Има предел, отвъд който човек не може да овладява отчаянието

Депресията често се определя като болестта на XXI век. Статистиката сочи нарастване на броя на страдащите от депресия, а експертите я определят като едно от най-често срещаните заболявания.

Отговор на въпросите за нейните проявления и начините да се справим с нея даде проф. Тома Томов в Следобедния блок на Дарик. Проф. Томов е преподава в НБУ и е директор на Център ""Български институт за отношения между хората". През 2000 година той е избран за почетен член на Кралския колеж по психиатрия в Лондон.

Депресията е многолико нещо. Има два основни режима на ума, които ние придобиваме по силата най-вече на генетичните заложби. А и в процеса на социализация се научаваме да боравим с тези режими. Единият от тях е депресивният режим. Детето вярва в своето всемогъщество, в триумфа, който предстои, в щастливите събития в живота си и в своите качества. В този смисъл всяко дете е безкритично по отношение на житейската реалност. Да си в депресивна позиция означава да почнеш да бъдеш критичен към цялата тази радост и безхаберност, с която децата идват на света. Когато живееш в една толкова непредвидима реалност, каквато е българската, в която само в рамките на няколко десетилетия се смениха обстоятелствата на живота ни, по такъв начин, че всеки от нас трябваше непрекъснато да заключава, че е направил грешен избор в живота си. Според професора ако имаше начин да се измерва депресивността, щяхме да установим, че българите са сериозно депремирани, особено в последните години, главно поради чувството си за безпътица.

"Когато стават самозапалвания в знак на протест срещу заставеността ни да живеем по начин, който е човешки неприемлив, тогава самоубийствата започват да тежат много, дори и когато на брой не са много. Смятам, че има нещо като предел, отвъд който човек не може да овладява отчаянието, когато го завземе", казва проф. Томов. Има вече такива българи, които се самозапалват, които са искрено убедени, че единственият принос, който могат да направят към нацията си, е да умрат, казвайки защо, и показвайки, че това не е заради болест, не е заради старост, а заради това, че някак си животът им е станал непоносим.

Трябва да се научим да живеем един с друг. Това означава да започнем да разбираме отношенията, в които обстоятелствата ни поставят. А за да стане това трябва да се научим да уважаваме чувствата, които ни завладяват, защото нито една мисъл, особено полезните, не се случва, без да има афект, без да има силно чувство, което да ги е предизвикало. Това означава да можеш, израствайки, да се научиш да следиш, където и да си, с когото и да си, каквото и да правиш, как се развива емоционалният ти тонус, какво става с чувствата ти в момента. А това е много важно, защото познавайки какво усещаш в себе си, в ситуацията, ти вече знаеш какво става с другия. И ако твоят девиз или принцип е да се разбираш с хората и да постигаш максимума във взаимоотношенията си с тях, да знаеш какво в даден момент вълнува другия от фатално значение.

Тайната на това научаване е да създадеш обстановка. Тя може да е в училище, в университета, в специална група, в която хората да донасят своя емоционален опит, особено този опит, който не им е ясен. Не им е ясно защо в определен момент се чувстват застрашени, защо в присъствието на определени хора спират да са интуитивни, спират да се шегуват, да мислят пълноценно или да говорят гладко и така нататък. Обсъждайки този вид самонаблюдение, в присъствие на малка група, става възможно личният емоционален опит да стане много мощен източник на умения как да се ситуираш спрямо другите, без да се самоподценяваш.

Ние сме биологически програмирани да възпроизвеждаме вида си, така и деловите си отношения. Тоест в своя дългогодишен опит човечеството е открило, че ако индивидите могат да се съгласуват, да се организират около приемливите за всички цели, могат да бъдат толерантни към особеностите, които те имат. И успехите им много се променят, нарастват, а несигурността рязко намалява. Тогава човек започва да гледа, както на себе си, така и на околните от позициите на вътрешното спокойствие. И става възможно да се правят планове, да се изчаква времето за нещата. Цялата припряност, хаотичност, която личи в хората, които управляват на най-високи нива своите фирми, партии, държави, ще бъде прозряна, ще се разбере, че това са просто хора, които не са наясно с чувствата си.

Българската психиатрия е доста дехуманизирана, смята проф. Томов. В работата с психично болния трябва да остава отношението към психично болния като към човек и съгражданин, като към някой, чиито идеи, мисли, страхове и възгледи заслужават уважение и имат право да съществуват. Този дух трябва да присъства по много начини в психиатричните заведения чрез маниера на психиатрите, чрез режима, в който живеят болните, чрез начина, по който се осъществяват грижите за бита там. Психично болните да се почувстват по такъв начин мотивирани, че дадат колкото могат от себе си за това, съвместният им живот да протече добре.