Красимира Величкова: Дарителството вече се приема като естествено гражданско поведение

Над 137 млн. лв. са дарени за различни каузи през 2012 г. според анализ на "Български дарителски форум". Това е с над 30 процента повече от миналата година, а най-голям дял от средствата отиват за социални, здравни, културни и екологични каузи. Най-много са дарили компаниите - близо 67 млн. лв., основно в социалната сфера, образование и наука и екология. Над 65 млн. лв. идват от фондации (повечето от които чуждестранни) - най-често за образование и наука, човешки права и развитие на гражданското общество, култура и изкуство. Гражданите са дарили близо 5 милиона, от които най-много за юридически лица с нестопанска цел, вероизповедания, детски ясли, училища и университети. За тенденциите в дарителството разговаряме с директора на "Български дарителски форум" Красимира Величкова.

Кои тенденции в дарителството ви направиха най-голямо впечатление, докато работихте по доклада?
 
Тенденцията, която очаквахме, но която си струва да се отбележи, е, че в България все повече се дарява – както от компании и фондации, така и от физически лица. Компаниите запазват своето първенство. Като обем и средства те са дарявали най-много през 2012 г. Следват ги фондациите. Най-големият дарител сред тях остава "Америка за България" - над 90% от дарените от фондации средства са от нея.
 
През последните години най-голям обем дарения от компании отиват за държавни институции, сред които и общини. За пръв път попитахме по Закона за достъп до обществена информация всички 264 общини какви дарения са получили, за какво и как се отчитат. Отговориха ни около 150. Средствата основно са отишли за образование – детски градини и училища. Тенденция обаче е, че общините не се отчитат за направените към тях дарения. Това е посока, в която трябва да се работи, защото е важно да се знае дали наистина това е истинска форма на дарителство, или е вид корупция, при която компанията си осигурява добри отношения с общината, правейки една площадка или давайки средства за ремонт на едно училище.
 
Важно е да се отбележи, че компаниите почти не даряват за темата човешки права и гражданско общество. Техните дарения стандартно отиват за социални каузи, образование, култура, екология.
 
Коя е причината компаниите да не разпознават темите гражданско общество и човешки права в дарителските си кампании?
 
При тези теми решаването на проблема не е бързо и спешно, а компаниите винаги предпочитат да инвестират в проекти, в които разликата от техния жест се вижда веднага.
 
Добър пример в тази посока са "Уникредит" с тяхната програма за развитието на стопанска дейност на неправителствени организации, като  приходите отиват за мисията на организацията. За пръв път тази програма е подкрепена от бизнеса.
 
Миналата година имаше две големи природни бедствия – наводнението в село Бисер и земетресението в Перник. Как реагираха дарителите тогава?
 
Отново се видя, че хората се отзовават при такива кризи – броят дарителски есемеси е два пъти повече в сравнение с предходната година. Но липсата на организация при хуманитарни кампании, на разпределение на отговорности между национални и местни власти, на координация между всички, които се включват да помагат, води до объркване, припокриване на средства за едни неща и непокриване на други. Например в Перник имаше много голяма нужда от доброволци за спешни ремонтни дейности, а между общината и правителството нямаше координация. В село Бисер имаше едновременно кампания на БЧК и на няколко големи компании, чиито дарения отидоха директно в общината. Раздаваха се и пари в пликове на хората, без да е ясно по какви критерии.

Как може хуманитарната работа в кризи да се координира по-добре?

 
Когато ние например правим спешна кампания, първо координираме усилията с нуждаещия се. След това проверяваме дали институциите могат да съдействат с някакъв ресурс. Тоест не правим всичко сами.
 
За мен при такъв тип хуманитарни кризи е нормално да има съвет, който да координира усилията на всички, които участват. В актуалния случай с бежанците например основните участници са централната власт в лицето на Агенцията за бежанците, Министерският съвет, МВР и Министерството на труда и социалната политика. Има нужда да се направи анализ на всички заинтересовани, които могат да помагат, но и да пречат. И да се координират усилията им. От голяма полза би било да тече актуална информация до всички тези участници кой какво прави и какво се случва, за да не се дублират усилия и за да не остават непокрити нужди. Както при всяка една криза, на първо място трябва да се осигури пространство за хората, които са ангажирани с това да си говорят.
 
Аз самата се сблъсках с невъзможност да даря за бежанците, защото всички кампании, които бяха обявени миналата седмица, в един момент бяха спрени и се оказа, че нещата, които бях събрала, нямаше къде да бъдат дадени. В крайна сметка намерих един социален център, но въпросът е, че прекалено много усилия се изискват дори само за да направиш акта на дарението.
 
Това да занесеш храна и дрехи е само някаква база. Има нужда от координация и въвличане на организации по работа с бежанците. От една страна, те нямат елементарно лично жизнено пространство в тези центрове. От друга, не са въвлечени в нищо, в което биха могли да правят и с което биха могли да бъдат полезни на собствената си общност. Няма някой, който да е направил оценка на тези хора – например, ако сред тях има учители, те биха могли да се самоорганизират така, че да обучават децата, които би трябвало да ходят на училище. Ако има лекари, те също могат да са полезни за общността. В момента има нужда от такъв вид организация, че тези хора сами да си помагат, а не само да разчитат на дарения. Не знам някой да върши такъв тип социална работа с тях.
 
В сравнение с миналата година даренията са се увеличили с над 30 процента. Това основно на кризите в Бисер и Перник ли се дължи?
 
Увеличението е при всички видове дарители – компании, фондации и физически лица. За физическите лица се дължи на кризите, както и на две много публични кампании за лечение на деца.
 
"Америка за България" са инвестирали повече в проекти и програми, а някои фондации са намерили повече подкрепа за своите каузи от местни дарители.
 
Освен това наблюдаваме, че за компаниите не е просто мода да са социално отговорни - те вече усещат това като задължение към общността. Гражданските организации също са станали по-успешни в привличането на съмишленици и генерирането на ресурс през различен тип дарителски кампании. Фондация "Работилница за граждански инициативи" например миналата година създаде механизма дарителски кръг, популярен във Великобритания  и други държави.
 
Има също една все още крехка тенденция, която вярвам, че ще става все по-устойчива - индивидуалните дарители, хора с повече финансови възможности, да създават фондации и да започват да инвестират в свои каузи. Такива са вече например "Светът на Мария", фондацията в памет на д-р Желязко Христов, фонд "Валя Крушкина". Инициативата TimeHeroes за привличане на доброволци пък успя за по-малко от година да привлече над 2 хиляди доброволци за над 140 каузи.
 
Очаквате ли тази тенденция да се запази?
 
Да, защото, от една страна, организациите стават по-добри в разказването на своите каузи и в търсенето на подкрепа и в този смисъл търсенето ще определи предлагането. От друга страна, тази година в България влязоха две нови програми, по които гражданските организации могат да кандидатстват.

Есемесите ли са предпочитаната форма за дарителство за гражданите?

 
Есемесите са един от най-предпочитаните начини – удобен, бърз, лесен, неангажиращ. Но това може да бъде и минус, защото организациите и хората не знаят кой е техният дарител и не могат да изградят устойчиви отношения с него. УНИЦЕФ тази година успя да разработи механизъм за редовни дарения и с есемеси, което, приложено за всички останали кампании, очакваме също да допринесе за обема на дарени средства.
 
Хората изискват ли повече информация за това къде отиват даренията им?
 
Фактът, че се прекратиха спешните постоянни кампании за лечения, създава едно усещане у хората, че дарителството не е въпрос само на спешен призив. Ние например все по-често имаме обаждания на хора, които просто са решили да дарят, а не знаят къде. Което противоречи на цялата логика, по която ставаше дарителството досега - човек вижда проблема или каузата и решава да дари. Почти не се е случвало просто така да се сетиш, че ти се дарява. Малко по малко тази логика започва да се сменя. Неминуемо най-силните апели ще останат спешните хуманитарни каузи. В целия свят те са тези, които за най-кратко време привличат най-голяма подкрепа. Няма как да кажем, че те ще спрат, особено пък в България, където има безброй нерешени социални и здравни проблеми. Но малко по малко хората наистина започват да приемат дарителството като свое естествено граждански активно поведение.
 
Все пак анализът показва, че продължава да се дарява много за лечебни заведения, училища, ясли. Това значи ли, че дарителите продължават да заместват държавата в някои нейни задължения?
 
Абсолютно. Ако погледнем дори в каузи като екология, например, изграждане на екопътеки, защитени местности, дори там компании и фондации заместват държавата. Инвестициите на дарителите са огромни и в здравеопазването и социалната сфера. Над 90% от дарителската подкрепа отива за сфери и проекти, които априори са публично поет ангажимент на държавата.
 
Можете ли да дадете пример за успешно дарителство?
 
През миналата година активно заработи хранителната банка, която е раздала няколкостотин тона храна. Това е един уникален за света механизъм, при който, от една страна, се удължава животът на един ресурс, а от друга, се покрива необходимостта на маргинализирани групи от храна. Това е проект, който трябва да продължи да бъде подкрепян от институциите, защото контролът върху храната, която се движи по пътя, трябва да бъде много висок. Институциите, хранителната банка и компаниите трябва да си сътрудничат и за да се сведе до минимум изхвърлянето и разточителството на ресурса храна.
 
Големите индивидуални дарители все още ли предпочитат да остават анонимни?
 
Да, поради няколко причини. Част от тях имат притеснения как публичността им в тази тяхна дарителска активност ще се отрази на личния им живот. Когато например публикуваме истории на стари дарители от енциклопедия "Дарителството", всички коментари са изключително позитивни. Ако погледнем обаче коментарите под профили на съвременни дарители, положението е съвсем различно. А трябва ли да умре един дарител, за да стане безспорен неговият жест?
 
Това, че повечето дарители са анонимни, води и до проблема, че те нямат база за сравнение кой на какво ниво е и какво прави. И се притесняват, ако се покажат, да не се окаже, че правят твърде много или твърде малко, сравнено с останалите. Когато не знаеш къде си в скалата, се чувстваш и по-несигурен за това накъде вървиш.
 
Какво се случи след приемането на стратегията за развитие на гражданските организации?
 
На този етап нищо. Беше поет ангажимент да се върне възможността за финансиране на граждански организации през Министерството на правосъдието с конкурс. Но той не беше върнат, а за сметка на това останаха така наречените субсидии, които се раздават на национално представителните организации без ясни критерии и отчетност.
 
Другото, което не се случи, беше законът за доброволчеството. А той е много важен, защото имаме нужда от регламенти и критерии, които защитават, от една страна, организациите, които приемат доброволци, от друга, хората, които стават доброволци.
 
Как по друг начин държавата може да насърчи доброволчеството и дарителството?
 
Държавата може да ги насърчи през много механизми. Сега например за енциклопедия "Дарителството" разглеждахме колко много награди, сертификати и медали държавата е давала за дарителска дейност през годините. В момента държавата поощрява дарителството, като иска, отправяйки апели. Но това не е поощряване на дарителството, а извиване на ръце.