WWF или цветето в пустинята, което не е кактус

30 човека, 9 стаи, 6 отдела, 1 офис. Работен ден - по цял ден, от 9 до 5 или от 11 до 7. Няма никакво значение, стига да помагаш отдадено. Така изглежда WWF (Световен фонд за дива природа). Подобно на пчелен кошер, колективът е сплотен и се труди усърдно.

Това съм аз - НПО-то, което успява да съществува в ситуация като от роман на Джордж Оруел. Играя почти непосилно трудната роля на защитен механизъм на природата. Заемам мястото на белите кръвни телца в организма, появили се в следствие на болест, поразила България.

Каква е тайнта рецепта?

2-3 лъжици любов към природата и човека, 2 стръка борбеност на духа, 3 скилидки взаимстван положителен опит и щипка креативност. Слагам на котлона на степен „криворазбрана демокрация" и разбърквам 20 години, докато усърдният ми труд заври.  Боря се в името на вътрешна осъзнатост на проблемите, отговорност към себе си и останалите обитатели на тази земя. Боря се в името на дълбокото уважение към хармонията между човека и природата. Защитавам я и се противопоставям на тези, които нямат морал, запазвайки  позитивизъм, сила на духа, доброта и любов. Това съм аз, човекът от WWF.

Из архивите "Някога ще прочета"

Стереотипната представа, че природозащитникът е хипар с органичени представи и изостанало мислене, а еко- организациите са група ентуасиасти, протестиращи с плакати в ръка на жълтите павета, върви само по филмите. Истинският природозащитник остава близо до природата, но прекрва многобройните часове в офиса, пред компютъра, заринат в документи и безкрайно сложни проекти. Подкрепа на отговорното горско стопанство, опазването на българските реки, „Часът на Земята" и помощ за защитената българска природа са само част от направленията, в които WWF води битки и макар и трудно постига победи.

Всеки ден  30 посланици на доброто се опитват да потушят нагнетяващата се черна статистика. Статистика, която повечето от нас най-вероятно ще заключат в шкафа с надпис „някога ще прочета" и почти необезпокоявано ще продължат по пътя си до работа. Това не е безхаберие. Нарича се страх. Страх от директното поглеждане на проблема в очите. Когато спрем да мислим в цифри и започнем да пресмятаме отнети животи, съзнателно блокираме пътя до сърцето си за истината. Дочувайки отдалеч  приглушеното ехо на издъхващата ни природа, извръщаме глава на другата страна и продължаваме да вярваме в собствената си илюзия.

"Хубава си, татковино!"

За щастие се раждат хора със съзнание извън кутийката. С мисли и идеи, надхвърлящи ординарното съществуване. Неуморен труд и професионализъм е цената за постигането на успешна кауза. Опитът е това, което взимаме, за да се научим, че нищо не е изгубено, докато има кой да се бори. 

Защото природата няма глас - има нас.