За доброволчеството, отговорността и как изглежда истинската бежанска вълна

15 май 2014 г.Позиция

"Ще те свържа с точния човек", ми казват, когато споделям, че се чудя какво да правя с няколко чувала чаршафи и дрехи от гардероба на баба ми. "Точният човек" се оказва наистина точен – идва рано сутринта да ги вземе, защото има "още сто задачи", и макар че уцелва ден, в който асансьорът не работи, натоварва и потегля за няколко минути, с усмивка на лицето. Това е Катерина Стоянова, доброволец от шест години и от 2011 г. председател на управителния съвет на Си Ви Ес - България (Cooperation for Volunteer Service), част от SCI International.

Катерина е родена и израснала във Велико Търново. Идва в София през 2001 г., за да учи Международни отношения в УНСС. Малко по-късно открива и истинското си призвание – да помага. "Малко тривиално ще прозвучи, но стана случайно", казва тя. "Едно лято реших да потърся в интернет нещо по-нестандартно като преживяване. Тогава много се вълнувах по темата за мигранти и бежанци покрай това, което учех. Така намерих доброволчески лагер в Полша, в който да се занимавам с чеченски бежанци. Свързах се със Си Ви Ес - България, и заминах. Това бяха най-вдъхновяващите две седмици", припомня си младата жена.

Попада в село Линин, близо до Варшава, където е част от международен, но изцяло женски екип. Всяка от доброволките имала задача да подготви игри и материали за децата в лагера, така че "въоръжени с по един куфар с боички, книжки за оцветяване и играчки", се отправят на непознатото приключение. Работата с децата се оказва и лесна и трудна, защото "децата са като бяла дъска и е лесно да ги впечатлиш, но трябва да си много внимателен какво пишеш и да се стараеш да е цветно". В свободното си време Катерина успява да опознае страната и се влюбва в Краков.

Едновременно с това научава достатъчно, за да навлезе повече в темата и законовата рамка за бежанците в Европа благодарение на задължителното обучение, което се провежда при старта на инициативата. "Ние тогава бяхме нова членка в ЕС и аз нямах много представа за всички процедури и споразумения, които са в сила. Така че беше едновременно неформално от гледна точка на заниманията с децата, но научихме и много важни неща."

Нестандартната организация

Си Ви Ес - България, е много нестандартна организация от гледна точка на йерархията, защото нямаме такава", казва Катерина. Допълва с усмивка, че "може би звучи тежко" нейното място там като председател на управителния съвет, но истината е, че целият управителен съвет е от доброволци, без заплащане, а от нея се иска да подписва различни документи и да координира по-големите задачи. Иначе всеки от хората в организацията си има своите по-тясно дефинирани отговорности. По-съществена част от работата на Катерина са именно личните й отговорности – от 2011 г. тя се грижи за проектите с бежанци, и от по-скоро – за обучението на новите доброволци.

В "другия си живот" е мениджър на проекти в сектора на преводите. Така се издържа. Казва, че е лесно да пренася управлението на проекти от единия свят в другия, така че доброволчеството повече развива професионалния й живот, отколкото й пречи.

Организацията се занимава с проекти за бежанците от 2010 г., като от 2011 г. заедно с "Каритас София" обгрижват основно интеграционния център за бежанци в столичния квартал "Овча купел" и правят различни кампании и в останалите лагери. Наскоро доброволците на Си Ви Ес се завърнали от едноседмичен проект в лагера в с. Баня. Най-съществената част от работата им на терен е с деца и младежи. "Опитваме се да запълваме времето им, а то е страшно много. Това са деца, които пропускат училище понякога повече от една, две дори три години и е важно някой да им обърне внимание, и то не учител, а по-скоро приятел", обяснява Катя.

"Различните доброволчески инициативи в момента във всеки център вършат страхотна работа. Обаче трябва да сме една идея по-организирани и затова бихме искали да обединим усилия с повече организации, за да има неща, които се случват регулярно на тези места", допълва тя.

Шум и реалност за бежанците

На въпроса как е посрещнала бежанската вълна миналата година Катерина придобива сериозно изражение и заявява: "Смешно е да се говори за бежанска вълна тук, защото цифрата, която е под 10 хиляди у нас, не може да се сравнява с тази в страните, граничещи със Сирия."

"Още в началото на 2013 г. в България се "шушукаше", че ще има такава вълна, и държавните структури трябваше да изградят някаква стратегия на базата на тези прогнози и фактите за това, което става в Сирия – трябваше да си направят сметката, че като близка държава ще усетим това нещо било като транзитна страна или финална дестинация. За съжаление това не се случи", казва Катерина. По думите й до юни в регистрационно-приемателния център в "Овча купел" броят на настанените вече е двойно по-голям, отколкото в началото на годината, а по същото време в Пъстрогор и РПЦ Баня вече настаняват над капацитета. Причината да се зашуми по-сериозно през есента беше това, че хората вече бяха настанявани в полеви условия, убедена е доброволката.

През есента на 2013 г. Катерина прекарва един ден в най-големия бежански лагер за сирийски бежанци - Заатари в Йордания, близо до границата със Сирия. Тогава там има около 120-130 хиляди души, сега са над 140 хиляди. Това в момента е четвъртият по големина град в Йордания, защото вече се обособява като град.

"Срам ме беше да кажа, че в България имаме проблем"

припомня си тя. И допълва: "Размерите на лагера са наистина колосални, което после ме караше да се замисля колко неадекватно е да наричаме случващото се у нас вълна или криза, когато там използват същите думи. Усещането, когато застанеш на близките хълмове до Заатари и видиш това поле от бели палатки, е потресаващо. Районът е пустинен и те обзема едно усещане за безперспективност и ужас."

Катерина заминава за Йордания през септември миналата година с още петима доброволци от Европа, за да се запознаят с големите организации на терен и да проверят как могат да помогнат. "Вече имаме първата изпратена доброволка, която работи в Аман, и се надяваме, че ще успеем да съградим още партньорства и да изпратим още доброволци. Защото хората смятат, че проблемът ще отшуми, но аз съм вече доста скептично настроена към това и си дадох ясна сметка, когато бях там, че дори кризата да приключи скоро, редът ще се възстановява поне още 20 години", казва Катерина. "Да, толкова много и дори не знаем дали ще бъде достатъчно", допълва в отговор на учудването на лицето ми.

В Заатари и в други части на Йордания петимата доброволци се срещат с около 15 организации, които правят различни неща - едните работят с деца, други се занимават с предоставяне на по-основни грижи като ваксинации, доставка на храна и т.н. В лагера всяка от организациите има обособени места, където децата отиват да играят и учат, а възрастните търсят провизии.

"Всякакви слухове се носят за този лагер колко е опасен и как не трябва да ходи човек сам пеша вътре. Аз не усетих страх", разказва младата жена, но признава, че в някои моменти нервите й я предавали и просто не можела да спре сълзите, които напират. Такъв момент е, когато се включва в хигиенна инициатива и помага да раздадат на децата сапуни и да им покажат как хубаво да си измият ръцете. "Може да ни звучи смешно, но хепатитът там е ежедневие", вмята тя. "Когато видиш някой, който се радва на един сапун, а в същото време си правиш паралел с това какво искаш ти от живота и какво имаш и на какво се радваш ти..."

Друг трогателен момент, който преживяла, е заради това, че "хората, като видят някакво ново лице, искат да му кажат нещо – дърпат те, искат да споделят историята си, без значение че не знаеш техния език". "Човешките същества се разбираме по някакъв уникален начин. Имаше една жена, която макар че не говоря арабски, ми обясни с жестове и изрази нейната история, че е дошла пеша от Дара, че по пътя е направила спонтанен аборт. В този момент, в който ти не си подготвен за такива неща... просто се наплакваш", разказва Катя. "Но пък имаше и много мили моменти - имаше една група момичета, на които им бях много интересна. Наблюдавах ги как си шушукат, накрая се престрашиха да ме заговорят. Попитаха ме на английски как се казвам... Децата са си деца навсякъде", допълва тя.

Отговорността на обществото

Питам Катерина смята ли, че българите са се успокоили след първоначалния шок. "Не", отговаря тя категорично.

"Смятам, че държавните структури провеждат политика на временно решаване на някакви проблеми, намирайки временни решения. И когато става въпрос за продоволствена криза, т.е. когато липсват основни неща и липсва място за настаняване, това е много добър метод, защото взимаш този проблем, работиш върху него и го разрешаваш максимално бързо. Обаче, когато говорим за процеси в обществото, това не е начинът. Когато потушиш временно някакво недоволство на обществото, като го хипнотизираш с красиви думи, временно затваряш капака на кутията на Пандора, но на практика, ако не работиш за интеграцията на тези хора в две посоки – и от гледна точка на бежанците, и от гледна точка на българското общество – недоволството винаги ще избухва по различни поводи. Случаят в Розово го потвърждава", коментира доброволката.

Според нея продължаващото напрежение е плод на естествения човешки страх от непознатото, но примесен с интересите на някои кръгове, които се възползват от него, за да манипулират масовите настроения. Тя дава пример със слуха, който битуваше и се предаваше от някои големи медии, че бежанците получават по 1000 лв. издръжка на месец, което "абсолютно не отговаря на истината".

"Можем да се преборим с това единствено ако организациите, които работим с бежанци, и хората, които са ангажирани с темата, активно съдействат за образоването на обществеността", убедена е Катерина. По думите й обществените реакции не означават и че българите са лоши или егоистични хора, защото има много, които са се организирали, за да помогнат, но фактът остава – че има много да се работи в тази посока. "В крайна сметка мюсюлмани, християни, будисти, с един цвят на кожата или друг, когато са във война, човешките същества реагират по еднакъв начин, случват им се еднакви изпитания. Никой не е застрахован, което е най-важното", припомня тя.

Да предадеш щафетата

Има такова нещо като "умората на доброволеца", която е свързана с това, че тази дейност изисква много енергия, а промените се случват бавно, казва Катерина и признава, че е близо до нея. "Точно затова е много важно човек, докато е много активен, да успее да привлече още млади хора, и то млади, не защото възрастните не могат да се справят, а защото младите – студенти и ученици – разполагат с много повече свободно време и е важно у тях да се възпита тази култура на принос към обществото", обяснява жената. Според нея един голям проблем в България е това, че "ние искаме нещо от гражданското общество, което още го няма, защото то се гради от гражданите и няма как някой, най-малкото държавата и институциите да го създадат и да ни го сервират готово с покана "включете се".

"Това, което аз се опитвам, е да привлека повече хора, да ги вдъхновя да правят нещо и те да предават щафетата. Според мен е напълно нормално да го има това "предаване на огъня". Но има и нещо друго – това, че един път когато започнеш да се занимаваш с доброволчество, дори в един момент да се откъснеш, след това винаги ще се връщаш – било като дарител или помощник по отделни проекти. Не мисля, че човек може да скъса с тази страна от себе си, която помага", казва тя.

И макар че вече чувства лека умора, само след дни Катерина потегля на ново приключение – към организацията "Платформ Спартак" в Холандия, където отново ще работи с бежанци, но с малко по-различен подход – чрез изкуството.

Междувременно Си Ви Ес - България, подготвя няколко различни проекта около Международния ден на бежанците на 20 юни в партньорство с други организации, а от 7 до 9 май имаха изложба в Червената къща със снимки от Заатари.