Професия жестов преводач

Жестовият език е езикът на глухите хора. По неофициални данни в България те са 120 000, от тях 8000 са деца и младежи. Около една трета от хората с увреден слух у нас владеят жестов език,  а преводачите в България са 200, но едва 20 от тях работят активно.

НПО Порталът ви среща с четирима от тях - Ирена Вачева,  Даринка Борисова, Борис Бъндев и Силвия Осиковска - жестовите преводачи във фондация „Заслушай се“. Те ни разказват за качествата и уменията, които се изискват за тази работа, за предизвикателствата и  предразсъдъците, за пътя на професията им.

Ирена

„Трябва да се развиваш постоянна, да реагираш бързо, много бързо трябва да превключваш, за да заменяш някои от думите и термините с техните синоними. Трябва да имаш ясна артикулация и изразителна мимика, добра слухова памет“ – споделя Ирена Вачева. Професионалните стандарти изискват да спазва изисквания за облеклото и за мястото, където да застане,  за да може глухият човек да вижда добре ръцете и лицето му.

Ирена е завършила българска филология и след това сурдопедагогика (наука, която се занимава с възпитанието, образованието и обучението на деца със слухови увреждания).

„Когато разбрах, че малкият ми син не чува, реших, че най-добрият вариант е да работя с него като специалист“. Била е учител дълги години  в училището за глухи деца в Пловдив. Нейните първи учители по жестов език са учениците от първия й випуск. По-късно завършва курсове към Районно дружество на глухите в Пловдив, а след години сама води такива към Съюза в София. „Така неусетно, живеейки със слухово увреден човек в къщи и движейки се сред такива хора, жестовият превод стана моя основна професия“.

Превеждала е и превежда на всевъзможни места и събития – официални срещи, конференции, обучения, съдебни дела, справки в полицията, разговори в болници, интервюта за работа и т.н. В „Заслушай се“ превежда на платформата за видео жестов превод. Работи също по заявка на хората с увреден слух, които имат нужда от превод навън. „Няма област, в която да не се налага да се използва жестов преводач“ – казва тя.

Най-голямото предизвикателствоза Ирена е голямата отговорност, която носи, докато превежда. „Ако превеждаш в съд за наказателно дело например, от теб зависи съдбата на човек, който е на подсъдимата скамейка“.

Друго предизвикателство е, че винаги трябва се съобразява с нивото на глухите, на които превежда. Ако човекът е с по-ниско образование и по-беден речников запас, тогава трябва да се слезе на неговото ниво, за да те разбере. „На мен лично ми се е случвало да превеждам на напълно неграмотен човек. Тогава просто играеш като пантомима, за да се разбереш с него. Гледаш да влезеш в неговия свят. Ако превеждаш на млади хора, които са „на ти" с новите технологии и изучават английски, тогава е много по-лесно“.

В България, освен с жеста, езикът върви и с артикулация за съответната дума и с мимика на лицето. „Трябва да придадеш и емоцията, защото слуховоувредените хора са много наблюдателни. Зрението им е много силно развито. Само с едно мигане на очите ти или някаква много лека усмивка или мимика могат да схванат нещата или да ти предадат информация“ – обяснява тя.

В  момента в България няма регламент за заплащане на труда на жестовия преводач, защото жестовият език не е официално признат. Неговите характиристики и особености тепърва предстои да бъдат изследвани. След като проучването приключи и езикът се узакони, Ирена се надява, че ще се намерят достатъчно образовани хора, които да напишат учебници, речници, методика за изучаването му. Единственият в момента речник е на Съюза на глухите. За съжаление той е старо издание. Много неща в него не са актуални и не се приемат от глухата общност. А езикът непрекъснато се развива, навлизат чуждици, променят се граматичните правила.

Засега единственото място у нас, където се провеждат курсове по жестов език за хора с увреден слух, е Съюзът на глухите в България, но обучението е по стара система, която не се използва от глухите хора у нас.

Даринка

„Глухите хора нямат нужда от помощи. Държавните средства е по-ефективно да бъдат насочени към развитието на услуги за тях“

 „За мен е много вдъхновяващо да гледам как някои обяснява нещо, което го вълнува, на жестов език, защото емоцията се предава много силно и личи постоянно. Интонацията, която ние влагаме в гласа си, те влагат в цялото си тяло“.

Жестовият език за Даринка е майчиният й език, защото нейните родители не чуват. Когото е 16 г., се записва на курс към Съюза на глухите. „Истината е, че аз не мечтаех да ставам преводач, а реших да си колекционирам дипломи. На 18 г. получих сертификат с най-високата катагерия за преводач. Сега отчитам като грешка това, че толкова рано ми беше дадена тази категория,  защото тя дава право да превеждаш в съд, полиция и пр. Това е голяма отговорност, а човек на 18 години няма толкова много житейски опит“ – разказва за началото си в професията Даринка.

„Преводач се става само с практика“– казва тя. Определя като късмет възможността още на 19 години да превежда на международни спортни мероприятия. Завършва специална педагогика в СУ „Климент Охридски“. През 2004 започва да превежда на клас от глухи младежи в НАТФИЗ, което усъвършенства много творческия й превод. Работи няколко години в сдружение „Тишина“ и е един от учредителите му.

Във фондация „Заслушай се", освен с превод, тя се занимава и със застъпничество. Да работи за реалното включване на хората с увреден слух е нейна лична кауза не само заради родителите й, но и заради съпруга й, който също не чува.

В началото на юни БСП внесе в Народното събрание законопроект за българския жестомимичен език, който беше отхвърлен. Според Даринка „той беше написан от хора, които не разбират от жестов език и само Съюзът на глухите бяха дали становище“. В края на юни част от екипът на фондация „Заслушай се“ участва в среща, на която се обсъждат какви да бъдат следващите стъпки за усъвършенстване на текстовете, така че  да бъдат адекватни на сегашното ниво на развитие на жестовия език. Срещата е по инициатива на Асоциацията на гражданите с увреден слух в България и важното е, че на нея успяват да се съберат по-голямата част от организациите, които работят в подкрепа на глухите хора у нас. 

Какво би се променило с приемането на закона?  Според Даринка държавата трябва да поеме ангажимент към това лингвистично малцинство, като признае неговия език. С приемането на закона, жестовият езикът ще се узакони и ще може да се изучава като официален учебен предмет. Държавата е тази, която на тази база трябва да финансира разкриване на различни специалности, свързани с хората с увреден слух. За момента проблемът е, че дори и де се разкрие такава специалност, няма подготвени преподаватели.

В сферата на висшето образование, екипът на „Заслушай се" работи с Нов български университет (НБУ) по програма за глухи юристи. НБУ има планове за откриване на специалност и в областта на глухите науки – глуха култура, жестов език и др. „В момента може да се учи само специална педагогика, която съм завършила и аз. След втората година от обучението някои студенти се специализират в слухово-речеви рехабилитатори, но жестовият език е застъпен само около 120 часа за цялото обучение, което е крайно недостатъчно,  дори и да го ползваме само като помощно средство в обучението на глухи деца“ – споделя Даринка.

За Даринка предизвикателството в работата й е предаването на информация, която е много нова за глухия човек. Той може да приеме 20-30 процента от нея, тъй като няма време да я осмисли в хода на превода. Това се случва например при превод на конференции, обучения и други събития, на които се поднасят нови знания.

Като застъпник за правата на хората с увреден слух, тя мечтае в България не просто да се пишат закони, а те да са такива, че да работят за реално включване на глухите хора в обществото. „За интеграция се говори много и държавата отделя средства, но на практика тези хора не са включени реално. Глухите хора нямат нужда от помощи. Държавните средства е по-ефективно да бъдат насочени към развитието на услуги за тях. Иначе не е инвестиция, а просто изхарчени средства“.

Борис

"При глухите има една смиреност, която е свързана със стремежа им да говорят по същество"

Борис е най-младият член на екипа преводачи в „Заслушай се“. Неговите родителите също са глухи и жестовият език е първият, който е научил. „Вместо да кажа „мама“  с глас, съм го правил с ръцете и съм  галил бузата си. Това е жестът за мама. Майка ми  е загубила слуха си заради лекарска грешка, а баща ми е роден така. Като малък се чувствах различен, много ме подиграваха, често изпитвах вина и ми беше натоварващо, когато нашите ме караха да се обаждам да питам колко е сметката за тока. Бях на 7 тогава. Сега осъзнавам, че да владееш този език е дарба“. Освен с жестов превод, Борис се занимава и със заснемането на документални филми, пътува, пее – почти навсякъде. Работата си е посветил освен на родителите си и на племенницата си Дани, която също не чува.

Според него жестовият превод не се учи от речник, както другите езици. Той отрязва движението в света, сетивността на всеки един предмет, който рисуваш с ръце. „Това е майсторството на жестовия превод. Той е много действен език“.

С малък набор правилно конструирани жестове може да се предаде много информация. Понякога за една дума има пет жеста, а понякога за даден жест няма дума.

Днес по света се използват стотици различни жестови езици. Всеки от тях се влияе от културата на съответната държава. Борис разказва, че на Балканите жестовете са по-емоционални, докато в Германия са по-пестеливи. Има и международен жестов език (жестуно), който е в основата си 80 процента от американския, английския и немския и малко славянския. „Но дори и да не го владеят, глухите хора от различни държави могат да се разберат“ – казва той.

Предизвикателство за Борис в работата му са скучните лектори,  които с много думи казват малко. „Тогава е трудно, защото в средата на глухи хора е много важно да говориш по същество. Чуващите понякога забравяме да го правим. И за да изглеждаме интелигентни и готини, често говорим глупости. При глухите има една смиреност, която е свързана със стремежа им да говорят по същество“.

Борис често превежда на събития на НПО сектора, където думи като логистика, мисия, визия, деинстутционализация и т.н. са навсякъде. В жестовия език тези думи ги няма и трябва да обясниш значението им. Например деинстутционализация = една институция спира да я има; визия  = как изглежда в бъдеще; стратегия = план за бъдещето.

Той смята, че за да се сближат повече двата свята – на глухите хора и чуващите – трябват усилия и от двете страни. „Глухите често казват, че чуващите трябва да научат жестовия език. Смятам, че никой не е длъжен да го учи. Чуващите пък да бъдат малко по-смели в това да общуват с глухи хора. Да премахнат психологическата бариера и да се доверят на интуицията си, защото жестовите знаци са заложени в подсъзнанието на всеки човек – това е останало още от първобитните хора. Ако премахнеш психологическата бариера, ще намериш начина да се разбереш с човека, самият той ще ти подскаже дали предпочита да общувате с бележки или с по-ясно артикулиране“.

Силвия

Преводът в ТВ ефир е висш пилотаж

„За мен това не е професия, то е съдба, начин на живот“ – казва Силвия.

Тя също е дъщеря на глухи родители и първо проговаря на жестов език. Въпреки че чува отлично, едва в първи клас се научава да говори. „Бях като Маугли в света на чуващите“ – казва тя. Проговаря благодарение на своята първа учителка, която оставала с нея след часовете, за да я учи. Силвия я нарича втора майка. На нея дължи и любовта си към книгите. От 14-годишна превежда на глухи приятели и на родителите си, често ходи с тях по институции, помага им да си вършат работа и постепенно натрупва голям опит.

Виждали сте я на телевизионния екран (в долния ляв ъгъл), защото още на 20 години става един от първите ТВ жестови преводачи на новините по единствените тогава телевизионни канали – Канал 1 и Ефир 2 на БНТ. По-късно е жестов преводач в Нова Телевизия, а между 1997 и 2011 г. работи в телевизия Евроком всяка вечер, без отпуск. Превежда както новините, така и спорта, и времето. Работила е и в Съюза на глухите. Паралелно с всичко това  завършва икономика.

В първите години на кариерата си като преводач тя работи абсолютно добороволно, без никакво заплащане. Замисля се дали да се откаже, когато баща й си отива от този свят, но „както казах, това е съдба за мен, не е просто професия“ – казва Силвия.

„Преводът в ефир е висш пилотаж, колкото и да звучи нескромно – казва тя. – Не можеш да кажеш на водещия спри, че не се сещам за жеста, или извинявай, но четеш много бързо. През цялата емисия хората те виждат и трябва да си изключително концентриран, да следиш логиката, да предаваш бързо и точно с темпото на водещия и в същото време да опростяваш сложни и дълги изречения, без да изкривяваш смисъла им“ – разказва Силвия.

Не минава и без гафове. „Преди години имаше емисия за делото срещу известен престъпен бос. Репортажът бе от съдебната зала. Докато репортерката обясняваше как делото се отлага, защото подсъдимият е много болен, го показаха как лежи по корем на пейката в съда. Беше толкова смехотворен кадър, че аз прихнах да се смея неудържимо в ефир. След мен се разсмя и водещата, после операторът и почти провалихме емисията. Отнесохме по 20 лв. глоба“ - споделя тя.

Според Силвия, за да си жестомимичен преводач, трябва да живееш с проблемите на глухите хора, да „влезеш в техните обувки", да ги разбираш, да мислиш като тях. За да си добър в работа си, трябва да си общувал със стотици нечуващи хора.  Всеки един от тях е отделна вселена, всеки си е изградил собствен свят, със собствени жестове, в зависимост от своята среда и представата си за света.

„Благодарна съм на съдбата, че ми е отредила да се родя и да живея в света на глухите хора, защото точно тази среда ме научи да чувствам и да разбирам хората, да се поставям на мястото на другия, направи ме истински човек“.

.............................................................................................................

Снимка Ирена - източник Форум Ключ, автор Ivan-Alexander Kjutev
Снимки Даринка, Силвия: лични архиви
Снимка Борис - източник Форум Ключ, автор Lasko Georgiev Photography