Бангладеш пропя в сърцето на София

Жителите на Бангладеш може и да си нямат Министерство на щастието като тези в Бутан, ама не им и трябва. Гражданите на една от най-гъсто населените държави в света умеят да изпитват радост от всяка среща, усмивка и дружелюбно подадена ръка. Доказаха го няколко бенгалски семейства, които на 19 юни 2016 г. бяха домакини на последното за сезона издание на „Мулти култи китчън” в София. Идеята – да се представи културата, обичаите и храната на тази голяма почти колкото България азиатска държава. Мястото – уютното пространство на индийски ресторант Swaagat, което едва успя да побере всичките желаещи да се докоснат до нейния чар.

В четири следобяд заведението лека-полека започва да се пълни. Текат финални декорации. На полюлея се закача бангладешкото знаме. Флагът е семпъл – червен кръг на зелено поле. Зеленият цвят символизира природата на страната, червеният – изгряващото слънце. Да, тук няма лъвове, или – ок, бенгалски тигри – въпреки че това е едно от малкото места в света, където те все още може да се срещнат. Тук е събрана цялата любов на населението към свободата и простора, който природата дава. Екзотика в днешния интериор придава и скромна по размери диско топка, която обаче някак си успява да облее цялото пространство в танцуващи зелено-червено-златни и сребърни светлини. Тръпката е налице – из заведението кръстосват срамежливо усмихнати жени и деца, облечени в национални носии, току отнякъде се появяват и метални тави, пълни с ароматен ориз и екзотични ястия. И понеже нетърпението на гостите вече е видимо, мероприятието започва.

Водещ е Завед Фразли. Пристига в България, за да се учи, но любовта го задържа у нас и така е в продължение на вече цели 29 години. „Нашата кухня малко е пикантна”, ще ни признае малко по-късно той, но това, с което започва, е кратка презентация за страната. Така научаваме, че символът й е водната лилия, развежда ни из паметниците, свързани с националната им идентичност, ахваме и при вида на Парламента – респектираща сграда, разположена във вода, строена в продължение на 23 години. „Това е нашата планина, това е нашата река, това са нашите лодки”, продължава да обяснява снимките от слайдшоуто Завед и то с впечатляваща гордост. Научаваме и за някои от най-екзотичните им плодове, като т.нар. джакфрут. Хлебното дърво ражда странен на вид плод, покрит с конусовидни точки, чието тегло може да надхвърли 20 килограма. То ражда до 200 плодове годишно, като всяка отделна част има различен вкус и консистенция. Презентацията обаче не се изчерпва с това.

По някое време импровизираната сцена се изпълва с дами, облечени в национални носии, но най-голямата изненада е разказът за сватбата на племенницата му, и то споделен от първо лице. Красиво момиче, обвито от глава до пети в „шари”, на перфектен български език споделя с всички най-съкровения момент от нейния живот. Направили сватбата по бангладешки, но у нас. Първият ден бил посветен на годежа, вторият – на рисуването с къна, на третия било онова специално тържество, на което масата пред младоженците трябвало да е обсипана с всевъзможни плодове. Трудно било това да се осъществи, обикаляли родители и роднини из градове и села, за да сътворят перфектния микс. Но станало. Сега всички за щастливи.

Не точно така пълен и сладък бил животът на Завед, когато за пръв път дошъл да живее у нас. „Три са кастите в Бангладеш. Бедни, среден клас и такива, които са много богати. Но дори и тези от средния клас винаги наемат слуги от по-ниските слоеве на обществото. Така си помагаме и всички са щастливи. Та, идвам аз в България, цял живот обгрижван от слуга, а тук няма кой една клечка за зъби да ми подаде. Не, не, не – тук много трудно ще се живее” – помислил си той. Нямало кой да се погрижи за него, сам бил, без език, в непозната държава. „Мобилизирах се обаче – реших да си сготвя”. Отишъл в един супермаркет и потърсил да си купи от „майката на яйцето”. Те пък му продали не пиле, а кокошка. Варил той, варил – два, три, четири часа – не става и не става. „Побърках се. Звъня на майка ми, нареждам – каква е тази държава, как ще се живее тук…? „ И минал на банички, милинки и казанлъшки понички…

Днес, десетилетия по-късно, Завед е майстор кулинар, но за да представи особеностите на националната кухня тук с него е и професионалният готвач Шахаджахан.

В приготвянето на ястията са помагали и всички съпруги и порастнали деца на задружните бангладешки семейства. Пред нас са някои от най-популярните автентични храни и десерти на страната като къри с риба и синапени семена, ароматно пиле с картофи, ориз басмати, яйчено къри, ароматен микс зеленчуци, кокосови топчета и още, и още.

Чинно се редим на опашка, а малки принцеси, облечени от глава до пети в червено и златно, услужливо разясняват спецификите на храните. Специално заради нас, те не са по обичайному пикантни. И въпреки това подправките се усещат, вкусът е екзотичен, всичко е вкусно и не случайно част от гостите бързо се нареждат за още. След като всички се сдобиваме с доволни от похапването усмивки започва и финалната изненада.

„Сега ще ви изпея една от националните ни песни”, тържествено обявява Завед, който въпреки че като цяло се занимава с търговия, у дома си е направил студио, където почти професионално записва песни на различни езици. „Разказва се за това как човек трябва да следва повика на душата си”, допълва, а след това почуква микрофона и запява. Запява една от онези красиви мелодии, дълбоки и нежни, в които, ако затвориш очи и се оставиш на емоцията, пред очите ти лесно ще изгреят картини. На пристъпящи лапи на бенгалски тигри, на свенливи погледи на девойки, надничащи иззад палмови листа, на омагьосващи оризови плантации и на красотата на като че ли безкрайни реки…

Минорното настроение обаче бързо се сменя с „Щурците” и „Беше слънчев ден, случайно те открих”, към изпълнението на която, освен че се присъединява и съпругата му Надя (родом от Казанлък), сърцато пригласяме и ние.

Изненадите продължават с “Country roads, take me home”, а после следват нови национални изпълнения, към които с танци се включват и малки хубавици. Черните им коси блестят, златните гривни дрънчат, сребърните им обувчици бързо се събуват и децата дават всичко от себе си в изпълнението на специфичните танци. В един момент усещането е като семейно парти, в което всички пеят, танцуват и се радват на живота.

Доказва го и участието на собственичката на ресторанта в едно от финалните изпълнения. Мона Каушик, освен че развива ресторантьорски бизнес, преподава индийска култура в Софийския и във Великотърновския университет, занимава се с алтернативна медицина и аюрведа, и е основател на Фондация „Девам” – Индо-българска общност за изкуства и култура.

Странно е да видиш толкова вдъхновени на едно и също място хора, които стоят пред пълна, уж с непознати, зала и пеят ли, пеят, колкото и както могат, съвсем от сърце, усмивките не слизат от лицата им и не подлежи на никакво съмнение, че чувството, което в момента изпитват, е щастие.

На финал, незабравими остават две реплики от домакините. Първата е на Завед: „Хубаво е тук, в България – широко, хубаво и чисто. Няма да напусна тази страна. Никога!” Втората е на съпругата му Надя: „Хората в Бангладеш са много чувствителни, приятни, добри и любвеобилни. Гостоприемни са и, ако им отидете на гости, на масата ще има сложени най-малко пет-шест ястия. И ако сега си размените контакти с някои от тях, съм сигурна, че веднага ще ви поканят в дома си”. Е, след следобед като този – в това сме убедени и ние!

Още снимки вижте тук.