За стойността на едно пране

Темата за човешките права е сложна. С нея често се спекулира, злоупотребява. Понякога „права" звучи абстрактно и имаш нужда да ги видиш пълноценно упражнени, за да ги разбереш и усетиш чрез собствените си възприятия.Обществена пералня „Зелена" е едно подходящо място за това – социално предприятие, чиято кауза е гарантиране на правото на труд на хора с психичноздравни проблеми. Тя съществува вече от десет години, намира се в края на невзрачна улица в София, наобиколена от все още неотсечени дървета и, очаквано, боядисана в зелено.

През историята и в тесните коридори на пералнята ме развежда Валентина Христакева, която е сред основателите на неправителствената организация „Глобална инициатива в психиатрията – София". Пералня „Зелена", създадена към поддържания от фондацията дневен център, дава възможност за трудова заетост на хора с психични трудности. Основната ѝ функция е да завършва рехабилитационния цикъл на лекуващите се, като ги подготвя за завръщане в обществото, за пълноценно включване и задържане в трудовия пазар.

Желанието за възстановяване, всеотдайността и лоялността вървят ръка за ръка в пералня „Зелена"

Запознавам се най-напред с Жоро – заедно с Мартин са най-старите служители в пералнята. „Ние ги слагаме в списъка с чудесата“, казва Валентина. – „Доста хора се съмняваха, че ще успеят да се справят на работното място, а в момента те са гръбнакът на това стопанство.“Двамата са единствените служители на пълно работно време (останалите са на почасова заетост) и понякога дори работят извънредно, когато поръчките надвишават капацитета на стандартния персонал.

Докато сгъваше чистото пране, с Жоро разменихме няколко думи и той побърза да се похвали, че и друг път са го интервюирали, а преди време са били посетени и от чуждестранни журналисти. Валентина обаче споделя, че напоследък медиите не им обръщат особено внимание – търсели нови и неразказани събития, а пералнята сякаш вече била стара история. Тъкмо това обаче я прави толкова впечатляваща – как едно социално предприятие, сформирано доста преди този модел да стане така популярен в България, успява да постигне подобна устойчивост?

Жоро, както и Мартин, е служител в обществена пералня „Зелена" още от 2008 г., когато е открито самото предприятие. В помещението с гладачната машина, на която той работи, е топло и влажно и аз се изкуших да го попитам как издържа в тези нелеки условия. „Всеки прави компромиси, нали?“, отговори с усмивка и ентусиазирано ме подкани да го заснема в действие.

„Мисията ни винаги е била да работим за решаването на проблемите на хора с психични заболявания и защитата на техните права".

По думите на Валентина съществуват много доказателства, че именно работата, при това платена, като всички останали, e едно от нещата, които най-много помагат на хората да живеят достойно, мотивира ги да овладяват психичните си кризи и им дава самочувствието, че са част от обществения живот.

„Глобална инициатива в психиатрията – София" обаче претърпява своите метаморфози, докато достигне до настоящата концепция за терапия и интеграция чрез труд. „Фокусът ни се променяше с годините“ – обяснява Валентина – „Ако в началото работехме повече за това да информираме какво се случва в психичноздравната система, след това започнахме да я променяме.“ Първо опитват да приложат модел за подкрепена заетост, разработен от международни организации. Целта му е включване на хора с психични заболявания в общия пазар на труда, като в процеса се оказва подкрепа от социален работник. Проблемът, с който се сблъскват обаче, е нежеланието на повечето хора с психични затруднения да споделят диагнозата си. Това прави модела неприложим.

Следват опитите им в сферата на социалното предприемачество, някои от които също са неуспешни. Започват със защитено кафене, създадено съвместно с партньорска организация, което обаче не просъществува дълго. Според Валентина причината е, че не са успели да се позиционират достатъчно добре на пазара. Опитват да развият и работилница за приложно изкуство, която също не тръгва обещаващо и проектът в момента е в застой.  

Поуките от неуспехите са извадени и след несполуките в началото днес фондацията вече търси варианти за мащабно разширяване на предприемаческата си дейност.

„Решихме, че след като не можем да намерим работа за хората, които са при нас в центъра, значи трябва ние да им създадем такава. И тогава направихме пералнята"

Пералнята създават със средства от проект, а след това тя продължава като нормално стопанско предприятие. Преди две години вече излизат на малка печалба, която реинвестират в оборудване. Всички, които работят в социалното предприятие, освен шофьора, са с психичноздравни проблеми. Те участват в управлението на структурата, включително по отношение на клиентите и начина, по който се обработват поръчките им: с тях се обсъжда бюджетът, планира се съвместно как да се реинвестира печалбата, ако има такава, както и план за справяне с проблеми. Всяко постъпило запитване за оферта се обсъжда предварително заедно със служителите и отговорът до клиента е изцяло съобразен с обратната връзка от тяхна страна - както по отношение на предлагана цена, така и по отношение на условия за срокове и доставка. Цялостната организация на дейността и графикът на работа също се предлагат от служителите. Заплатите им са конкурентни, а естеството на работата е съобразено с възможностите и желанията им.

Няколко са причините изборът да падне точно на пералня. От една страна са чисто практичните (маркетингови) – фондацията разглежда пералнята като услуга, на която е по-лесно да се намери пазар, а и не изисква колосална първоначална инвестиция. Работата се състои от повтарящи се операции и така хората могат да помнят процесите по-лесно, което е особено подходящо за лекуващите се от психични заболявания, за разлика от повечето творчески инициативи, например.

Питам Валентина откъде научават за модела на социално предприемачество във време, когато тези практики не са особено познати у нас, липсва опит, няма го и днешното разнообразие от обучителни програми и курсове. „Доста четохме!", признава тя. Пътуват, наблюдават и изучават практиките в чужбина, като партньорствата, които успяват да установят с германски и холандски организации, се оказват с най-голям принос към тяхното израстване.

Кандидатстването за работа в пералнята е по правилата като за всяко друго място

Специалистите от дневния център дават заявка към пералнята, когато някой от потребителите им е изразил желание за работа. След като кандидатът е преминал през определен брой рехабилитационни модули,  сам подава своите документи за пробно стажуване в пералнята, което трае най-малко един месец. Оценява го комисия, която провежда среща с него и следи за всички детайли – доколко е съобразил своя външен вид, дали е спазил часа за интервю и как се е държал по време на самото събеседване. Наблюдението върху поведението на служителите продължава и по време на стажа, като се обръща внимание и на неща като спазването на лична хигиена. Това съвсем не е случайно, нито продиктувано от предразсъдъци – едно от нещата, с които хората с психични заболявания често трябва да се справят, е именно занемаряването.

„Да отидеш на работа - това е социално събитие. Трябва да се подготвиш така, както го правиш за всяко друго важно нещо"

Кандидатите биват поставени в съвсем реална ситуация. Явяват се на стандартно интервю за постъпване на работа, получават първоначално и последващо обучение за самата дейност, а оттам и възможност да усвоят умения за търсене на работа и задържане на евентуално спечелената позиция. След като изкарат стажа, пред тях стои вариантът да останат на почасова заетост. Ако пък се прецени, че човекът може да се включи и да се задържи в общия пазар на труда, тоест е напълно рехабилитиран, се изготвя план за намиране на работа. Иначе казано, нерядко работата в пералнята служи като трамплин за следващата. За съжаление, по думите на Валентина, успешно преминалите рехабилитация обикновено се назначават на „неблагодарни“ позиции, най-често хигиенисти, нощна невъоръжена охрана, продавачи на вестници, куриери. По груба сметка досега през пералнята са преминали около трийсет и пет души. „Искаме да поддържаме повече работни места, но невинаги това ни се получава. Разходите за заплати са сред най-големите ни пера“ – споделя Валентина.

За конкуренцията, клиентите и добавената стойност от дейността на „Зелена"

Въпросът за устойчивостта, или как едно социално предприятие оцелява толкова дълго, е свързан не само с това колко смислена и затрогваща е каузата му, но и как тя се превръща в инструмент за печелене на пазарни позиции в съревнование с другите предприятия. „Конкуренцията от частния сектор е чудовищна“ –посочва Валентина. – „Те работят с много голям капацитет, разполагат с голямо оборудване и един килограм пране го обработват много по-бързо от нас". Допълва обаче, че въпреки това засега не правят реклама – клиентите са тези, които популяризират пералнята, предавайки си информация от уста на уста. Това логично ме отвежда до въпроса кои са хората, които избират техните услуги. „Много от нашите клиенти са социално ориентирани, често печелим и обществени поръчки“ – казва тя. Признава, че поради сложната организация на процеса предпочитат да обслужват по-големи клиенти.

Сред постиженията на пералня „Зелена" са партньорствата със Софийския университет и верига фризьорски салони. Търсят ги и все повече детски градини, а също и някои от близките общежития в квартала. Едно от предимствата на предприятието безспорно са по-ниските цени, но Валентина отчита и това, че дейността на служителите имаогромна добавена стойност. „Те са много щастливи и благодарни, че работят. И работят с любов. Много повече се стараят и не претупват нещата, имат индивидуално отношение към всеки клиент, защото за тях тази работа означава всичко. Нямат никакъв друг шанс. За мен това е стойността – осигуряваш възможността на едни хора да живеят с усещането за достойнство, за принос, за чест.“ Съвсем не е за пренебрегване медицинският аспект на работата в пералнята – освен че постигат самостоятелност, по думите на Валентина абсолютен факт е, че по време на смени служителите не правят психични кризи.
На снимката: Поръчките на клиентите

„Хората  промениха живота си. Те успяха да постигнат неща, които винаги са мечтали – с пари, спестени от техния собствен труд“.

Като най-сериозен недостатък в „Зелена" като че ли приемат липсата на адекватно законодателство по отношение на социалните предприятия - фактически те са фирма, макар и специализирана за хора с увреждания. Според Валентина отсъствието на регламент и на институция, която да отговаря за социалните предприятия, може да предизвика съмнения относно прозрачността на всяко подобно стопанство. По думите ѝ тези неуредици им пречат „гордо“ да се заявят като социално предприятие, а и чувстват, че ако срещнат трудности, при настоящата уредба просто няма към кого да се обърнат на държавно ниво.

„Обществена пералня „Зелена" не получава държавно финансиране – имат право единствено на облекчение по отношение на разходите за социални осигуровки. Валентина споделя, че необходимост от някакво ниво на субсидиране от държавата има, но ролята ѝ в сферата на социалното предприемачество трябва да е балансирана. По думите ѝ в „Зелена" инвестират много повече средства отколкото едно нормално предприятие, в което служителите нямат проблеми и работят доста по-ефективно. Евентуална финансова помощ от държавата би компенсирала тъкмо тези допълнителни усилия и разходи, ще направи възможно и наемането на повече хора. От друга страна, ако държавата твърде много стимулира социалните предприятия, може да застраши конкуренцията и това би бил минус – целта на социалната икономика не е тази.

Понастоящем в „Зелена“ се опитват да осигурят средства и като работят по проекти, като съвсем скоро чрез пералнята печелят финансиране за развиване на ново предприятие, този път под формата на арт ателие. Всички надежди са, че и то ще постигне същата устойчивост като пералнята."

 „Социалните предприятия променят нагласите“, казва Валентина. „Те показват, че една група хора, за които се е смятало винаги, че не могат да работят, всъщност се справят. Това е послание към обществото. Смисълът на социалното предприятие е да има кауза и нашата кауза са хората с психичноздравни затруднения.“

***

Някъде към средата на 90-те, когато бях много малка, дядо ми ме заведе в офиса, където работеше мама. Поседях в стаята ѝ известно време, докато приключи работният ден, заобиколена от пет-шест бюра, отрупани с телефони и тефтери, печати, кламери. А зад бюрата – колежки. Обсъждаха сериозни въпроси, които не разбирах, и разказваха шеги, чийто хумор все още не успявах да доловя. Най-сетне смяната свърши и аз заявих: „Мамо, да знаеш, че когато стана голяма, няма да работя на бюро“.  Не че изглеждаше лошо, просто ми се струваше не съвсем като за мен. Е, на практика не се получи така. Просто нещата невинаги се случват по план или поне не по начина и реда, който очакваме. Не знам какви са мечтали да бъдат или не Жоро и Мартин, нито кои точно са причините да се озоват в дневен център „Зелената къща". Лицата и поведението им в онзи ден обаче сякаш казваха, че те се чувстват пълноценни и на място, работейки в обществената пералня. Не е ли това, което всъщност ние всички искаме?

 Снимки: Автора