Иван Игов: Защо в гетата не пеят Одата на радостта
30 май 2017 г.Позиция
Хубаво е пред
Международния ден на децата – 1-ви юни - да се сещаме не само за това,
че те са „цветята на държавата”, че са нашето бъдеще, да пеем Одата на
радостта, но и да насочим поглед към онези от тях, които по една или
друга причина са пренебрегнати, наричани често „лузъри".
За съжаление, има места в България, в които обикновено не стъпваме или се правим, че не съществуват – това са т.нар. гета. Те са почти покрай всеки голям град.
Там живеят деца, които уж ходят на училище или поне са записани като ученици, но в същото време не стъпват там. Такива деца не са виждали реално в своя живот родителите си да полагат нормален обществено-полезен труд, т.е. да ходят на работа. Те израстват в едно затворено общество, което в някакъв смисъл ги защитава и обгрижва по свои закони, но те се страхуват да излязат навън, за да не видят нещо различно.
Какъв е проблемът?
На първо място – начинът, по който приемаме тези деца. Няма да забравя едно 8-годишно момиченце, което срещнах в циганската махала в Перник, където правихме фокус групи преди няколко години. Когато го попитахме какви са българите, то отговори: несърдечни. Това момиченце буквално си измисли тази думичка, която прозвуча доста болезнено.
Сега си представете едно малко циганче, което, за съжаление, е било отглеждано социално немарливо, поради безработица и бедност на родителите, което изведнъж излезе от гетото и попадне в центъра на София. Как останалите хора ще се отнесат с него? Представяте си, нали?
Най-лесно е да се каже – няма пари, няма средства, учителите и училището правят каквото могат, но, всъщност – не се получава.
Въпреки всичко има и добри примери. Те показват, че мисията е възможна.
Винаги съм твърдял, че българското образование ще се оправи тогава, когато се обърнем към позитивните практики в детски градини и училища, където, въпреки системата, въпреки министерството на образованието, се справят. Срещал съм такива примери – и те не са малко. И в Благоевград, и в Дупница и на други места, където българчета и циганчета заедно ходят на училище и по някакъв начин се научават да живеят съвместно, въпреки родителите си. Помня също и последния кукерски празник в Перник тази година – там също българчета и циганчета бяха нахлузили кукерските маски и облекла и веселяха хората с танците си, гонейки общото зло. С мен бяха мои приятели, които току-що се бяха върнали от чужбина, където учиха в престижни университети. Те бяха изумени от гледката и коментирахме, на фона на мигрантската вълна в западната част на Европа, че нашите цигани правят опити и на места твърде успешно се интегрират. Вижте, посочи ми моят приятел кукерите – те са приели нашите обичаи, с маските нямат разлика помежду си, никой не се и запитва какви хора са под тях. Но хората им се радват по еднакъв начин, дори и когато махнат маските и покажат лицата си. Беше прав.
Истината е, че децата ни понякога намират по-верните решения от нас, възрастните. Защото не са натоварени със стереотипи, не са вкарани в схема на поведения и отношения към другите, не са политизирани.
Пак се сещам за друг пример – при деца в предучилищна група. Тя беше смесена – имаше и циганчета, и българчета. Питахме ги всичките: какво мислите, когато чуете думата циганин? Едно от българчетата отговори: „мръсен, гаден, краде”. Тогава го попитах – а, това дете до теб какво е? То се обърна към циганчето, което беше облечена като него, по същия начин видимо добре гледано, и малко се вцепени, не знаеше какво да каже. Ние, психолозите, наричаме това състояние когнитивен дисонанс. Това дете в един момент се окопити и отговори: „да, има цигани, но и баш цигани”.
Беше искрено, на тази възраст лицемерието е непознато и отговорът му беше съвсем точен. Ние трябва към всички деца да се отнасяме еднакво, но да ги разбираме от гледна точка на техния произход и от средата, от която идват.
Трябва също да приемем, че въпреки че са различни, те са еднакви, защото са част от обществото ни, част от хората, с които живеем сега и ще живеем в бъдеще. Първата стъпка към това е приемането им такива, каквито са. Да накараме и държавата да насочи парите към онези, които наистина са нуждаещи се, а не просто на калпак да подхвърля на всички подаяния, което допълнително подтиква такива общности към хронично паразитиране и безпомощност. А когато институциите намерят в такава среда силните, здравите звена – да се опрат на тях.
Във всяка общност, независимо дали е етническа или на социално слаби, има хора, които правят опити да се справят, да надмогнат бедността и социалното изключване. Когато открием тези хора и им помогнем да напуснат средата, в която са те самите и техните деца, тогава това ще бъде добрият пример за останалите – да видят, че мога да разчитат и на собствените си сили.
Но ако продължаваме да крием главите си като щрауси и да не виждаме проблема в тези общности и в децата, които живеят в тях, наистина можем да се сблъскаме с тежки последствия в бъдеще.
Опитайте се да анализирате последните терористични актове в западните държави. Те бяха извършени не от хора, дошли отвън, от ИД, примерно, а от такива, родени и отгледани в тези държави, но попаднали в гетата. Истината е, че в тях те не виждат красотата на света, а само лошото и като поотраснат се радикализират, стигат до отмъщение. А когато един човек от малък трупа гняв и става жертва на несправедливости, когато е недостатъчно образован, то на по-късна възраст, той е много податлив на всякакви шамански и радикални теории.
С колеги правихме анализ по същество на причините, довели един млад човек до причиняване на терористичен акт. Оказа се, че всички те в ранна възраст са били свидетели или жертви на насилие. И в крайна сметка са стигнали до тероризъм, което е крайна форма на насилие, облечено в идеология.
Нека в нашите институции скъсат най-после с имитацията на загриженост и да погледнат фронтално проблема с гетата и децата, които живеят в тях.
Нали никой не иска днешните бедни, занемарени, отхвърлени циганчета да станат утрешни фанатизирани радикали, попаднали в мрежите на религиозни фокусници, които само ще се възползват от тяхната безпомощност. /БГНЕС.
Снимката е дарение на НПО Портала от SolySim Photography. Без право на разпространение от трети страни.
За съжаление, има места в България, в които обикновено не стъпваме или се правим, че не съществуват – това са т.нар. гета. Те са почти покрай всеки голям град.
Там живеят деца, които уж ходят на училище или поне са записани като ученици, но в същото време не стъпват там. Такива деца не са виждали реално в своя живот родителите си да полагат нормален обществено-полезен труд, т.е. да ходят на работа. Те израстват в едно затворено общество, което в някакъв смисъл ги защитава и обгрижва по свои закони, но те се страхуват да излязат навън, за да не видят нещо различно.
Какъв е проблемът?
На първо място – начинът, по който приемаме тези деца. Няма да забравя едно 8-годишно момиченце, което срещнах в циганската махала в Перник, където правихме фокус групи преди няколко години. Когато го попитахме какви са българите, то отговори: несърдечни. Това момиченце буквално си измисли тази думичка, която прозвуча доста болезнено.
Сега си представете едно малко циганче, което, за съжаление, е било отглеждано социално немарливо, поради безработица и бедност на родителите, което изведнъж излезе от гетото и попадне в центъра на София. Как останалите хора ще се отнесат с него? Представяте си, нали?
Най-лесно е да се каже – няма пари, няма средства, учителите и училището правят каквото могат, но, всъщност – не се получава.
Въпреки всичко има и добри примери. Те показват, че мисията е възможна.
Винаги съм твърдял, че българското образование ще се оправи тогава, когато се обърнем към позитивните практики в детски градини и училища, където, въпреки системата, въпреки министерството на образованието, се справят. Срещал съм такива примери – и те не са малко. И в Благоевград, и в Дупница и на други места, където българчета и циганчета заедно ходят на училище и по някакъв начин се научават да живеят съвместно, въпреки родителите си. Помня също и последния кукерски празник в Перник тази година – там също българчета и циганчета бяха нахлузили кукерските маски и облекла и веселяха хората с танците си, гонейки общото зло. С мен бяха мои приятели, които току-що се бяха върнали от чужбина, където учиха в престижни университети. Те бяха изумени от гледката и коментирахме, на фона на мигрантската вълна в западната част на Европа, че нашите цигани правят опити и на места твърде успешно се интегрират. Вижте, посочи ми моят приятел кукерите – те са приели нашите обичаи, с маските нямат разлика помежду си, никой не се и запитва какви хора са под тях. Но хората им се радват по еднакъв начин, дори и когато махнат маските и покажат лицата си. Беше прав.
Истината е, че децата ни понякога намират по-верните решения от нас, възрастните. Защото не са натоварени със стереотипи, не са вкарани в схема на поведения и отношения към другите, не са политизирани.
Пак се сещам за друг пример – при деца в предучилищна група. Тя беше смесена – имаше и циганчета, и българчета. Питахме ги всичките: какво мислите, когато чуете думата циганин? Едно от българчетата отговори: „мръсен, гаден, краде”. Тогава го попитах – а, това дете до теб какво е? То се обърна към циганчето, което беше облечена като него, по същия начин видимо добре гледано, и малко се вцепени, не знаеше какво да каже. Ние, психолозите, наричаме това състояние когнитивен дисонанс. Това дете в един момент се окопити и отговори: „да, има цигани, но и баш цигани”.
Беше искрено, на тази възраст лицемерието е непознато и отговорът му беше съвсем точен. Ние трябва към всички деца да се отнасяме еднакво, но да ги разбираме от гледна точка на техния произход и от средата, от която идват.
Трябва също да приемем, че въпреки че са различни, те са еднакви, защото са част от обществото ни, част от хората, с които живеем сега и ще живеем в бъдеще. Първата стъпка към това е приемането им такива, каквито са. Да накараме и държавата да насочи парите към онези, които наистина са нуждаещи се, а не просто на калпак да подхвърля на всички подаяния, което допълнително подтиква такива общности към хронично паразитиране и безпомощност. А когато институциите намерят в такава среда силните, здравите звена – да се опрат на тях.
Във всяка общност, независимо дали е етническа или на социално слаби, има хора, които правят опити да се справят, да надмогнат бедността и социалното изключване. Когато открием тези хора и им помогнем да напуснат средата, в която са те самите и техните деца, тогава това ще бъде добрият пример за останалите – да видят, че мога да разчитат и на собствените си сили.
Но ако продължаваме да крием главите си като щрауси и да не виждаме проблема в тези общности и в децата, които живеят в тях, наистина можем да се сблъскаме с тежки последствия в бъдеще.
Опитайте се да анализирате последните терористични актове в западните държави. Те бяха извършени не от хора, дошли отвън, от ИД, примерно, а от такива, родени и отгледани в тези държави, но попаднали в гетата. Истината е, че в тях те не виждат красотата на света, а само лошото и като поотраснат се радикализират, стигат до отмъщение. А когато един човек от малък трупа гняв и става жертва на несправедливости, когато е недостатъчно образован, то на по-късна възраст, той е много податлив на всякакви шамански и радикални теории.
С колеги правихме анализ по същество на причините, довели един млад човек до причиняване на терористичен акт. Оказа се, че всички те в ранна възраст са били свидетели или жертви на насилие. И в крайна сметка са стигнали до тероризъм, което е крайна форма на насилие, облечено в идеология.
Нека в нашите институции скъсат най-после с имитацията на загриженост и да погледнат фронтално проблема с гетата и децата, които живеят в тях.
Нали никой не иска днешните бедни, занемарени, отхвърлени циганчета да станат утрешни фанатизирани радикали, попаднали в мрежите на религиозни фокусници, които само ще се възползват от тяхната безпомощност. /БГНЕС.
Снимката е дарение на НПО Портала от SolySim Photography. Без право на разпространение от трети страни.
Автор: Иван Игов, консултативен психолог
Източник: БГЕНС , 30 май 2017 г.
Сходни публикации
17 януари 2020 г. Позиция
Алексей Пампоров: В момента сме на етап апартейд
Сегрегацията е бомба със закъснител за икономикатаИма деца без ЕГН, които не подозират, че има свят отвъд калта на
02 октомври 2019 г. Позиция
Позиция на граждански организации срещу опитите на политически партии и техни лидери да оказват натиск върху гражданското общество
2 октомври 2019 г. Отворено писмо до медиите Позиция на граждански организации срещу опитите на политически
15 април 2019 г. Позиция
БХК: Неадекватната реакция на властите на расисткото насилие в Габрово повишава напрежението, вместо да го овладее
Властите не изпращат правилните послания нито към ромите, нито към протестиращите жители на Габраво Българският