Съдът в Страсбург: България трябва да подлага на преценка необходимостта от задържане при екстрадиция

04 юни 2014 г.Позиция

Като е задържала в арест в продължение на 53 дни туркменски гражданин по време на процедура по екстрадиция без да прецени необходимостта и пропорционалността на мярката, Българската държава е нарушила Член 5 §1 от ЕКПЧ.

С осъдително решение срещу България от вчера по делото Хаджиев срещу България Европейският съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ, Съдът) установи, че страната ни е нарушила правото на лична свобода и сигурност на туркменския гражданин Аннадурди Хаджиев, който при процедура за екстрадиция по искане на Туркменистан бива задържан от българските власти във Варненския затвор в продължение на 53 дни. По делото българската държава ще трябва да плати 7138,78 лв. (3650 Евро) обезщетения и разноски за представителство.

Аннадурди Хаджиев е гражданин на Туркменистан и на Руската федерация, роден, живял и работил в Ашхабад до 2001 г., когато напуска страната. Хаджиев е работил в периода 1989-1998 г. в Централната банка на Туркменистан, а от 2000 г. е член на туркменското обществено-политическо движение „Ватан", което е опозиционно спрямо наложения в страната тоталитарен режим на тогавашния президент Сапармурад Ниязов, както и на настоящия режим. От октомври 2001 г. се установява да живее със съпругата и децата си във Варна, България, където е съучредител на неправителствена организация за защита правата на човека в Туркменистан. В изгнание той продължава да бъде активен и в средите на политическата опозиция срещу тоталитарния режим в родината си. През 2004 г. получава хуманитарен статут и постоянно пребиваване в България, а през 2007 г. и бежански статут. Междувременно, заради активистката му дейност близки на Хаджиев в Туркменистан биват подлагани на политически репресии; през 2006 г. сестра му е измъчвана и убита в затвор там.

На 22 октомври 2002 г. следователят по особено важни дела към Генералния прокурор на Туркменистан повдига срещу Хаджиев, съпругата му и негов роднина обвинение в това, че в периода 25 юли – 3 септември 2002 г. е присвоил 40 млн. щатски долара, използвайки международната система за разплащане SWIFT, като сумата е преведена в три банки в Латвия, Руската федерация и Хонг Конг. Хаджиев е задържан през декември 2002 г. и прекарва 14 дни във Варненския затвор. През май 2003 г. Варненският окръжен съд отхвърля искането за екстрадиция, тъй като през твърдения период на извършване на престъплението Хаджиев се е намирал в България, а системата SWIFT, чрез която се твърди, че е извършено престъплението, прави технически невъзможно използването ? от лица извън състава на съответната финансова институция и изван страната. Съдът приема още, че повдигнатото срещу Хаджиев обвинение е претекст за политическо преследване, както и че евентуалното му екстрадиране би създало риск за нарушаване на Член 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ, Конвенцията), както и на други международно-правни задължения на България. По същото обвинение жалбоподателят е разследван в периода септември 2003 г. – февруари 2004 г. и в България. С решение на Варненския окръжен съд, което изменя прокурорското постановление, досъдебното производство е прекратено поради липса на престъпление.

През февруари 2007 г. Хаджиев отново е задържан за 24 часа в І РПУ на Варна, тъй като е обявен за издирване с червена бюлетина на Интерпол по искане на Туркменистан с обвинение абсолютно идентично на това от 2002 г. На следващия ден е задържан в следствения арест във Варна. Два дена по-късно Варненски окръжен съд разглежда искането на Окръжна прокуратура – Варна за вземане на временна мярка „задържане под стража" и въпреки че става въпрос за същото обвинение от 2002 г. и че искането на туркменските власти е очевидно политически мотивирано, съдът решава, че тежестта на престъплението е достатъчно основание да се удовлетвори искането на ОП – Варна и Хаджиев бива задържан за 40 дни, за които е преместен в затвора във Варна. Основанието за това е Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), както и договора за екстрадиция между СССР и България, които се тълкуват от съда като съдържащи императивни норми за задържане. С решение от 12 април 2007 г. Варненският окръжен съд отказва екстрадицията на Хаджиев и той е незабавно освободен от затвора. Решението е обжалвано от ОП – Варна, но Варненският апелативен съд потвърждава решението на окръжния.

За времето на процедурата по екстрадиция Аннадурди Хаджиев е задържан за общо 53 дни, 50 от които във Варненския затвор. В жалбата си той твърди, че макар задържането му да е било формално законно и допустимо по Член 5, т. 1f на ЕКПЧ, органите на властта не е следвало да упражняват тези свои правомощия бланкетно, без оглед на конкретните обстоятелства около екстрадирането и без преценка на необходимостта и пропорционалността на задържането.

С решението си по делото Хаджиев срещу България ЕСПЧ установява нарушение на Член 5 §1 от Конвенцията. Според Съда, освен с формалното изискване за законност, разписано в тази разпоредба, всеки опит за ограничаване на правото на свобода трябва да се съобразява и с целите на Член 5 от ЕКПЧ – закрила на гражданите срещу произвол. В решението се подчертава, че единствената разлика между исканията за екстрадиция на Хаджиев от 2002 и 2007 г. е датата им, предвид което „не може да се пренебрегне това, че първото искане за екстрадиция е било отхвърлено с окончателно съдебно решение през май 2003 г. въз основа на това, че жалбоподателят не е имало как да извърши твърдяното престъпление, а наказателното производство срещу него в Туркменистан е започнато с цел да бъде преследван за политическата си дейност". Според Съда, когато през 2007 г. българските власти са получили искането за екстрадиция и е трябвало да решат дали да удължат срока на задържане на Хаджиев, е било техен дълг, по силата на чл. 61(г) от договора за екстрадиция между СССР и България от 1975 г., да съобразят предварително дали в крайна сметка екстрадицията би била въобще възможна – нещо, което не е направено нито от прокурора, нито от съдилищата, които са разглеждали искането за задържане. Според ЕСПЧ „провалът им да сторят това" не може да се разглежда като съответстващ както на изискването за законност, така и на целите на Член 5 от Конвенцията.

С това решение ЕСПЧ добавя нова страница в противоречивата си практика по въпроса дали задържането по Член 5, т. 1f следва да бъде подлагано на преценка за необходимост и пропорционалност. По редица дела, сред които Чахал срещу Обединеното кралство от 1996 г. и Саади срещу Обединеното кралство от 2008 г., и двете на Голямата камара, Съдът приема, че задържането по тази разпоредбае „различно" от това по останалите хипотези на Член 5.1, тъй като то не изисква преценка на неговата необходимост и пропорционалност. В по-късната си практика и по-специално по делата Русу срещу Австрия от 2008 г. и Юсич срещу Швейцария от 2010 г. обаче Съдът преосмисли тази своя позиция, която по начало не изглежда твърде разумна, и намери нарушения по Член 5.1f в ситуации, когато задържанията на жалбоподателите с цел депортиране не са били необходими и пропорционални. Решението по делото Хаджиев срещу България следва тази линия в практиката на ЕСПЧ.

Хаджиев бе представляван пред ЕСПЧ от Български хелзинкски комитет.