Линдзи Солтсгривър: „Дори и ден доброволческа работа развива личността и отваря нови хоризонти“

В интервю за в. „Знаме" Линдзи Солтсгривър, изпълнителен директор на фондация „Сийдър" разказва за опита си като доброволец, за работата на организацията, в която работи и защо е избрала да живее в България.

„Дори и ден доброволческа работа развива личността и отваря нови хоризонти." В това е убедена Линдзи Солтсгривър, която стана популярна с участието си в проекта на „Шоуто на Слави" – „Добре дошъл в България".  На 26 юни 2014 г. тя посети Пазарджик – в качеството си на изпълнителен директор на фондация „Сийдър", за да води обучителна среща по проект „Подкрепа", организирана от Областния информационен център и Държавната агенция за закрила на детето за областите Пазарджик, Пловдив и Хасково. Пред екипите на центровете за настаняване от семеен тип и защитените жилища Линдзи Солтсгивър споделя натрупания опит при управлението на социална услуга „Център за настаняване от семеен тип', разкрит след закриването на дома за деца в Горна Козница. Откровено говори за трудностите, предизвикателствата, успехите

„Ние сме за закриване на всички домове, на всички места, където се събират много деца на едно място – това е вредно за развитието им", подчертава Линдзи, която пристига у нас като доброволка на Корпуса за мира. Влюбва се в България и в кюстендилския адвокат Димитър и решава да остане. Започва да се занимава с благотворителност, а след като видяла как и в какви ужасни битови условия живеят момичетата и момчетата от Дома за деца с умствена изостаналост в Горна Козница (има две тоалетни за 58 души), решава, че ще направи всичко възможно, за да промени това. От 2007 до 2010-та работи по закриването на дома, а децата от него са преместени в Кюстендил в две къщички за по 8 души и в два апартамента за по 4 младежи. Основната цел на центровете е децата и младежите да са в среда, близка до семейната, при която да получават индивидуализирана подкрепа, а не грижа, и да изградят умения за самостоятелен и независим живот.

В една от паузите Линдзи Солтсгивър отговори на въпросите на „Знаме".

- Линдзи, хората Ви познават от участието Ви в „Добре дошъл в България".

- А, това беше друг живот.

- Но от там разбрахме, че идвате в България като доброволка от Корпуса на мира. Какво Ви подтикна да го направите?

- Цял живот се занимавам с нещо, което е ценно за другите хора. За това не мога да кажа, че изведнъж от корпоративния сектор съм станала доброволка. Това, което ме подтикна да си продам всичко, да оставя гаджето си, да се преместя поне за две години в чужда държава и да стана доброволка, беше, че когато човек е доброволец и помага на други хора, той получава много. Колкото и да искаме да сме напълно алтруистични, трябва да си признаем, че това и на нас ни доставя удоволствие, ние също получаваме. В САЩ бях в момент от кариерата си, в който вече имах и самочувствие, и развитие. Чувствах се готова да отида някъде другаде, за де се опитам да предам това, което знам и мога на някой друг. Бях готова за голяма промяна. Доставя ми удоволствие, когато някой получава от моя опит и усилия, независимо колко ниска заплата вземам или нямам заплата изобщо. Така човек придобива житейски опит.

- През тези две години ли решихте да посветите усилията си за подобряване на живота на децата с увреждания?

- Човек не може да е доброволец цял живот. Сега за мен това е работа, захванах се с нея, защото идвам от място, където това е въпрос на манталитет. Освен това в България има място за огромна промяна дори за кратко време. Разликата между настоящето и след 10 години, според мен, ще бъде огромна.

- Споделихте, че сте имали пречки и реакции от страна на обществото при извеждането на децата от дома. Сега, три години по-късно, промяна у хората има ли?

- Има. Макар и малка, макар и бавна. Ние Водим децата на много места, дори и там, където ни казват, че не ни искат. Ние се стремим тези деца да са видими за обществото. Усилията ни са насочени към това хората да не ги съжаляват, а да ги подкрепят да покажат потенциала си, защото те го имат. Деца, които никога не са говорили, проговориха, други спряха да носят памперси, трети се справят самостоятелно, а преди това е било немислимо…

- В какво виждате промяната в обществото?

- Преди 10 години хората изпитваха недоверие към НПО сектора. Всеки си мислеше, че фондацията е начин да се откраднат пари, да се лъжат хората… Сега и гражданите, и властите започват да осъзнават ползата от НПО – защото в тях работят хора, които посвещават живота си на някаква кауза. Тази промяна много ме радва. Има малка промяна и в отношението към хората с увреждания, усеща се, че обществото се отваря към различното. Бавно и малко.

- А в САЩ какъв е опитът за работа с хората с увреждания?

- В родината си бях специален педагог. Там за всяко дете има индивидуален план, подход, следиш всичко, което разбира или не разбира. Оценяваш неговата и своята работа. В момента в България тази реформа предстои – на законодателството, на начина, по който се обучават хората, на начина, по който мислят. Много ме привлича да бъда част от тази промяна, да помагам тя да стане факт.

- След 10 години живот в България чувствате ли се все още „Добре дошла" тук?

- Раждането на първото ми дете промени начина, по който гледам на България. Отначало бях очарована от всичко, което се случва около мен. Не че не разбирах какви са проблемите, но не ги усещах толкова много. Сега определено има неща, които ме притесняват – в системата на здравеопазването, на образованието. Но това не ми пречи пак да се чувствам „Добре дошла". Човек свиква с различния манталитет и проблемите. Видя ли проблем, иска ми се да се хвана и да го реша. И определено ме дразни, че не мога да оправя всички проблеми тук.

- В образователната система кое ви дразни?

- Цялостната система, отношението към децата, към това какво означава да ангажираш едно дете в класната стая не с лекции и сухи факти, а да е активен участник в ученето. Да има интеграция на практика – В едно училище да ходят и здрави, деца с увреждания, и от различни етноси. Не обвинявам учителите. Те също са жертви на системата, която е базирана на това броят на децата да определя финансирането и да пречи на директора да изхвърли ученик. Това води до липсата на чувство за отговорност при децата. Няма механизъм, чрез който да я изградим у нашите ученици. А това изключително ме притеснява. Такива ценности в системата не съществуват и това не ми харесва.

Не ми харесва дори и това, че не е позволено да съм до дъщеря си няколко дни, докато свикне с посещаването на детска градина. Тя я посещава от няколко седмици, а още няма 3 години. Харесвам лелите и учителките, много са свестни. Но за мен е неприемливо да очакват, че ще оставя дъщеря си да плаче, за да свикне, без никаква подкрепа. Настоявах и макар директорката да не беше много съгласна, ни го позволи, в първите няколко дни да сме в стаята за опора, фактът, че системата не го позволява, за мен е проблем. Трябва да е по-отворена, по-гъвкава. Да се мисли за нуждите на децата, а не за нуждите на системата. Това е проблем за всички големи системи – на социалните услуги, образователната, здравната… Всичко е толкова институционализирано, че няма място за гъвкавост и това води до вреда за децата и хората.

- Какво ще посъветвате един млад човек, колебаещ се дали да стане доброволец? Например в Аспарухово. Да прати SMS, или да отиде и да хване лопатата?

- Има нужда и от SMS-u. Това е начинът хората, които нямат време, да помогнат с левче-два. Водещ принцип в моя живот е личностното развитие. Не искам да правя и да работя едно и също цял живот. Искам да се разбивам в посока, интересна за мен. Та, ако млад човек се чуди дали да стане доброволец, ще му кажа, да го направи, ако търси личностно развитие. Дори само за един ден да отиде в Аспарухово да помогне в чистенето, ще се запознае с нови хора, ще има поглед върху нещо, което вижда само по новините, ще може да говори с тези, които са преживели нещо страшно, ще им бъде от помощ. Всичко това ще го промени и ще му даде ценен опит!