние десетилетията след края на Втората световна война. Може би раните не са съвсем зараснали. А може би е налице катализатор, който, експлоатирайки неназовани факти и недоизказани истини, недосподелени разкази и спомени, недоизлекувани травми, се възползва от неограничените технологически възможности, които новите медии предоставят, и генерира вълни на омраза, които – примерите са налице – могат да свалят или да доведат на власт едно или друго правителство. Във всеки случай и „пост-истината”, и „хибридната война” имат своите напълно разпознаваеми денотати. Множеството примери са около нас, трябва само малко повече усилия, за да ги видим ясно и да ги назовем с конкретни имена.

Омразата е сложен психичен феномен, с нейната разрушителна сила човечеството се сблъскава от векове. Философията, литературата, изкуството сякаш вече са ни казали всичко за нея. Като че ли в чисто екзистенциалните си проявления тя е по-лесна за разбиране и макар да не я оправдаваме, сякаш намираме почти за естествено талантливият, красивият, успелият, влюбеният, щастливият, богатият да бъде, освен всичко друго, и мразен. Грозните литературни скандали у нас от последните месеци не добавиха нищо ново към вечната драма Моцарт – Салиери. В крайна сметка някой винаги се радва на повече слава, пари, награди, признание, любов. Чисто житейски ситуации неведнъж са доказвали красноречиво, че омразата не е пряко свързана с образованието, социалния и материален статус, професионалната реализация.

Талантливият, образованият, доказалият се в кариерата, богатият не са имунизирани, те също мразят. Те мразят, защото искат например да са единствени, искат цялата любов, всички възможни награди и признания да са само за тях.

Омразата, продукт на екзистенциалното, е лесна за разпознаване, тя има своя вътрешна логика на пораждане и развитие и може да остане и извън социалната, ценностна и в най-широк смисъл на понятието идеологическа рамка на едно общество. Тя може да разруши драматично и необратимо конкретни човешки съдби, но като цяло не притежава енергията да заразява огромни групи от хора, тя е относително безопасна за социума като цяло. За да се превърне в мощна деструктивна сила, омразата трябва да се институционализира. Институционализирана и канализирана, омразата от чисто екзистенциален проблем се превръща в идеологическо оръжие. Мегаомразата по същество представлява умело трансформиране – съобразно конкретните социлно-политически и икономически условия, на екзистенциалната омраза в социална омраза. Според мен днес сме свидетели именно на това – как управляващите елити в името на егоистични тяснопартийни и корпоративни интереси и в стремежа си да получат възможно най-голяма политическа и икономическа власт, използвайки изконните човешки страхове, генерират все повече и повече специфичен вид социална омраза. Намирам това за опасна тенденция, която може да излезе извън контрол и да доведе до изненадващи ситуации с трудно предвидим край.

Защо точно омразата – човешката психика все пак притежава широка гама от емоции, а върху поведенческите стереотипи може да се влияе с най-различни техники за мотивация. Преди повече от век Фройд обръща внимания върху естествената склонност на човека към злоба, агресия, жестокост, които произтичат от т.нар. „първична омраза”. Той подчертава, че тя може да има социални последици. Връзката с чуждия, непознат външен свят, носеща напрежения и травмиращ психологически дискомфорт, е белязана именно с тази „първична омраза”. Извън азбучните истини, че омразата поражда само омраза, че е винаги деструктивна, разпадаща, разделяща, разграждаща, осъждаща – какви, присъщи само на нея, особености  притежава тя, че днес без съмнение се е превърнала в скритото и доказало ефективността си оръжие на управляващите. Ще се опитам, макар и схематично, предвид краткостта и спецификата на настоящия текст, да дам отговор на този въпрос.

И така – омразата не предполага някакви особени интелектуални или духовни усилия – породена веднъж, тя се самозахранва. Сама по себе си ирационална стихия и примитивна емоция, омразата няма нужда от рационални обяснения, анализът и емпиричният факт са неин контрапункт. Тя е съществена част от проявите на ригидното поведение или на т. нар. „имунизирано съзнание”. Социалната омраза стъпва върху и се захранва от стереотипи, национална митология, ключови за националната памет категории, символи, топоси, текстове – точно това е скритият механизъм за превръщането на омразата в един много специфичен съвременен вид идеология. Превърната веднъж в идеология, тя обективно се институционализира – следователно социалната омраза може да бъде задавана като програма за действия, да се предизвиква, канализира, ускорява, т.е. да бъде контролирана многопосочно.

След като институцията (политическа партия, корпорация, тинк танк, доктрина, медия и пр.) я създава, направлява, поддържа, тя може във всеки един момент да й придаде социална значимост, патриотична окраска, морална привлекателност и оправданост.

Социалната омраза е заразителна. Тя е едновременно деструктивна и интегрираща, създаваща общност, тя акумулира мощни социални енергии, потенциално съдържа в себе си желание  и готовност за унищожение – на врага, на другия, на различния, на чуждото и непознатото, на определена класа или прослойка. Мащабът на омразата е пряко зависим от наличието на всякакъв вид нестабилност,  икономическа или политическа криза в обществото, лумпенизацията и моралната деградация на социалната тъкан също са определящи фактори.

Социалният план на омразата се задава от общества, в които не съществува общозначима и общопризната рамка за морално и неморално, допустимо и недопустимо, когато липсва или е разрушена мярката за равноценност и равнопоставеност на гражданите пред закона. Между  аномичното обществено съзнание и омразата има само една крачка. В разградената ценностна система на едно крайно бедно и мизерстващо в икономически план общество, когато в името на оцеляването категории като добро и зло трайно атрофират, социалната омраза придобива допълнителни характеристики и колкото и парадоксално да звучи може да поеме функциите, макар и временно, на стабилизираща социална рамка.

При липса на устойчиви ценностни модели, някои нейни прояви могат да бъдат припознати от определени социални групи за положителен пример, като преграда пред чуждото и непознатото и като съхраняващи родното, патриотичното, имагинерния национален идеал. Този вид специфична социална омраза ефективно създава усещането, че имаш пред себе си някаква значима кауза, че се бориш за съхраняване на определено статукво. В този смисъл социалната омраза се представя едновременно като деструктивна по отношение на общност и общество, но едновременно с това като комфортна и самосъхраняваща отделната личността, даваща й усещане за емоционална стабилност. Тя се превръща в своеобразна психозащитна техника за оцеляване в условията на безпрецедентна липса на морал. Впрочем в нашето общества морал не просто липсва, а липсата му отдавна вече не се крие, в част от управляващата класа няма дори имитативен стремеж за справедливост, демонстрира се цинична недосегаемост  на  определени кръгове от всякакви закони и етични норми. И понеже няма пасивна омраза (дори стаената омраза е „работеща”), тя поддържа в широки социални слоеве  усещането,  че съществуването им все още има някакъв смисъл, че чрез нея можеш да заявиш някаква форма на протест, на несъгласие, да афишираш претенция за спазване на елементарните човешки права и равенство пред закона, може и да звучи абсурдно, но в крайна сметка тя е и отчаян зов за справедливост. Социалната омраза перфектно изпълнява функциите на трансфер, разбиран в чисто психоаналитичен смисъл. Тя прехвърля върху бежанеца, мигранта, исляма, ромите, евреите, масоните, националните предатели – списъкът е дълъг, всяка конкретна социална група има свой ясно дефиниран враг, с чието премахване  автоматично нещата ще се подредят в посока благоденствие. За мразещото съзнание кризите от всякакво естество не са резултат от множество сложно преплетени рационални причинно-следствени връзки, а от външни за системата врагове и само след тяхното неутрализиране ще бъде възстановено статуквото на справедлив социален ред и сигурност. Именно в този смисъл институциите, създаващи социална омраза с различна степен на интензивност, на практика перфидно „снабдяват” индивида с комфортен психозащитен ресурс.

Този психологичен комфортот своя страна пък дава възможност да се поддържа и поливалентността на социалната омраза – можеш да мразиш едновременно и гейовете, и бежанците, и мангалите, и соросоидите, и предателите на светлите идеали на Ботев и Левски, и турското робство, и европейската толерастия. Да генерираш омраза в името на това да заграбиш колкото се може повече власт на всяка цена, експлоатирайки цялата гама от страхове, невежество, некомпетентност, резултат преди всичко на липсата на адекватна и разбираема информация и комуниникация, на крайно бедни и изпаднали до социалното дъно хора е нов вид специфично престъпление, което, сигурна съм, рано или късно ще получи своята законова присъда и справедливо наказание. Вечни институции няма. А и не можеш да мразиш винаги, всичко, до безкрайност.

Мисля, че са налице опити, макар и все още доста аморфни, хаотични, разпръснати в медийното пространство, на новата специфична форма на култура на омразата да се отговори, с помощта на социалните мрежи и новите медии, чрез една контракултура на омразата. Не бива да мразим мразещия човек – той е жертва на преднамерено създадени обстоятелства и ситуации, жертва е на рафинирана емоционална експлоатация. Ако перефразирам Антоан Лейри, чиято книга се превърна лично за мен в специален коледен подарък – не, мразещите хора няма да получат моята омраза. И ако не можем въпреки всичко да им простим, със сигурност им дължим поне разбиране и емпатия.

Вярвам, че човешката душа съдържа огромен ресурс за справяне със Злото и историята неведнъж го е доказвала, вярвам, че копнежът по нещо градивно, смислено, красиво ще победи социалната омраза, завладяла голяма част от обществото ни – кога друг път можем да се позовем не на рационални аргументи, а на вярата, освен в светлите дни на Рождество Христово!

Автор: Тотка Монова, доктор по филология, професор в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на четири книги, последната от която е "Корпоративен журнализъм. Медийна идеология на прехода", С., 2015.